За един нестандартен Никулден...

Пляс, пляс, пляс!

Не съм ви разказвал точно за този Никулден, нали? Преди много много години, в една студена зима, в зората на капитализма в България и в началото на работната ми кариера като учител, в е един нищо и никакъв ден, пред училището спря камион. От него свалиха 3-4 огромни чувала , които се оказаха пълни с риба.

Благодарен за нещо родител бе решил да ни подпомогне в суровата финансова криза. А имахме и друг подарък -  по линия на усвояване на някакви средства от училището ни бяха подарили по 6 чаши на всеки. Подът на предверието  се превърна в кърваво море...беше голямо междучасие, нареждахме се на едната опашка, получавахме 6  чаши, подпис, а после другата опашка, подпис и получавахме една голяма торба с риба вътре. Междучасието  бе сякаш безкрайно, обменяха се рецепти за готвене, за изкисване на шараните.

Навсякъде в стаята бяха наредени големите черни торби, пълни с грамадни риби. И до всяка торба имаше и кутия с чаши, едни от първите внесени от Китай, голям лукс за онези години.

Имах свободен час и се бях изтегнал на дивана и сякаш май заспах. Бях уморен, а топлото винаги ме приспива.  Събудих се от равномерен шум –шшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшш...плясс.....пляс.....пляс!

От топлината в стаята рибите се бяха размразили и агонизираха в торбичките си. Грамадните шарани се въртяха, бореха се с торбите и се опитваха да излязат и да се върнат в язовира си. И моят шаран бе живнал и се тресеше на масата пред  мен. Не знаех какво да правя. От мирна учителска стая, за минути около мен се бе превърнало в поле на масов геноцид над мирното шарано-подобно население на близък язовир.

Големите риби умираха и тупаха безсилни с опашки. Отворих моята торба и отвътре с ужас в очите ме загледа моят голям подарък за Никулден.

Влязох в час или по-скоро избягах от училищната стая. След 40 минути там нямаше нито една жива риба.

Ужасното шумене и пляскане сякаш бяха само спомен. Моята риба стоеше мирно и само в очите и се четеше една болка. Дали и рибите биха ни принасяли така в жертва на някой свети Николай?

За щастие ние бяхме спечелилата брънка от еволюционната верига.

На връщане подарих рибата си на един бездомник.  И вече поредна година не си купувам риба, за да изкупя греха си  пред  десетките умиращи шарани в онази топла учителска стая. А някога си мисля, че може и просто да е било страшен сън и може би още спя на онзи диван и не съм се събудил още, омагьосан от шумоленето на рибите. На този въпрос все още никой не може да ми отговори.