Как да поведеш масите с прости думи и нагледна агитация - за една чиста канализация

Когато вечер звънеца на вратата звъни настоятелно, винаги има причина човек да се притесни. След 21.30 това си е чист повод за притеснение, дори и когато нямаш кой знае за какво да се притесняваш.

Отворих внимателно, но на обляното от светлина стълбище не стоеше кой знае кой, а съседът Петко, около 55 годишен. Машинално бръкнах в джоба, очаквах, че ще има някакви такси за събиране.

В същия момент изгасна и лампата на стълбището, а когато светнах, Петко стоеше пред мен, някакси тържествено напрегнат, със светещи очи. Той първи прекъсна мълчанието:

- Комшу, да ти се оплача, втори път отпушваме шахтите на канализацията...

И наистина, през уикенда го бях видял с домоуправителя да стоят тържествено и тъжно до един камион лайнарка, който сочно смучеше нещо от шахтата, докато падаше печална и гъста зимна мъгла.

- Пъхат всичко вътре, превръзки, бикини, мръсотии, не се спират, гнус ме е да ти кажа какво видях.

В очите му се четеше явната болка от това, което бе видял в оня сив зимен следобед. Но думите му напираха:

- Аз не съм прост човек, но така и така не ги научих тия компютри. Искам да те помоля, виждам, че си начетен, направи един надпис, така и така, не хвърляйте боклуци в тоалетните, че ми омръзна да викаме да отпушват, ще се наводним и за срам ще станем, с лайна до ушите. Направи табела и я сложи на входа, за да четат всички.

И тъкмо тогава изгасна пак лампата, удачен момент, за да не се вижда как той с неудобство търсеше подходящи думи, а при мен нахлуваше червенина от неочакваното доверие на ръководството на входа.

Дали го бях спечелил с това, че никога с никого почти не си говоря, не сядам на беседката или защото тази есен публично минах покрай колективното събиране с цел „циментиране пред входа” и не взех нито лопата, нито дори се включих в редиците на зяпачите, а просто се качих нагоре с бутилка портокалова бира. Но казаното, казано, трябва да впрегна всичките си сили в един прост текст, който да мотивира хората от 24 апартамента да не хвърлят боклуци в тоалетните си, най-много ползвана тоалетна хартия, защото и децата знаят, че тя лесно се разтапя във водата и няма проблеми.

Накратко, това му казват реклама, а тя е моят бизнес. Но да започнем с нещо закачливо.

Уважаеми съседи,

Молим ви, не си „давете” боклуците в тоалетната. До краката ви трябва да има кошче, което е удачна дестинация за всичко това, което се чудите къде да хвърлите. Ако имате въпроси и не можете да намерите отговора, потърсете ги в първите си 7 години възпитание.

От домсъвета

 Хммм, много агресивно. Саркастично, грубо и враждебно, което те задъхва и ти се иска да строшиш стъклото и да изтръгнеш наглия текст на иначе учтивата молба, скъсвайки го на малки парченца. Не разбираш защо, но нещо събужда агресия, нещо неосъзнато и неразбрано.

Вторият текст е с една идея по-мек:

Мили съседи,

Изхвърлените от вас боклуци в канализацията задръстват тръбите. Молим ви, намерете по-удачен път за тях до мястото, където те трябва да бъдат.

От другите живущи във входа

Добре, по-меко, но много завъртяно и сигурно и да го разберат, няма да го спазват.

Не хвърляйте боклуци в тоалетните.

Кратко, но много агресивно и никак не е официално, по-скоро заплаха и то от анонимен автор.

Нещо не е както трябва.

Съседи,

Тоалетните не са кошчета и кошчетата не са тоалетни...

Спрях се веднага. Много метафорично и не става. Същински "совите не са това, което са..."

 

Уважаеми съседи,

Пресегнете се няколко сантиметра повече и хвърлете мръсотията си в кошчето, а не в тръбите на общата канализация, където всички ще ви берем грижите, без да имаме вина за вашата простащина.

Ние

Ясно, директно, агресивно, със социален контекст. Не става.

Къде ми отиде таланта, хилядите прочетени книги, хилядите написани редове, когато едно просто съобщение не мога да напиша. Дали да не помоля да нарисуват просто една тоалетна и да са задраскани нещата, които не трябва да се хвърлят? Но откъде знам какви гнусотии хвърлят...? Дали да не заложа на лозунговия минимализъм, кратко, ясно и глобално, да поведе входа към едно ново ниво на чистота?

Не замърсявай канализацията!

Плоско, не става ясно как се замърсява, ще вземат да спрат и вода да пускат и да ползват тоалетните.

Не хвърляй боклук в кенефа!

По-опростен вариант, лозунгов, но някакси думата кенеф не звучи, дискредитира.

В тоалетната – само вода и тоалетна хартия слагай!

Добре де, ами ако някой пъхне картонената ролка от тоалетната хартия и тя не се разпадне така лесно?

Ако пушех, сигурно до сутринта щях да съм изпушил десетки цигари, докато намеря най-неутралното, евро-пригодимо, разбираемо за всички послание, което с последни сили довърших, принтирах  и залепих на вратата.

 

Кратко, точно и ...надявам се, ясно. Моята лепта към обществото.

Дали един колан може да доведе до лоша карма?

Въобще не съм суеверен, но имаше нещо нечестно в начина, по който се разделих със стария си колан, а вероятно това ми донесе лоша карма. Бях си го купил в една студена мъглива декемврийска утрин, преди много, много години, при това от пазара в Димитровград. Обичайният източник на стока на битака – циганско семейство, което бе изкупило складовете на някое военно поделение и продаваше къси лопати, каски, военни униформи, кубинки, всичко от бляскавото военно минало на Народната армия. Отне ми около 20 минути да си го купя, предимно заради навика ми да се пазаря и да общувам с продавачите, без значение от околната обстановка. На тях също им беше интересно, даже от купа шинели излезе още един от тях /явно на смени се криеха, за да се топлят/ и взе да одобрява мъдрата ми покупка – чисто нов, поне 30 годишен колан от социалистическото минало, обречен да бъде закачан на американски закачалки /да, след като ги завладеем в някакво паралелно измерение/, който сега стоеше в един кашон, пълен с противогази и партенки. На път бях да установя почти братски отношение със семейството, което ми свали два лева от цената, цъкайки  „машалла” и гледайки изпъчения ми корем. Вярвах в добротата им и не подозирах грам ирония или сарказъм, на който добронамерено исках да вярвам, те не са били способни.

Минаха години, коланът вярно ми служи, като последния страж от Народната армия, който пречеше да корема ми да прелива, на гащите да ми падат, както и предаваше един определен приличен вид на цялостното ми облекло. В резултат на съвестта си, коланът се сгърчи, изпълни с нови дупки, в зависимост от това накъде вървеше коремът ми, съвестно понасяше всякакви корекции, навън и навътре. Бе мой другар във всякакви моменти, добри и лоши. Без да мрънка или стене. Истински армеец, който поради определени исторически размествания, не успя да покори света, но стана близък до един стабилен шишко, който също мечтае да покори света. Уди Алън би дал милиони за този сюжет, но аз определено нехаех. 

Един ден това лято, гледайки го какъв е сгърчен и стар, без дори да помисля, просто го свалих и го сложих до една кофа. Сигурно подсъзнателно съм вярвал, че с метала от токата, бедно цигане ще събере пари поне за едни солети. Придърпах гащите нагоре и поех по пътя си, а той остана там.

Ако имах камера и цел, бих сигурно заснел пенсионирането на последния страж от Народната армия, но явно лятната суета бе причина просто да обърна гръб на определения трагизъм на събитието. И пак придърпах гащите нагоре.

Това щеше да стане като тик през следващите дълги и горещи месеци, но аз все още не подозирах лошата си карма. Първи я усетиха жена ми и майка ми, които със сериозен тон ми заповядаха да си купя колан, защото е някакси неестетично да вървя и през определени периоди от времето да си дърпам гащите нагоре. 

Както обикновено, пренебрегнах съветите им, но и в мен взе да се събира жал по онова здраво и хубаво усещане на сигурност около кръста. Бе късно да мина пак край кофата, ясно ми беше, че катарамата ми лежи в някой контейнер и чака да бъде претопена, а от „малката червена звезда” може да стане я част от миксер или нещо подобно, в услуга на комерческия капитализъм. Но така започна моята лятна одисея...

Десетки магазини и стотици колани. Вдишваш, издишваш, но минаваш извън нормата, коланът не те опасва. Или ако ме опасва, стоя само издишал, но определен страх изпитвам от всякакви моменти, които могат да пуснат дъха ми навън и коланът да се скъса или в най-добрия случай, да стане трайна преграда пред изразителността ми в даден случай.

Ваня не губеше кураж и ме предлагаше за проба навсякъде,  дори и от магазини за левче, където се опасвах с всякакви колани в стил Диско 78, само и само с надежда, че все нещо ще ми стане. Уви, дизайнерите на тази стока в далечен Китай явно са мислели, че навън живеят малки хора, точно както тях. Не мислете, че не опитах и на битака. Сродни цигански фамилии, които все още търкаляха стока от Народната армия със срам в очите ми предлагаха плетени колани от времето след Перестройката, като те дори не можеха да ме опашат. Явно индустрията се бе сама ориентирала към малки войничета, криза е било, не само сега, но и преди. В по-елитните магазини просто нямаха моя размер, но упорито ми вадеха едни тънки коланчета, които уж наричаха мъжки, но аз определено не вярвах, че това е за мъже.

Най-малкото, защото един дъх и коланчето щеше да отиде „на кино”, при това на вече гледан филм.

Взе да ми става навик да придобивам обречена физиономия, вяло да оставям колана на стойката и да се сбогувам с продавачите топло и със съжаление, че не са ми взели парите.

Момент да придърпам гащите, досаден тик, но ще ме простите. В определени моменти започвах да приличам на барон Мюнхаузен, който сам се беше изтеглил от потъване в блатото, дърпайки се за косата. Но явно нещата с дърпането на гащите са доста по-трудни или просто изискваха тренировки.

В една студена зимна вечер, мотаейки се из града, вяло и с настроение за питие някъде, с Ваня решихме да се мотаем и по магазините. И представете си, почти в първия магазин...попаднахме на стена с колани. И чудо. Колан с моя размер. На стойност 55 лева. Дори ми е дълъг. О боже, о времена, о нрави, о чудеса по Коледа. Но 55 лева...в мен започнаха да се борят два ангела – спестовният и разсипникът.

В очите на разсипника се таеше наслада и подтик към безхаберно пилеене на пари за какво ли не, все пак Коледа е. Спестовникът ми напомняше, че след 31ви декември винаги идва първи януари, а тогава нещата са често различни. Не ми остава друго, освен да се пазаря, нещо, в което съм добър.

Ваня ме издърпва към горния етаж, където решавам да си изпиля ноктите в спор за цената на два халата, от които наистина имаме нужда. „Не върви нещо оборота, а!”, „Пазарят ли хората?”, „Много ми харесват, ама не мога да видя добре цената, това 40 или 45 лева е, защото за 40 веднага ги взимам!” – част от изтърканите, но проверени методи на клиента / в мое лице/, който настоява на отстъпка, без значение къде или кога и е способен да се пазари, докато в ръката си стиска димящи банкноти, умиращи от страх да не бъдат похарчени. Да, но димът им така упоява продавачите, че те правят чудеса от героизъм. Спестихме по нещо от халатите и с гръм и трясък влязохме отново в магазина за колани. Бях решен, ако свалят на 50 лева, ще го взема. За мое голямо учудване, в магазина ми направиха подъл номер – показаха ми и втори колан, абсолютно същия, но 10 сантиметра по-къс,  който ми ставаше точно, при това не на последната дупка. Тридесет и девет лева. Дори и не се пазарих, а веднага платих, придърпах за последен път гащите нагоре, запасах се и поех по осветените от коледната украса улици.

Започнах да вярвам, че Коледа е време за чудеса, а коланът ми седи добре. Вероятно с него ще вляза с взлом и трясък в годината, на която ще навърша 40 години и ще навляза във втората, както често казват, по-лоша и фатална половина от живота. Ще внимавам да не го предам така недостойно, както предния ми колан, защото вече знам, че това носи лоша карма. Знайте го и вие.

Зимата на неговото недоволство...

Винаги съм се учудвал на ужасното положение, в което живеем, съчетано с покорството ни към всяко случващо се нещо около нас. Дали няма как да възроптаем, да опитаме да променим нещата...
Винаги се сещам за тази история от средата на 90те, една студена и зимна съботна утрин. Рано сутринта бях в любимото ми кафе Дръмс и седях на масата до вратата, зяпайки отвън случващото се. Хора, тръгнали на всички посоки, снежинки падат, всички намусени, доларът скачаше, криза, немотия...И всички са отчаяни, все едно да драснеш клечка и всичко ще изгори в пожара на народното недоволство.
Облечен с костюм човек на около 50 години с куфарче. Повъртя се, после се изкачи по стълбите на Профсъюзния дом, отвори куфарчето и извади един тромпет. Поогледа се и започна да свири "Стани, стани, юнак балкански".
Започнах да се чудя какво става, хората на улицата започнаха все по-бързо да вървят, без даже да се оглеждат. Сигурно човекът си мислеше, че от планираната му изява ще започне народен бунт, който да обърне нещата и да промени България.
С изтичането на последните акорди на Балканския юнак, точно когато прибърсваше уста, за да започне нещо ново, дойде линейка и двама в бяла много убедително и приятелски го набутаха вътре.
Снегът продължаваше да пада, хората пак започнаха бавно да се влачат по улиците с тъжни погледи. Вероятно революционерът с тромпет вече беше някъде на легло, със солидна доза успокоителни. И как по дяволите въобще да протестираш в тази държава, след като Бърза помощ пристига така бързо?

За нещата през нощта...

От няколко седмици не мога да спя нормално. Отдавам го на куп причини, нерви, стрес, преумора, гадна настинка, но около 3 часа сутринта скачам и не мога да заспя. Първият път се зарадвах, така денят уж ще е по-дълъг, но втората сутрин вече не мислех така. След това се усещах вече само стар човек, който се буди по никое време, не знае какво да направи, за да заспи, а като заспи, сънят му е нервен и никакъв.

Ще се опитам да ви разкажа за основните неща, които винаги са ме карали да се усещам добре вечер, а може и това да ми помогне.

Радио

Да си призная, не помня как открих радиото. Сигурно е свързано с меломанските ми занимания, когато дебнех да си запиша някоя песен по радиото, което в началото на 80те бе все едно да търсиш златен пръстен сред тонове пясък. Но радиото беше стар ВЕФ, в чиято чест увивах с кабел всички дървета в градината на къщата на село и се мъчех да хвана какви ли не чужди радио-станции. Очаквах чудеса, но те трудно се случваха. И въпреки това, представете си вечер в една стара селска къща, в която винаги има какво да шуми или да създава странен шум. И едно хлапе на около 12-14 години, което е наредило една камара книги от селската библиотека и вече уморено, не му се чете, седи в тъмната стая посред нощ и върти копчето на апарата. Вой и стонове от заглушителните станции, но въпреки това...понякога тайно хващах турски радиостанции, по които въртяха от техните, протяжните песни. Вечер попадах и на радиотеатъра по Христо Ботев, по който слушах ту бойки социалистически реализми, ту странни неща, които по-късно разбирах, че са на Рей Бредбъри. Дълги часове вечер, отваряш очи, навън нещо шуми, вятър ли, не разбираш, но от радиото звучи някаква странна съветска военна музика. Отваряш очи и ти говорят нещо за пчелите или за отглеждането на бубите или някаква такава абсурдна тема за ранна утрин. Имаше дори и утринна гимнастика, която спря по едно време, времената вече не бяха в подкрепа на колективните занимания.

Много си харесвах тези вечери, летни или зимни, в тази стара къща.

После продължих да слушам радио и то само и предимно едно – Христо Ботев. Единственото радио, което ми напомняше и все още ми напомня за онези хубави вечери, с радио театъра, със странните концерти с музика на народите, с шантавите тематики по никое време.

Тишината

Обожавам и тишината, в която можеш да чуеш и дишането на човека до теб. Такава тишина, в която и най-нелепият и далечен шум да се чуе и да отекне и да се замислиш, защо и по каква причина.

Сутрин започват да си палят колите, още е рано за ставане, но всяка кола е с характер, знаеш по кое време кашля, плюе, храчи, но тръгва на някъде си. Представете си странното влудяващо усещане от нечий разговор навън, който чуваш всяка дума, имаш усещането, че си свидетел на нещо абсолютно тайно, ти и само ти. Момент и само тишината е останала в ушите ти, цъкането на часовника, шум от нечии крачки по асфалта.

Далечните светлини

За първи път ги забелязах при едно пътуване във влака до Варна, някъде краят на 80те. Пътуваме прави, няма места. По едно време се отпуснах на чантата си и се загледах през прозореца. Милиони светлинки от десетки далечни и близки къщи. Мислили ли сте, че зад всяка такава светлинка стои по един човек, с неговата съдба, а ти минаваш на парад, а покрай теб са хиляди, десетки и стотици хиляди съдби. Сега през прозорецът ми се вижда само гора и хълмове. Прекрасна гледка, но на мен ми се гледат и тези малки светлинки.

Миризмата на книга

Обожавам да заспивам с носа в книгата, заровен дълбоко в миризмата на стара хартия, лека влага, мастило, дървен шкаф. Естествено, не каква да е книга, а нещо хубаво и старо, с твърда корица, песни от отдавна изтрити времена, илюзиите на хора, които отдавна ги няма на този свят. Наскоро си купих такива книги от една книжарница в Трявна. Оставям книгата на пода, за да я намеря някоя друга вечер, когато се нуждая от подкрепата и. И заспивам, замислен...

Сънищата

Напоследък много взех да сънувам. Странни и някак много реални сънища, в който участват куп мои починали роднини, в които си живеем нормално с тях и дори ми се струва нелепа мисълта при събуждането, че ги няма отдавна. Не съм ходил никога на психо-аналитик за това, но имам и много сънища, свързани със селото ми и тази селска къща, която от години стои сама и сигурно като живо същество крещи от болка и от болестите на старостта.

Сигурно чувам нейните викове, но явно не намирам куража да отида там и да видя всичко така остаряло и потрошено, там, където някога цареше живот и красота.  Дори по улиците имаше насадени рози и люлякови храсти, миришеше страхотно, всичко бе много нормално и рационално. Това сънувам много често.

                                                                             Старите филми

Имам над 2 терабайта с тях. Стари версии на Батман от 60те, черно-бели филми на ужасите, в които несъразмерни чудовища от каучук нападат хартиени градове. Добавете стара съветска фантастика, европейски нео-реализъм от 70те години, Пазолини, стари версии на Тарзан, японско кино с чудовища.

И ако бързате да ме обвините в пълна липса на вкус,  просто обичам старото кино, да се завия с одеало в хола, да зяпам картинки и да си тренирам въображението. Знам, че са голяма част от тях са негледаеми, но...харесват ми.

 

Дали ще успея да заспя тази вечер и да сънувам, виждайки далечните светлинки, зад които всичко е добре и обитателите им са щастливи? Дано...

Хубава Елена търси любов...

Тази история се случи преди много, много години, когато интернет и социалните мрежи бяха още екзотично явление, а целият свят бе обединен от една трибуквена мрежа – ICQ. Вероятно е било толкова отдавна, че дори и аз не мога да си спомня нито точната година, нито точното време. Със сигурност, те нямат и никакво значение.

Стоиш си у дома, някаква вечер е, в която не можеш да спиш, слушаш музика, ровиш се из нета, чатиш с приятели. Изведнъж в ICQ се появи нов абонат, който ми иска разрешение – с ник Chicholinata. Не обърнах внимание кой знае какво, добавих, очаквайки да го изтрия след няколко минути. Получи се някакъв странен разговор, който ще се опитам да пресъздам...

Chicholinata: Мъж ли си?

Аз: Да.

Chicholinata: От Стара Загора ли си?

Аз: Да.

Chicholinata: Обичаш ли секса?

Аз: Какво???

Chicholinata: Имаш ли кола?

Аз: ???? Какво става? Не те разбирам?

Chicholinata: Може да се видим.

Аз: Добре, дай снимка.

Получих замазана снимка, на която ръка опипваше две гърди в нещо като мрежест сутиен, без лице.

Аз: Това ти ли си?

Chicholinata: Да, а имаш ли кола?

Аз: Не, нямам.

Потребителят излезе извън линия, а най-подходящото нещо за мен бе да го изтрия. Нямаше и да му обърна повече внимание, ако след няколко дни не получих пак искане за разрешение за достъп от същия потребител, който повтори пак своите въпроси – дали съм мъж, дали имам кола и дали искам секс...Вероятно не помнеше, че сме говорили. Поисках пак снимки. Получих същата снимка, заедно с една в по-крупен план, в която се виждаше и лицето. Имам неприятния навик да помня лица, но да забравям откъде ги помня. Това  го бях запомнил – младата жена, която всяка сутрин около 9 часа автобусът от Дома на инвалид стоварва на центъра в Стара Загора. Често минавах от там с колелото по това време и ги засичах. 

Докато мислех и гледах снимката, тя вече беше изчезнала пак  и не беше на линия.

И сигурно нямаше да отдам значение повече на това, ако една сутрин не я видях пак пред рейса, но с компания- мъж на около 50те, който и помогна да се качи в колата му, сложи количката на задната седалка и тръгнаха на някъде. Мъжът бе точно от категорията, която бих нарекъл „стар ерген”  - износен костюм, съветска кола, притеснен и нервен. Друга сутрин я видях с друг мъж, пак от същия вид, който я вкара в колата и тръгнаха на някъде. Трета сутрин видях друг мъж, но с букет, пак над 50те и вероятно пак стар ерген, който чакаше закъсняващия автобус. Той дойде и пак тръгнаха, с колата му.

Нещата започнаха да ми се изясняват.

И пак вечер, когато Chicholinata се появи в ICQ и ми зададе отново въпроса си:

Chicholinata: Мъж ли си?

Аз: Да. И те познавам. Всеки ден те виждам с автобуса.

Кратко смущение, пауза...

Chicholinata: И какво от това???

Аз: Нищо, но дори името ти не знам, аз съм Ивайло.

Chicholinata: Елена, Хубавата Елена от Дома на инвалида.

Поговорихме си още няколко пъти, тя беше около моите години, болна от детски паралич и изпратена в дома от роднините си, които не можели да се грижат за нея. Нямала пари, търсела мъж, който да я защитава и да живее с него. Всеки път с различен мъж, в периода от деня, когато рейсът ги води в града. Търсела ги в интернет, възрастни и от Стара Загора.

Някои били много гадни и се подигравали, други били добри, но повече не се обаждали, трети не се интересували от нищо, само от секса с нея, някъде в колата около града или където и да е. Дори и не помнела имената им. Не се страхувала,  нима можело да стане по-зле.

След няколко седмици тя изчезна въобще от ICQ. Така и не разбрах какво стана с нея, защото и не я виждах повече в автобуса. Иска ми се да повярвам, че е намерила своя мъж някъде. Дано не се лъжа. Стари спомени от минали години...

Спомени с аромат на печени кестени

Днес е празникът на града ми – Стара Загора – 5 октомври. Море от хора, балони, знамена, викове, музика. Наистина усмихнати хора, излезли на разходка, костюмите им понякога миришеха на нафталин, вадени наистина един път годишно, когато всичко трябва да изглежда добре. И още една миризма се усеща – печените кестени...Не съм виждал другаде да пекат кестени, нито някъде мога да ги направят така вкусни, както ги правят тук. Един от много ранните ми спомени е свързан точно с тези кестени.

Вървим аз и дядо ми през главната, октомври е, мъгливо е. Около 10 сутринта е, делничен ден е и няма никакъв помен от хора, можете ли да си го представите. До Гъбата стои чичо със синя манта, който на масичка ни продава кестени, студени, насипани в стар брой от вестник  Наистина студени, не са пекани скоро, но лесно се белят и са страхотно вкусни. И сме само ние, аз и дядо ми. Било е някъде около началото на 80те години на 20 век.

Интересно е, че днес го видях същия чичо, който още е жив и все още продава кестени, вярно, няма я синята манта. До него беше жена му. Почти 30 години по-късно, каква среща...

Не им казах нищо, усетих се все едно бих говорил с призраци. Купих си кестени, обелих няколко и усетих същия хубав вкус. Затова се присетих и за онази ранна сутрин, преди много, много години...

С остаряването започвам да се усещам сякаш живея в напълно призрачен свят, населен от спомени, които помня предимно аз, както и от хора, които никой друг не помни или вижда. А в устата ми все още стои горчивият и тръпчив вкус на леко изгорели, но много вкусни кестени.

Една стара история за Македония или не съвсем - 2007

Много от любимите ми хора мразят съботата и неделята. Колко странно, дори и аз, който съм разтопил отдавна границата между почивни и непочивни дни, отдавна не усещам никаква радост от неделите.

От недели като тази, в която работния ми компютър изпуши неочаквано, та се преместих на другия в хола. Седя по гащи, слушам Азра и очаквам да стане утре. И така, мразя неделите. Особено тези, в които дават и Матрицата по ТВ. Не разбирам манията по този скучен филм. Нито ми е интересно да го гледам.

Македония е град в небето. Не можете да си представите колко е красиво в този град, където над всичко властват облаците от огромните планини, които се виждат от  всяка спирка по пътя.

Гледах Брат по Канала, интересно ми беше, въпреки, че го гледах за 10ти път. Много увличащ филм, който успя да приспи леко тревогите по изпушилия в небето процесор.

Говорейки за небе, то е бездънно там. Чак те  е страх да гледаш, защото не знаеш дали може да понесеш гледката. Децата са в кокетната мантичка, която помня от началото на 80те, като минават край някоя от многото църкви, не пропускат да се прекръстят. А малките шиптерчета смело карат колело по моста, от който почва улица „Тито” в Струга, която нямаше нито една табела по себе си, освен една, която не е могла да бъде махната, защото пред нея имаше тръба  на вентилационна инсталация.

И се усмихват смело в камерата ми, защото явно знаят, че днес съм там, а утре ме няма, но искат да бъдат звезди в моите снимки. Кимам и аз и се усмихвам.

Ах, колко противно горещо може да бъде едно лято, в което искам да отида на толкова места,  а чак не знам дали ще мога. И дали ще съм в настроение за това.

Не знам дали ви казах за трагикомедията с К. Боже, колко трагично комична може да бъде една връзка, която вероятно ще остане в историята със своята краткост и еднакво впечатляващо безсмислие.

Както и не ви казах, че се настървих ужасно силно против християните и Исус.

А в Македония често по върховете се виждат огромни кръстове. Вероятно това е част от вечната битка между верите, която бе имала толкова прояви тук. А кафето в малката ориенталска сладкарница беше страхотно, както и водата. Бях забравил истинския вкус на водата, който ми беше припомнен от чашата, която придружи поръчката. Поисках втора и гледах с усмивка дядовците с белите капи, които спокойно гледаха улицата и цветната върволица от хора, бе събота, пазарен ден.

От утре почвам пак училище, последни седмици, които ще минат безболезнено, вярвам в това. И после ме чака лятото, огромна топла диня, топъл резен сладост отделен за всеки летен ден. Ще се опитам да не го прахосвам по начина, по който прахосвах лятото си предни години. Миналото лято бе изключение, за него няма и да споменем, защото би ме заболяло.

Реката Черни Дрин е нещото, което дели Струга на две части. В тъмните и води плуват едни прекрасни лебеди, които даже не ги е и страх от хората. Всъщност, чак тук се усетих, че нашите животни ги е страх от хората.  А там птиците спокойно и с достойнство плаваха насред водите, гледайки философски на това, че всичко тече. Не знам къде отиваше реката, която извираше от Охридското езеро. Последно я видях да преминава през гето от срутени къщи, което бе обзаведено по балкански стандарт със сателитни чинии. Такова видях и в Кюстендил, където се надигнах от седалката на рейса и упорито се загледах в прозореца. Не гледах срутените къщи, а там , в далечината. Джони казва в обложката на своя диск, че ако времето е добро, от  циганските съборетини се вижда чак до Гърция и морето, което се плиска, като далечна златна вълна. Това за вълната си го измислих аз, но  не можах да спра рейса.

Много се надявам, че някога ще го видя и това море, което се вижда от кюстендилското гето при ясно време.

Не ми е ясно докъде ще го докарам и с тези неделни вечери, лишен от компютър, усещам ясно абстинирането по интернет общуването. Няколко дни изкарах инвизибъл, вероятно като подготовка за това, че няколко дни няма да имам въобще достъп. Не исках и да говоря с никого, а сега се усещам, че не бих имал нищо против някой да звънне и да ме залее с думи, за всичко и за нищо.

Имам една позната, която ми звъни от САЩ и всеки път ме залива с думи, за поредния си житейски успех. Колко ли е неочаквано, че постигнал всичко, човек все още има нужда за звънне тук, в блатото, за да се похвали. За да не я разочаровам, и аз като един голям жабок само слушам и от време на време издавам похвално крякане, което вероятно я топли  повече и от придобивката, с която ми се хвали в момента. „Кря, кря, кря...банана, нирвана, маняна”, както пеят GONG.

Ако си говорим за живот, то той в Охрид е спрял. В старата част са паркирани коли от 50те и 60те, които са още в активна употреба. Тишина, тишина и ослепителното отражение на слънцето в кристалните води. И колкото по-нагоре се изкачваш, все още виждаш пространите дрехи, които вятъра лепо побутва. Сетих се за отчаяната изповед на жената на амфитеатъра, която търсеше да се оплаче от всичко и се вкопчи в нас със сетни сили, за да ни разкаже поредната история за ревнив мъж и тайнството на ставащото зад дебелите зидове на македонското семейство.

Мисля, че жената е нямала късмет.

Живял съм малко по семейному с няколко жени, винаги е различно.

Иска ми се пак да се случи, нужно ми е. Тогава може би ще заобичам неделите?

Помня, че в неделя в квартала работеше само една сладкарница и по някаква странна логика и една будка, която беше любимото ми място за седене и взиране в нещата, с които беше пълна. Шарени вестници, дребни пластмасови боклуци, топчета за тенис, флакончета розова вода, снимки на артисти и певци, които вече май никой не помни. Жената с удоволствие затваряше в 18.00, а толкова ми беше трудно да си представя, че ще трябва да се връщам вече у дома, не ми се връщаше. Неделя.

От една дупка в стената на Самуиловата крепост пропълзя голяма змия, която леко стресна групата сръбски ученици. Направихме се, че не я виждаме и влязохме вътре, откъдето вече стряскащо неочаквано излезе възрастен гайдар. Качи се на наблюдателната кула, наду гайдата и застана така, че да могат да го снимат туристите. Вятърът от езерото рошеше дългата му и вероятно мръсна коса. Хората се снимаха с него и отминаваха. Останахме сами. Той свърши песента си, изплю се, изкоментира мрачно, че всички са го снимали, но никой не е оставил пари. Вятърът все още го разрошваше, вероятно за утешение, че прибира само нашите 10 динара. И после той пак се скри в дупката си, където чакаше поредната доза от туристи.

Когато бях малък и още ходех на детска градина, много обичахме тайно да се мерим на каменната ограда. Бяхме дребнички и не можехме и очи да подадем над зида, отгоре на който имаше и метър от желязна ограда, за да не изскочи някой от нас на шосето. Шосе като шосе, в новостроящ се квартал, 1977, колите бяха прекалено рядко явление, но ние им се радвахме и се опитвахме да познаем по бученето всяка марка. Една сутрин се оказа, че незнайно как, вече мога да погледна отвъд оградата, ако мъъъъъъничко се надигна на пръсти. Улицата беше пуста , жълто-прашясала от лятното слънце.

Вече не се тълпях с другите деца там, вече знаех, че съм я видял. Вече имах  други хоризонти за покоряване. Някой от тях е и морето, което се вижда от циганската махала на Кюстендил.

Просто неделя...утре ще облека новите си дрехи.

„Носете си новите дрехи, момчета.

Не казвайте утре ще бъдем красиви,

 не казвайте утре ще бъдем щастливи,

не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем

ще обичаме утре, утре ще бъда любим.

Носете си новите дрехи момчета,

падаме както ходим, умираме както спим.

Носете си новите дрехи момчета,

не казвайте утре ще почнем голямото,

днес да спечелим пари за прехраната,

не казвайте утре ще бъдеме честни,

днес тихичко ще се проврем.

Носете си новите дрехи момчета,

ходейки падаме, сънувайки не.

Носете си новите дрехи момчета,

не казвайте утре със вик на площада,

ще кажа истината, а после на клада,

на клада, но утре, а днес потърпете.

Днес се налага да премълчим.

Носете си новите дрехи момчета,

падаме както ходим, умираме както спим.”

За един нестандартен Никулден...

Пляс, пляс, пляс!

Не съм ви разказвал точно за този Никулден, нали? Преди много много години, в една студена зима, в зората на капитализма в България и в началото на работната ми кариера като учител, в е един нищо и никакъв ден, пред училището спря камион. От него свалиха 3-4 огромни чувала , които се оказаха пълни с риба.

Благодарен за нещо родител бе решил да ни подпомогне в суровата финансова криза. А имахме и друг подарък -  по линия на усвояване на някакви средства от училището ни бяха подарили по 6 чаши на всеки. Подът на предверието  се превърна в кърваво море...беше голямо междучасие, нареждахме се на едната опашка, получавахме 6  чаши, подпис, а после другата опашка, подпис и получавахме една голяма торба с риба вътре. Междучасието  бе сякаш безкрайно, обменяха се рецепти за готвене, за изкисване на шараните.

Навсякъде в стаята бяха наредени големите черни торби, пълни с грамадни риби. И до всяка торба имаше и кутия с чаши, едни от първите внесени от Китай, голям лукс за онези години.

Имах свободен час и се бях изтегнал на дивана и сякаш май заспах. Бях уморен, а топлото винаги ме приспива.  Събудих се от равномерен шум –шшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшш...плясс.....пляс.....пляс!

От топлината в стаята рибите се бяха размразили и агонизираха в торбичките си. Грамадните шарани се въртяха, бореха се с торбите и се опитваха да излязат и да се върнат в язовира си. И моят шаран бе живнал и се тресеше на масата пред  мен. Не знаех какво да правя. От мирна учителска стая, за минути около мен се бе превърнало в поле на масов геноцид над мирното шарано-подобно население на близък язовир.

Големите риби умираха и тупаха безсилни с опашки. Отворих моята торба и отвътре с ужас в очите ме загледа моят голям подарък за Никулден.

Влязох в час или по-скоро избягах от училищната стая. След 40 минути там нямаше нито една жива риба.

Ужасното шумене и пляскане сякаш бяха само спомен. Моята риба стоеше мирно и само в очите и се четеше една болка. Дали и рибите биха ни принасяли така в жертва на някой свети Николай?

За щастие ние бяхме спечелилата брънка от еволюционната верига.

На връщане подарих рибата си на един бездомник.  И вече поредна година не си купувам риба, за да изкупя греха си  пред  десетките умиращи шарани в онази топла учителска стая. А някога си мисля, че може и просто да е било страшен сън и може би още спя на онзи диван и не съм се събудил още, омагьосан от шумоленето на рибите. На този въпрос все още никой не може да ми отговори.

Честит рожден ден, съседе!

Когато вечер ми звънят на вратата, винаги очаквам нещо лошо. Този път звъненето не беше настоятелно, едно плахо, кратко. Понякога такива ме стряскат още повече, защото съм сигурен, че и човекът се колебае защо ми звъни и това поражда още повече проблеми. Намалих телевизора, преструвайки се, че ме няма.

След минутка се чу още един плах звън. Трябваше да отворя. Нямаше как да се престоря на липсващ.

На вратата  стоеше съседът ми от първия етаж, и някакси плахо търкаше ръце. Сякаш искаше да ползва телефона или да ме помоли за два лева, до пенсията.

Аз не общувам със съседите си. Не мога да се впусна в водовъртежа от дребни теми, които да обсъждам, докато слизам по етажите. Любезно пожелавам дежурни фрази и си влизам  в коридора, като със затръшването на металната врата дори си отричам и възможността да чуя и отговорите им.

Не го приемам за грубо, просто нямам време за участие и в тяхната реалност.

В това време, докато се учудвах и размишлявах, съседът говореше. От обърканите му думи разбрах едно нещо. Бях поканен на рожден ден. Много мислил, видял прозореца ми да свети и решил да ме извика.

Пак бях забравил лампата в спалнята да  свети.

Много мразя рождените дни, но просто съседът ми прекалено настоятелно ме задърпа по стълбите.

Нямаше как, спрях телевизора, заключих вратата и набързо се спуснах до магазина. От там купих крем за бръснене, нещо като подарък, и звъннах на вратата. Изведнъж се сетих, та аз даже и не знам името му.

Той отвори и на старческото му лице се изписа изненада. Сякаш бях скъп гост, почел празникът му с подарък. А не случайно избран съсед, по фактор “присъствие у дома в петък вечер”.

За първи път посещавах апартамент на съсед от входа. Същата ламперия, същото разположение на стаите, същият хаос, и странната миризма на апартамент, обитаван от сам мъж. Този път, към нея беше добавена и миризмата на печено месо и тракането на съдове. Всичко беше много запуснато и старомодно.

Купонът беше разположен в хола, където на масата пред телевизора бяха събрани няколко познати лица.

Казвам познати, защото това бяха хора от блока. С които се разминавах всеки ден, любезно поздравявах, както направих  и сега и седнах. Наляха ми ракия, която любезно отказах за тяхно учудване и се захванах с шише топла Загорка. Отказах да ми сипят порция месо, като им обясних, че не ям месо.

Дори и не ги учудих, защото те явно бяха свикнали на всичко.

На стената имаше картина на красива жена, на около 40. Съседът ми улови погледа и се усмихна.

Цареше неловко мълчание, прекъсвано само от изкашлянията, които винаги старите хора употребяват, когато са на маса. Бодват нещо на вилицата, оставят я да виси на ръба на масата, наливат малко ракия в чашката, кашлят, сякаш за да предупредят и отпиват и замезват. Телевизорът бучеше нещо, което не можеш дори и да чуя. Седях с опрян на стената гръб, гледах наоколо и мълчах.

-“Тя почина преди 20 години. Жена ми беше.А ти комшу, как се казваш? Извинявай, ама нямаш табелка на вратата.” прекъсна тишината домакинът.

Представих се на всички, и така можах да огледам поканените. Рожденикът седеше на централно място, под портрета на починалата си жена. На видима възраст около 65, в риза с къси ръкави и дълги панталони. Така облечен, той постоянно се въртеше около блока и поправяше нещо.

До него седеше вечният му другар, от съседния вход. На около 60, с посивяла коса,. Заедно седяха по бордюрите и си говореха, докато не се напиеше. А от магазинерката знаех, че синът му беше загинал в катастрофа преди 2 години и жена му се беше поболяла и за година си беше отишла от рак.

А като се напиеше, крещеше имената им и плачеше сам под уличната лампа.

Хората много обичат такива сюжети, само за да им напомнят колко са щастливи. И сега той седеше на масата до него, бодеше салатата и безизразно гледаше към телевизора, пиейки ракия на едри глътки.

Третият на масата беше един плах човечец от първия етаж, живеещ в съседния апартамент.

Не излизаше много, не общуваше със съседите, само с тези от етажа. Грижеше се сам за своя син, който стоеше по цял ден в стаята си и не излизаше. През зимата го бях видял да стои пред входа, в ръчно плетен черен пуловер, бяха го забравили с кофата за боклук и бяха заключили вратата.

Докато отключвах, той трепереше и зад гърба ми монотонно хлипаше, че му е студено  и го е страх.

После бързо влезе в апартамента и явно пак се е поставил до прозореца, за да гледа падащият сняг.

Той седеше на прозореца през цялата зима, махаше на всички, а през пролетта изчезна.

Нямаше некролози, значи просто се беше появил зад немитите прозорци на някоя държавна психиатрична клиника, където махаше на хората отново. Кой знае, аз не исках да разбирам истината.

Вече пиян седеше и пенсионираният военен от шестия етаж, който в началото  на всяка пролет колеше прасе пред блока и събираше всичките си роднини под клоните на ореха и си правеха трапеза.

Слабата пролетна светлина осветяваше тяхната трапеза, барбекю, обилно полято с евтини безалкохолни напитки от пластмасови шишета. На масите, покрити с найлонови покривки се оттичаха литри кръв от разфасованото прасе, докато внучетата му си играеха федербала, гледайки главата на прасето, закачена на клоните на дървото. Единият път тяхната забава продължи до късно и той запали колата, премести я и с фаровете си освети масите. На другата година синовете му се скараха при подялбата на месото. Той ядно прибра всичкото месо тогава за себе си, като урок за младите. Един истински хан Кубратов урок  в условията на бетонният град.

Там бях някъде и аз, пиещ втора бира, облегнат на студената стена. Едно топло шише, което да стискам, в една топла лятна вечер. Един чифт очи, които да затварям и да се прехвърлям отвъд кашлянето на старците около мен. Страх ме беше и да мърдам, защото диванът на който бях седнал скърцаше.

А това скърцане неприятно прекъсваше тишината, в която плувахме ние четиримата.

-“ Той ,съседа ,нещо паднал вчера от колелото. Нали така бе, господин учителю?”

Стреснат от фамилиарното отношение, отворих очи. Пенсионираният военен, чието има бях забравил отново, ме беше погледнал с усмивка. Кимнах и мълчаливо показах раната на крака си.

Не я и криех, бях с късите си камуфлажни панталони, ужасно удобни за всякакви моменти.

Чичо Стоян, рожденика, се затюхка на свалената кожа, и ми предложи да събере орехови листа и да ми каже как да си правя компреси. Било грозно, млад човек, пък с такава голяма рана на крака.

Вече пияният съсед от другия вход се обърна към мен и ме  загледа. От  думите му, изфъфлени от треперещата му от алкохола уста, настръхна всичко около масата.

-“А моето момче не можа да стане. Падна от мотора и не оживя.”

-“Нека да пуснем Олимпиадата, ще минават нашите.” прекъсна тишината виновникът за тържеството.

Раздаде ни по още една топла бира и загледахме. В шарения парад на спортистите се мяркаше и нашето знаме и старците седяха и цъкаха. Минаваха нашите и те ахнаха, възхитени от нещо.

-“Какви костюми, каква красота. Става ми така леко на душата” възкликна пак той.

-“Ама и такава ли страна имало? Леле, а ние какъв свит живот живеем. Добре е ,че има Олимпиада” добави той пак след малко и млъкна, загледан като другите старци в телевизора.

А аз седях с отметната глава и леко пиян, плувах някъде.

В това, което бях сънувал през краткия си следобеден сън.Беше ме стреснал, един съвсем пресен и кратък кошмар, изкаран между 3 и 4 следобед. Басейнът под червеното небе, в който никой не се осмеляваше да влезе.Пълният с хора по бански бряг, които не влизаха в басейна, стреснати явно от кърваво червеният свод. Летящият влак в небето, който изчезваше, веднага щом го покажех някому. Знаех, има снимка на този влак, която обаче не можех да открия. Най-накрая се бях върнал в къщи, в родния си дом, и оправях леглото, в което бях спал от най-невинна възраст, до деня когато напуснах, за да заживея сам.

Бях се събудил целият мокър, с увити около тялото ми чаршафи и с усещане за празнота в едната половина на леглото.Никога не мога да го  разбера, защо  се будя от вътрешната страна на леглото. Колкото и да се мъча да заспя от външната или поне от средата, винаги се будя опрян в стената. И с празнота от нещо, изгубващо се точно като влака, в кърваво червеното небе. Ръцете ми са изтръпнали, сякаш са копнеели да прегръщат нещо, а са седели непотребни през цялото време.

 -“А, това бил Симеон бе, ще ги поздравява!”

Старците бяха станали на крака и се взираха в лицето, показано в едър план на екрана на малкото телевизорче. След това те пак седнаха и аз затворих очи, за да бъда разбуден от пъхната ми в ръката нова топла бира.

-“Не заспивай комшу, има още много за почерпка!” се смееше домакинът.

Седнах на масата, разказах им за училището, оплаках се от малката заплата, те ми разказаха за нещо друго, не помня какво. Бяхме като на помен, странно тъжни и тихи. После просто станах, извиних се с горещото време, четирите бири и късният час и просто си тръгнах.

В къщи не ме чакаше никой, просто затворих очи и поех към червеното небе и оня липсващ влак.

Там, където предпочитам да живея.

Стари спомени от едно посиняване

Огледах се и пак погледнах ръцете си. Бяха сини, посинели.

Не знаех какво да отговоря на ученика, който с ужас в очите ме попита дали не ми е лошо...

Не знаех и какво става, сърцето ми. От няколко дни прещракваше, съчетано с постоянното недоспиване и 14 часов работен ден. Погледнах ги пак. Сини.

Седнах сам в учителската стая, налях си вода, облегнах се на перваза. Стана ми лошо и едно такова, черно, в душата и в ума.

Изпотих се от парното, което беше надуто до дупка. Отворих прозореца, за да ме лъха вятъра.

Помислих си, че ще умра. Сърцето ми.

От няколко месеца не съм си почивал, постоянно съм в движение.

Пред очите ми минаха всички сутрини, които ставам в 6, за да съм в 7 в рейса.

Откраднатите минути от някой час, които бързам преди всички да се паркирам на дивана, за да мога да се облегна на секцията и почти аутистки да се самопогълна в якето си, за да поспя за 10 минутки, колкото ми е писано в програмата, докато около мен кръжат колежки и пак говорят за наболели проблеми.

И после бягство в калта, за да стигна до дома, 30 минути сън, после пак работа. Тичам с рейса, вечно закъснял, за да съм там, на бюрото и да ги посрещна с усмивка.

Намразих тези курсове, безкрайните вечери, в които бавно повтаряме граматичните догми, за да си взема левчетата в края. И после да остана сам, за да заключа, за да се върна с последния рейс у дома, където отново ме чака тъмата, която дори и с музика не мога да разпръсна.

Болеше ме сърцето, дори и с това, че не мога вече да изпитам удоволствие от слушането на музика, просто защото нямам време, както и за четене нямам време.

Нямам време дори и за секс, нито и желание. Няма и с кого.

Усетих се жалък и нещастен. Ръцете ми синееха.

Мисля, че станах от стола, налях си вода, пих, погледнах се в огледалото, бях бледен и определено не ми беше добре. Замислих се, че не помня кога им посиняват ръцете на хората, това беше ли признак за кръвно или натравяне ?

Мигновено обвиних THERMO CUTS, термогенната комбинация, с която се поддържах жив, вместо да пия кафе.

Но ми беше и странно безразлично, само се молех, дано не умра в училището.

Мислех си, че ако мога да се добера до дома си, вероятно ще пиша в гугъл “посиняване, ръце” и вероятно ще ми излезе най-страшната прогноза, писана от някой форумен капацитет.

Но не исках да умра в училище. Не че ми пукаше ,но сърцето ми биеше лудо, притесних се.

Казах си, че може и да е от литъра кафе, с който си пожелах успешен ден, от липсата на закуска, от всичко.

Не ми беше мило за живота ми, никак. Но не исках, не исках това да става в училище, при това в учителската стая, просмукана с миризма на хартия и на безсмислени разговори.

Усещах се зле, но мисля, че тогава не осъзнавах, че реално мога да умра.

Ръцете ми изглеждаха почти черни, виеше ми се свят.

Мисля, че щях да колабирам. И ръцете почваха да изтръпват.

Това ми беше късмета от житейското тото...

Тото. Тото.

Нещо ми се въртеше в главата. Кой е Тото? Защо Тото?

Тото е едно коте, което си играе с хартията на кройките при шивача ми, стар фен на Блек Сабат.

Едва вчера си купих от него жестоки дънки, сини, с бял конец, първо обличане днес.

Вчера ги мерих, като той слушаше първия Сабат и наистина се изкефих на музиката, която се носеше из ателието.

Тото. Тото. Тото.

Крещях го наум, през болката от сърцето и главоболието, които...

Срам ме е да си кажа. Изчезнаха на момента, щом се сетих за нещо.

Станах, влязох в тоалетната, полях си ръцете с веро и измих синката, която се беше наслоила от новите ми дънки.

Тъпо. Тъпо. Тъпо.

Тъпо копеле си ти, Тончев.

Това си казвах, когато пътувах с рейса към дома.

Днес е поредния първи ден от остатъка на живота ми.

Странно усещане.

Къси летни пасове от лято 2009

Усещали ли сте, че под жарките летни лъчи хората вече не са същите? От сиви зимни прагматици и от пролетни романтици, лятото ни обръща в слънчасали истерици, които копнеем да се доберем до сянката, а по пътя си правим безброй бели. Лятната жега разкрива пред нас един необятен и трудно опознаваем свят на лунатици с напечени глави. Да му се насладим с едно-на-ум, повече течности и си стойте под климатика. Рязкото излагане на високи температури е опасно.

Нашето магаре

Никак не е трудно да привлечеш нечие внимание на село. Хората си седят по дворовете, но щом забележат някакво движение наоколо, бързат да скочат  и да се включат в разговор с теб или просто да зяпат, като са готови по всяко време да излеят към теб поток от думи и съвети. И докато смело разтребвам една плевня, изведнъж през оградата се показа един мъж на видима възраст около 70. Облечен в шушлеков анцунг с накриво залепена емблема на Адидас и бяла риза с очеваден китайски произход, след две минути той беше вече в моя двор и се ровеше из купчините стари боклуци, за да си вземе „нещо полезно”. Договорихме се за 2 лева да вземе един стар и разкривен кошер. Не сте ли забелязвали, че по селата има мания да се събират всякакви боклуци, защото може да потрябват някой ден. След като го прехвърли през тела на оградата на своя територия и явно доволен от сделката, загледан в голата ми глава и камуфлажния панталон, той отвори уста с коментар...

-„Абе, ти май не си от нашите, а си от Бойковите хора. На генерала. И няма да ме лъжеш, аз знам всичко. Като  те гледам какви ценни неща хвърляш, веднага те усетих.”

Едва седмица преди изборите ми беше изнесена доста сериозна лекция по партийна пропаганда с мътно червена украска. Но нека да ви представя светът наоколо според бай Недялко и няколко цитати от неговия дълъг монолог, изнесен докато с единия си гол крак си чешеше прасеца на другия.

„Светът си отиде с падането на комунизма, а сега оня Черния /известен американски топ политик, бележка на автора/ ще ни довърши, защото ни завидя за имането и за добруването. Това още Ванга го е казала пред Брежнев /тук цитираше жълт вестник със статия на подобна тема/.”

„Аз съм доволен от пенсията си. Имам си да харча, имам и да спестявам. Масларова и Станишев ми я удвоиха и по-голяма щеше да стане, ако не беше тази измислена криза. Далавери на социалния министър ли? Че кой не краде? Но аз лично нея много я харесвам и като политик и като жена /това последното по-тихо, за да не го чуе съпругата му, която копаеше подозрително около кошера, надавайки ухо към нашия разговор/. Два пъти съм и целувал ръката, мека, интелигентна ръка, ухае на хубаво, уважам я и хубаво прави за нас, пенсионерите. И на село дойде да ни види.”

„ Това от БСП да крадат не е вярно. Другите крадат, а после ние излизаме виновни, защото сме все добри и меки с тях. Но да вземем още един път властта с оръжие в ръка. Но жалко, че моите деца избягаха в чужбина, за кого строих този рай тук /и с широко движение описа къщурката си и двора с насадените домати/. Казах им, ще спечелим пак властта и ще стане рай. Връщайте се! А те ми пратиха този анцунг и риза в колет. АДИДАС! Истински, от Испания!”

„ Ти няма да гласуваш ли? И по-хубаво, не ни трябваш. Толкова ценни неща изхвърли от двора, само пилееш.

А са събирани с толкова труд и усилия. Не цените нищо вие младите, не цените. /тук вдигна стара пластмасова фуния от земята и се опита през нея да погледне слънцето, а после и жена си, която се мъчеше да довлече кошера до къщата. А после я прибра в широкия джоб на оригиналната имитация./”

„ И ако гласуваш, да гласуваш за бюлетина номер 6. БСП не греши. Никога. И моето магаре да сложат начело,  ще имат причина да го направят. Но и аз ще гласувам за него, защото това е наше магаре. Разбираш ли ме, НАШЕ.”

Слънцето печеше жестоко, опитах се да продължа работата си. Усетих, че настана тишина. Бай Неделчо си беше отишъл и от неговата страна на оградата обираше нашата слива. Като видя, че го виждам, махна ми и извика „Бюлетина 6” и се запъти към неговата къща, плюейки костилки из доматените си насаждения.

  Село Гита, седмица преди изборите за Парламент, обедно време, когато слънцето пече неистово силно.

Шехерезада в работно време

Замисляли ли сте се, че във всеки сапунен сериал, спрямо страната производител, има различно по количество и качество тъга. В Аржентина тъгата е лека и феерична, като танго.  В Мексико тъгата е като в опера от съветски композитор, високо наситена и драматична. Но ако следите вълната от нови турски сериали със сапунена насоченост,  не можете да не отбележите сгъстената и черна тъга, която струи от всеки кадър на коментираните и гледани поредици. Пикантна и агресивна, като подпетени обувки на бегач на къси отсечки, тя души, унищожава, заглежда, кара те да съпреживяваш и да трепериш за Онур и Шехерезада и за всеки завой на необятния сценарии. Дори и когато си на работното си място.

Лятото в училището нямаме никаква работа. Малкото нещастници без отпуска блуждаем из коридорите, пишем картони и се правим на адски заети. В летните жеги търсим спасение или в учителската стая, където има телевизор и климатик и удобни дивани или в околните кафета. Вдигнати от кафето и неистовата жега, влизаме в хладната учителска стая, където върви една от многото серии на „1001 нощ”. Аз и колега обсъждаме дрехите на Каппа, обърнали гръб на сериала, когато от дивана се чу плач. Съвсем ясен, в тон с кахърната мелодия на филма, не много силен, но достатъчно отчетлив, за да се стреснем.

Зад чупката на секцията, в мекия диван, облегната на малка възглавничка лежеше колежка и зяпаше сериала, а от отворените и очи се лееха бавни и равномерни сълзи, които тя придружаваше с леко виене.

Пореден залп на кахърната музика, пореден житейски шамар за главната героиня и колежката вече не можеше да се удържи. Тялото и трепереше, а ръцете и търкаха ли търкаха сълзите, които течаха по бузите и.

Опитът ми на стар преподавател и педагог ме насочи към единственото вярно за момента решение – да продължим за Каппа. Но докато обсъждахме евентуалните проблеми по митниците, зад моя колега като призрак се беше изправила Госпожа ......., нашата колежка. От червените и очи все още течаха вадички, тя вдигна ръце и намали финалната мелодия на филма, за да зададе само един въпрос, който я беше мъчил в последните 30 минути, докато ние бяхме говорили за конфекцията на известната марка...

„Защо вие мъжете сте такива свине? Нямате ли сърца”

Без да изчака отговор, тя легна на дивана отново и се загледа в тавана. А после пак усили звука на телевизора и си запя песничка от популярна реклама. Отивайки си, тя пъхна възглавничката в торба от популярна верига магазини за стоки за бита. В далечината силуетът и бързо се разтопи сред следобедната горещина. А и тя бързаше за новата серия на сериала. Сигурно сме свине, нали? Вярно ли е, че Каппа имат безплатна доставка из цяла Европа, но без България. Очертаваше се дълго лято на работното място.

Из незнайно училище в поредния горещ седмичен работен ден

Да продадеш колата си

Искате ли да се запознаете с паноптикум от нови и интересни хора? Просто пуснете обява, че продавате колата си. Да продам возилото на моите първи шофьорски опити, Опел Кадет, 1986 година ми отне около 3 седмици. Започна се с начална цена от 1500 лева и няколко обяви в подходящи сайтове и вестници.

И изведнъж се отпуши водопад от обаждания и интерес. Ту очевадно надрусан тийн с прякор Ди Джей Транс ме питаше дали мога да я закарам до Ямбол, за да я види, ту „ей сега” идваха с капарото, но се оказвах с празни ръце. Цената падна до доста по-реалните 1000 лева, което предизвика нова вълна от интерес, но и този път никой не се навиваше за покупка. Постепенно и аз загрубях, не се опитвах да убеждавам всеки, че колата си струва, а ги отпращах да си купят „кола от 1995 за 1000 лева”, както те ми споменаваха, за да падне цената. Ненадейно се появиха и реалните купувачи на колата. Пенсионер с мръсен панталон и подпетени обувки,  придружен от жена си, която вървеше до него с три торби от Билла.  Под предтекст, че иска да ми покаже нещо, съседът по гараж ме предупреди, че това са прекупвачи. И да внимавам.

Направихме едно кръгче с колата из квартала, а после чичото легна под колата, гледа, сумтя и накрая предложи да му я дам за 500 лева и да му направя добро. Добросърдечно се засмях и му предложих да каже и друг виц. Процедурата на пазарлъка вече бе започнала. Един такъв искрен пазарлък, отчаян, като за последно. Шестотин лева, защото ей сега го чакат в друг квартал да вземе подобна за 500 лева.Седемстотин, защото е в добро състояние, а той няма кола, а може да се наложи да ходи до болница. Разменихме си телефоните на около 800 лева, за да мисли всеки. Още вечерта ми звънна, за да предложи да я вземе за 750 лева. Бързи и конкретни разговори – 850 лева и веднага да ми плати. Жена му не давала повече. След няколко такива разговора се договорихме за 900 лева и се разбрахме в 2 часа да му дам ключовете и да взема парите. Преди това обаче имах среща с циганин, който също искаше да я види. Представи се като Методи, на когото му трябва кола за багаж и повече от 600 лева не дава. Отсвирих го, а в 2 часа дойдоха пак бабата и дядото, наброиха парите, дядото я паркира пред блока им и се качихме в моята кола. Палейки, изкоментирах какъв късмет са имали, защото Методи не е платил повече...Чувайки името, дядото пребледня, заповяда ми да спра и хуква към блока си. Върна се треперещ като вейка, даде наставления на жена си на ухо и ни изпрати към нотариуса. По пътя жената се разприказва. Били прекупвачи, затова ходели те и с мръсни дрехи, за да купуват евтино коли, да ги боядисват, ремонтират и да ги препродават с някаква печалба. А Методи им бил конкурент, нов играч на свиващия се авто-пазар, който със свежи пари от сергията си с трикотаж на пазара купувал коли, миел ги и ги препродавал с печалба.  Сега дядото щял да скрие колата в гараж, защото Методи с неговите хора вечерта щял да и нареже гумите и да я повреди. Усетих се участник в конфликт, за когото никога не бях подозирал, че може да съществува. Бабата бе притеснена, което пролича и от треперещите и ръце, в които все още стояха торбите от Билла. При опит да вдигне телефона си, двете торби паднаха и от едната се изтърколиха куп документи и дебела пачка оборотни пари. А от другата торба се показа една добра и дебела бухалка, която едва ли служеше за чупене на орехи.

Опашката пред нотариуса занемя, а после хората се разхилиха. Бабата притеснено прибра парите и  сложи бухалката под мишница, за да е готова да отбранява семейното имане. След сделката ме помоли да я закарам на друга улица, за да не я проследят хората на Методи или някой от опашката. И след това изчезна в хорското множество, все така стискайки двете си торби, готова да удари, ако посегнеш. Нищо лично, просто бизнес със стари автомобили в един свит пазар.

Една седмица през Юни, 2009

Три спомена от миналото - когато валеше дъжд

Никога преди не съм усещал влудяващата комбинация от дъжд и първи свободен ден след толкова много работа и безсънни вечери, съчетани от дни, в които се движа като зомби, чийто път може да се проследи по смачканите пластмасови чаши от кафе. И където са повече от една, вероятно съм се спирал за доста повече от час. И така мина денят ми, кафета и пътуване, под съпровод на неспирен дъжд.

И докато пътувах, очите ми сякаш все повече се отваряха. И всичко това под съпровода на ранен албум на Дейв Брубек, който открих по една случайност, но вероятно скоро ще залепне за плейъра ми в колата.Да започнем разходката по смачканите чашки, които са като моментите, спрели дъха ми, жаден за живителния кофеин.

Левски

Не знам защо хората упорито говорят за „празника” на Левски. Днес усетих как бързо мина този ден, в който някога преди много години телевизия и радио безброй пъти повтаряше името му. Легенда или не, името му е като кърпа, с която си бършат устата от безброй партии и от безброй места. А понякога тези уста са доста мръсни. Днес видях една по-различна почит към Левски. В дъжда, облечени в скъсани дрехи, мантички,стари шушлекови якета, в колона по двама по пълните с коли и вода улици, водени от учителка и съпроводени от още две жени, облечени като чистачки, на паметника на героя се преклониха децата от помощното училище. Не знам защо ми стана така тъжно да гледам десетината гърбове в якета, които слушаха думите на учителката, когато над тях се изливаха тонове вода. Учителката им говореше нещо, посочваше с ръка Левски, опитваше да се пребори с дъжда. След това свършиха и поеха към училището си, в колона по двама, като в края се движеха двете чистачки, които се грижеха да не изостане някой. Всъщност, Василе, не знам дали те бяха единствените на твоя паметник днес. Вероятно от ГЕРБ също дойдоха, че идват избори. Вероятно още други минаха, хвърлиха ти сигурно по един букет и си тръгнаха, защото дъждовното време е лошо за показността, даже и снимки не стават.

Както и да е, не знам на чие посещение се зарадва. Ако бях на твое място, бих вдъхнал малко сила в тези деца, бих ги излъгал, че имат бъдеще. Дори и да ме хванат в лъжа след години, сигурно би си струвало.

Шехерезада

Не знам защо колежката се разрева. Бяхме сами в учителската стая, на телевизора вървеше филма по Нова, когато тя ревна със сълзи. Изобилно и напоително, но някакси приглушено, сякаш се бори с къшей хляб, който не може да смели. На филма звънеше телефон, някой търсеше Шехерезада  за нещо, а тя не вдигаше, а учителката  на 3 метра от мен ревеше, с едри сълзи. С музика от която ти се късат и чорапите, във филма започна и нов обрат на събитията. В този момент влезе колега, който веднага се намуси, чул трагичната ориенталска нишка на мелодията. Без да види ревящата колежка, той се запъти към дистанционното и безуспешно се опита да намали звука или да спре телевизора. Някой бе открадал батерийките. Със серт тон, под който пролича някогашният милиционер /както се хвалеше след някоя чашка/, той издърпа кабела. Колежката се сепна.

-„ Преди години на този ден и думата Турция не се споменаваше, а сега какви са тия мелодии...?”

Колежката бе наистина зяпнала, което го накара да се усети, че нещата са леко извън контрол.

Пъхна пак кабела в контакта, сериалът тръгна пак, а той започна да пише в материалната книга.

Колежката избърса сълзи, зазяпа пак в екрана, но този път се покри с каталог на Ейвън, за да може в удобен и нужен момент да покрие лицето си. Постепенно стаята се изпълни с други хора, които зяпаха същия сериал и цареше тягостна тишина, сякаш течеше пряко предаване от национален преврат.

А после пак започнаха рекламите и разговора за дъжда.

Смърт

Залагали ли сте някога на предчувствието си? А печелили ли сте?

Когато навън вали, учениците са ужасно трудни за контролиране. С много викове, заплахи, уговорки...караме по някакъв начин. И изведнъж получих смс. Не знам защо ме стресна така това съобщение, въпреки, че не в него нямаше нищо повече от Маркъс Донът като подател и и - мейла му. И останалата част от мейла бе маймунки, заради формата на писмото. Не знам защо, стреснах се.

Сетих се за Маркъс. Беше дошъл преди години в България, с един негов приятел, който тук се влюби и ожени и вероятно живее някъде около мен, а не мога да го видя въобще. На задната седалка в колата им имаше един огромен бюст на Димитров, който те бяха купили от някакъв антиквар. Пълни торби с медали, униформи, значки. Това бе отчасти бизнесът им, антиквари. Изкарахме няколко дни, като пиехме оригинален кубински ром, с вкус на зъбна амалгама. Много истории, много забавни моменти.

И после няколко смс-а и години мълчание. И сега усетих, че ...

Бях познал, в сух стил и на немски , писмото ме извести, че на 15 февруари Маркъс е починал в пътен инцидент..

И че преклонението ще бъде на 24 февруари, в църква в Хамбург. Прекъснах уап сесията, учениците отдавна бяха в междучасие. Излязох на двора, взех си едно кафе от барчето и отлях част от него на асфалта, пренаводнен от многото часове дъжд. Не вярвам, че Маркус ще го усети, но той май обичаше и кафе, както и водка, както и поп-фолк и едрогърди българки. Качих се на третия етаж, а той отдавна вече бе празен, учениците бяха избягали. Драснах един Х на дъската, в порив на някакво детинско беладжийство и се махнах. И ме чакаше един час шофиране в тъмното и във водата, придружен от Дейв Брубек.

И после се върнах у дома, опитах се да ям, опитах се да пия, налях си кафе.

Чакаха ме три дни, напълно празни и вероятно някъде далеч от Стара Загора. Усетих се като избягал затворник, който не знае какво да прави с неочаквано спечелената си свобода, затова се мъчи да  се вплете в някаква нова форма на заетост.Вероятно ще се махна за няколко дни, за да върна забравеното умение да усещам. Или пък да избягам от дъжда. Чака ме път нанякъде.

За едно шише бърбън - почти криминална история :)

Има толкова причини да харесвам бърбъна. Скъп, престижен е, напълнен със социо-културни наслагвания,  което кара продавачките да ме гледат с интерес, а продавачите да изпитват завист, сякаш шишето от витрината да е било винаги тяхно, а сега съм им го отнел. Но никой не може да познае, че го харесвам и заради формата. Четвъртито шише, което пасва така добре на черния ми балтон и на джоба ми, в което влиза и просто пускам капачето отгоре. Голямото черно палто се изкривява в една посока, но това не ми пречи. Мразя шумоляшите найлонови торбички. Не искам да замърсявам природата, а и те до някаква степен принизяват шишето с този любим алкохол. Да си призная, не пия, не пия често.

Обичам да балансирам балтона си, детска игра, просто пъхам ръка в другия си джоб и палтото е пак право.

Много обичам и специалния си ритуал в магазина. Както се получи и днес. Влизам ухилен, лъхам на скъп парфюм. Моля за  съдействие. Днес момичето зад щанда бе наистина поласкано, че я молят да избере нещо хубаво за хубав повод. Избрах най-скъпата четвъртита бутилка, платих с едри банкноти и бях страховито усмихнат. Попитаха ме дали искам торбичка, отказах, изчаках да изляза от магазина и просто набутах шишето в джоба. Вероятно дълго ще ме коментират, защото ще усещат, че са сторили някому добро и ще предусещат, че тази бутилка ще донесе много настроение на моето тържество.

Нека така да се развие историята в тяхната глава, нека да бъде така...

Внимателно оставям бутилката на седалката до мен. Балтонът отива на задната седалка, внимателно сгънат. Колата е достатъчно голяма, но това не ми пречи и да подредя всичко вътре.

Очертава се дълга вечер, ще ми трябва и повече място.

В тези януарски нощи, когато температурите са под нулата, пътуването из града е повече от приятно, ако климатикът работи, а радиото свири тихо. Няма и хора. Всеки си спи у дома, преял със зеле и свинско, така типично за този малък провинциален град, в който съм дошъл за една вечер.

Понякога се случва да въртя с часове и да си отида, но сега сякаш имам късмет. В мъглата виждам женски силует, който едва ли чака рейс, предизвикателно изпънат в къса пола и кожухче.

Вероятно ще е тя, нали? Не знам никога докато фаровете не я осветят. Приближавам бавно, примигвам с фаровете и и давам знак да приближи. В прозореца виждам лицето на около 25 годишна жена, доста зле гримирана, с дълга черна коса. Да рискувам или да я отмина? Вероятно ще рискувам, още повече че тя вече е в колата, влезе и просто седна. С нея влезе много януарски вятър, малко сняг и леката миризма на евтин парфюм, която се носеше от кожухчето. Ще рискувам...

-         „Знаеш ли, такава дълга вечер, не ми се спеше, тръгнах с приятелката ми, а се скарахме. Тя си замина, а аз останах във вашия град. Не го познавам, ще ме разведеш ли...”

Жената просто зяпна. Винаги съм разчитал на ефекта на тези думи, които са така различни от това, което очакват да чуят. А след това е винаги различно. Новата ми позната постоя зяпнала няколко секунди, изкашля се и с очакван провинциален акцент обясни, че няма проблем, а градчето нямало много интересни места за гледане, особено вечер, още повече в такъв студ. Заведенията вече не работели, а за паметници не се сещала. Но можела да ми прави компания, това и било работата.

Неочаквано деликатно изказване, което не може да не ме спечели. Паля и питам къде да карам, а тя  ме упътва към едно по-закътано място в парка, където можело да позяпаме снега и да си говорим.

Пипам ръката и, ледена. Поставям я на решетките на парното и минавам на четвърта.

Летим из улиците на градчето, които са покрити със сняг. И толкова празни.

-         „Не си ли на хотел? „

-         „Тишината в стаята ме плаши.”

Когато вижда шишето с бърбън, очите и светват. Вадя пластмасови чашки, наливам.

На задната седалка е много по-удобно, а пред нас стъклото е като телевизор. Картината бавно изчезва, покрита от тънък слой снежинки, който става все по-дебел.

Пия почти без да гълтам, а тя на малки глътки, вкусно и е. Наливам пак, а тя пие все по-смело. Топло е, тъмно е, а тя добива смелост. Какво ли е да си се молила за поне някой дъртак да мине, изпуснал последния рейс за селото си, а сега да си на топло. Да те черпят питие, което струва колкото парите ти за една вечер, изкарани с цената на унижения и студуване. Обичам този момент. Той не е нищо в сравнение със следващия, но нека да не избързваме.

В очите и вече плуваше мъгла, а аз все по- внимателно  дозирах моите чашки, а смело наливах в нейната. Погалих я по косата, по главата. Тя изтръпна. Кога ли за последно я бяха галили?

Сигурно отдавна, защото мъглата в очите и се сгъсти и тя просто хлътна в мен. В колата бе доста тъмно, а тя търсеше забрава. Дали щеше да се влюби в мен? Дали някога и се е случвало с клиент? Пръстите и разкопчават панталоните ми, усещам дъха и. А аз не правя друго, освен да я милвам по темето, да разрошвам косата и. Шишето е вече празно, а тя е толкова пияна, че се сгушила в мен и говори, говори. Дори и не я чувам за какво, толкова несвързано е.

Мисля, че  вече е време. Не съм сигурен, че разбира защо искам да се разходим из парка, промърморва пияно и леко озадачено, че навън е зверски студ. След малко вече вървим из тъмните пътеки, като снегът затрупва следите ни. Просеката е толкова тясна, че тя върви пред мен, а аз зад нея, като ръцете ми в ръкавици стискат празното шише. Чудите се защо ли?

От първия удар тя не падна, а се обърна учудена. Не знам как толкова бързо мъглата в очите и бе станала на сълза, която не успя да падне, защото последва втори удар и тя се стовари на земята цялата в кръв. Очите и все още ме гледаха учудено и безизразно, а снегът бавно покриваше тялото и и следите ни. Изхвърлих кървавото шише в близко кошче. Винаги така правех, немарливите общински служби за почистване никога не  почистваха навреме, а и полицията не предполагаше, че оръжието на престъплението може да е на няколко метра от тялото.

Вече бях на десетки километри от градчето, когато забелязах чантата и на задната седалка.

Дори и не погледнах съдържанието и я изхвърлих в една крайпътна преспа. Снегът прикриваше всичко, дори и лудата ми любов към бърбъна, винаги в четвъртито шише, което мога да пъхна в джоба на балтона си и да се правя, че ми няма нищо, балансирайки с другата ръка.