Събудих се

Легнах си рано снощи и много странно, събудих се по никое време, в 3 часа. Не ми се беше случвало от много време. Повъртях се в леглото, похабих 30 минути да ровя из апартамента за книгата на Евгений Попов, докато установя, че е под носа ми, реших да позяпам телевизия.
Всъщност, попаднах на филма за Паша Христова и нещо ме жегна.
Лежах в тъмното, гледах черно-белите кадри и се чудех, дали няма възможност да се пренеса в онези времена. Бих бил първият клиент на една машина на времето, ако въобще може да се построи нещо такова. Иска ми се да вярвам, че е възможно. И че ще стане, докато съм жив.
Има много красота в онези години, или поне в спомена за тях. Гледах на екрана омачканата и грамота от Златния Орфей и се сетих за документите, които разравях многократно в апартамента на дядо и баба, заровен до лактите в чекмеджетата на секцията, като всеки път намирах по нещо интересно.
И миризмата на стара хартия и на мастило.
Мисля, че днешните години са прекалено стерилни, прекалено стерилни.
Нямат миризма, толкова са политически/икономически/идеологически/ културно "коректни", сякаш съм си купил нещо от супер-маркета, в пластмасова опаковка, наблъскано с химия, за да е дълготрайно и вкусно, по начин, по който може да ти се догади направо, ако се замислиш.
Всъщност, просто двадесет и първи век.
Май 20ти век /или поне втората му половина/ е бил най-щастливото време за човешкия вид.
Гледах как Паша Христова и Маргарита Радинска люлеят Мими Иванова в една люлка и пеят онази песен за явора. Боже, колко истинско беше, нямаше фасони и фалш. И как красиво просвяткваше черно-белият филм, запазил спомените за онези години.
Наистина ми се иска да отида там. Да взема скъпите ми хора и да заживеем отново, далеч от мр3, интернет, мобилни телефони, 60те канала на кабелния ми оператор и пластмасовите хищни вещи на века. Бихме били по-спокойни тогава.
Оказа се, че една двойка, която познавам, живеят заедно от 3 години, без телевизор, компютър, двд. Те и детето им просто си говорели вечер. Не можах да повярвам. Сигурно защото завиждах.
Обичам да си говоря вечер.