Днес е празникът на града ми – Стара Загора – 5 октомври. Море
от хора, балони, знамена, викове, музика. Наистина усмихнати хора, излезли на
разходка, костюмите им понякога миришеха на нафталин, вадени наистина един път
годишно, когато всичко трябва да изглежда добре. И още една миризма се усеща –
печените кестени...Не съм виждал другаде да пекат кестени, нито някъде мога да
ги направят така вкусни, както ги правят тук. Един от много ранните ми спомени
е свързан точно с тези кестени.
Вървим аз и дядо ми през главната, октомври е, мъгливо е. Около
10 сутринта е, делничен ден е и няма никакъв помен от хора, можете ли да си го
представите. До Гъбата стои чичо със синя манта, който на масичка ни продава
кестени, студени, насипани в стар брой от вестник Наистина студени, не са пекани скоро, но лесно
се белят и са страхотно вкусни. И сме само ние, аз и дядо ми. Било е някъде
около началото на 80те години на 20 век.
Интересно е, че днес го видях същия чичо, който още е жив и
все още продава кестени, вярно, няма я синята манта. До него беше жена му.
Почти 30 години по-късно, каква среща...
Не им казах нищо, усетих се все едно бих говорил с призраци.
Купих си кестени, обелих няколко и усетих същия хубав вкус. Затова се присетих
и за онази ранна сутрин, преди много, много години...
С остаряването започвам да се усещам сякаш живея в напълно
призрачен свят, населен от спомени, които помня предимно аз, както и от хора,
които никой друг не помни или вижда.
А в устата ми все още стои горчивият и тръпчив вкус на леко изгорели, но много
вкусни кестени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар