Гласът от задната седалка...

Пътуваме с колата и тя ми говори. Загледала се е навън, явно и е интересно.
- Тате, нали колите не ходят по тротоара? Само хората ходят...
-Да, а ти човек ли си или кола?
Никакво колебание:
- Аз съм доктор! Лекувам  животни и деца, ако са болни!
- Как ги лекуваш?
- С голямата инжекция и с лекарства. И със сладолед! /това е сиропчето за кашлица, което по вкус напомня сладолед. Купил съм и' най-голямата инжекция, за да лекува куклите с нея, любима играчка и' е./
Пътуваме още с колата...
- Наистина ли ще станеш лекарка?
- Сериозно бе, нали имам инжекция! Аз съм лекарка!

Колко ли години ще минат, преди наистина да станеш лекарката, която искаш да си. :)
Но това е една хубава насока, в която наистина те виждам, Мише.

 

Самотата на пешеходеца на дълги разстояния

Преди 30 години, когато бяхме деца, Алън Силитоу беше много модерен. Не знам на вас какво ви говори терминът "сърдити млади хора", но с него тогава означавахме автори, които хем бяха "западни", хем минаваха добре през желязната завеса и се четяха много.
В "Самотата на бегача на дълги разстояния" имаше един герой, който живееше в едно английско ТВУ, но го пускаха да излиза, за да тича. А тичаше, за да участва в някакво състезание, на което да представи тамошното ТВУ. Но момчето тичаше, защото оставаше в мислите си.

Алън Силитоу, бунтът на "сърдитите млади хора", всичко свързано с тях и онези години е отдавна в кофата на модерното време. Но често се срещам за този бегач на дълги разстояния, когато ходя пеша на работа. Само преди няколко години, мечтаех да имам кола и да ходя винаги с нея. Все по-често се усещам, че около 7.45 хич не ми се вози на автомобил, а е по-добре да тръгна. Не се плаша от дългия път, защото почти не го усещам.

Студеният сутрешен въздух направо реже ушите ми. От доста време не бях вървял пеша, а за това време беше дошла пролетта. Видях, че опитът на един художник да отвори галерия в моя краен квартал се бе увенчал с безславен край, защото на витрината и стоеше надпис, че се отдава под наем. Някъде строяха нови къщи, другаде като мен отиваха пеша на работа, около нас свистяха колите по леко влажния асфалт.
Вече бях стигнал до състоянието, в което съм на път да изключа и само да вървя, когато зад мен някой се изкашля:
- Къх, къх!
Несигурен глас подвикна....
- Вальо...
Обърнах се, по гласът го бях познал - съсед от квартала, който над 20 години все ме спираше, нито един път не научи името ми, Вальо, Иван, Вильо...
- Здрасти! - казах аз
- Да ти кажа нещо интимно, ще прощаваш! - продължи той.
Прималя ми! Само това оставаше!
- Вчера ставам и какво да ти кажа, глезенът ми надут. И големи болки, ама аз съм си виновен. Вчера като взех пенсията, от пощата в квартала, чак до центъра да платя тока. След това до ДНА да си взема един панталон, а след това да напазарувам до пазара и като се върнах и така стана!
- Ще ходиш ли на доктор? - питам аз.
С отработен тон ми отговориха:
- Ама какви лекари, бе.../лека пауза, защото беше забравил как се казвам, пак/...Ваньо! Гледат те и нищо не ти казват, нали редовно ходя на прегледи и нищо ми няма. Само килата ми са множко, но и те ще паднат. Аз не бързам, да имам сила!
Минали са около стотина метра. Време му е да се отклони за блока му. Не му се тръгва, но аз видимо бързам, въпреки, че с голям интерес го слушам.
- Ще извиняваш, да знаеш! - казва той на прощаване.
След две крачки чувам вик:
- Вальо, пий Енетра.
През няколко метра той ме гледа  с очакване пак да си говорим...
- Ама защо Енетра?
- Защото помага, пиеш едно, пиеш две, всичко минава! - уверено отговаря той.
- Ще си купя!  -обещавам аз.
- Но на нашата аптека го няма, купи си го от тази до БКП-то, рецепта не искат!
Един автобус го закрива, а аз продължавам, защото докато автобусът се измъкне, не ми се стои да чакам да чуя още за Енетрата.
Първа стъпка, втора стъпка, скоро пак уверено крача в утрото, а около мен е все така студено и влажно. Скоро губя представа за всичко,  светът няма почти никакво значение, докато не се будя пред офиса, а в главата ми е празно и хладно, като в добре измит гараж, който чака да бъде напълнен с какви ли не боклуци.
Започнах да разбирам добре тази особена самота, на пешеходеца на дълги разстояния. И да ставам зависим от нея.

Из необятния свят на висшата мода за дами и господа, панаир в Казанлък, 2009 година

Когато думите не са достатъчни, село Яворово, 2009

Очарованието на един селски смесен магазин :) - село Яворово, 2009 година

Какво ли ще се случи, когато...?

Преди години търсехме компютрите, защото те ни улесняваха и опростяваха задачите ни. Сега сме на преломния момент, когато те вече ни задават задачите и усложняват до една степен живота ни. Стремежът да преминем бариерите на реалността ни води до  паралелна вселена, в която всичко е бързо, а забавяния идват само от натоварен процесор или паднала батерия.

Как пожелах да не получа сертификата "Коректна фирма"...

Ако ме познавате добре, ще знаете, че обичам, обожавам да говоря с мошеници, особено ако се опитват да ми пробутат нещо. Но това е тайна, да знаете...
Замислен за работата, машинално вдигам телефона и по инерция изпускам първите секунди. Стационарен бургаски телефон. Зацепвам от следния момент:
"...и сте номинирани със сертификата "Коректна фирма", който е напълно безплатен, представлява пет водоустойчиви стикера и регистрация в нашия сайт..."
Благодаря ти, Господи! Такива са ми като три кафета, ох, обичам ги.
Около 2 минути, в които аз учтиво се съгласявам, ахкам, че имат реклама в БТВ, че може и мен да ме рекламират там, че специално и аз съм подбран, че е така евтино /но то е безплатно, но се заплаща за оформянето на документите.../
- "Ще желаете ли да получите пълния пакет, като заплатите на куриера..." нахъсано продължава тя.
- ЧАКАЙТЕ ДА ВИ ПИТАМ НЕЩО! -стрелям веднага аз...
- "ВИЕ ОТКЪДЕ РАЗБРАХТЕ, ЧЕ НИЕ СМЕ КОРЕКТНА ФИРМА?"..последва мълчание..
Коректната фирма се окопити бързо:
- Четохме за вас в интернет и не намерихме негативни коментари!
Аз: Много ви е занижен критерият! А положителни намерихте ли?
Коректната фирма: Ние положителни не търсим, защото се манипулират!
Аз: Айде бе, значи не мога сам да си пиша негативни коментари, а положителни мога?
Мълчанието отсреща се прекъсва само от дишането и в слушалката.
Аз: Ще взема да си напечатам аз лепенки и да не ви занимавам с доставката, да не пращате хора до Стара Загора? 
Коректната фирма:  Но как така, няма да имате официален сертификат.
Аз: Бе няма да ходя със сертификата запасан, никой няма да пита за него.
Коректната фирма: Но това е официален документ за препоръка пред всички...

Аз: Един път така ми звъняха за прахосмукачки Рейнбоу, били ме препоръчали. 
Коректната фирма: Но ние сме национално представена фирма...
Аз: Абе, защо не лепнете такъв стикер на Парламента? Или пък на челото на Бойко Борисов? Или те не са достатъчно коректни? Като го направите, пак се обадете, тогава ще съм навит :)
Коректната фирма вече се хили с глас. Хиля се и аз.
Коректно благодаря от името на фирмата  като моля повече да не бъда занимаван с лепенки.

Женицата отсреща затваря, за да звънне на следващата "КОРЕКТНА ФИРМА" в България.
Много ми е чудно, но все по-често виждам тези лепенки навсякъде. Дори видях и такси със залепени лепенки. Хорската глупост става все по-изумяващо всеобхватна,  а наглостта им - все по-изобретателна. Учудва ме броят на вързалите се на тази плитка измама. Но такива са времената, коректни...Поне ми мина главата и живнах, благодаря ти Коректна Фирма!

Много ми се иска, много бих живял на такова място...

От известно време намирам животът на село за ужасно примамлив. Много ми идва ежедневният стрес, заради това бих искал да живея в малко селце, с къща до един такъв път.
Шосето е важно, за да можеш да се взираш и да чакаш да мине някой. В идеалния случай...понякога минава човек или кола. Няма нищо общо с върволицата от хора и автомобили в града.
И когато колата отмине, секунди след това настава пак тишина. Колкото и да съм добър в това да се вглъбявам, липсва ми тишината и спокойствието на едно такова място.
Ако човек разреди срещите с непознатото, то има много голям шанс то да му се стори по-интересно и увлекателно на разпознаване. Когато на поточна линия  към към идват какви ли не хора, задачи и  проблеми, дори и да се справяш прекрасно, губиш усещането.
Така се случва и с живота, докато се бием стегнати с всеки ден, за да бъдем първи, по-добри, по-отгоре, по-успешни, забравяме, че сме наистина мънички, нищожни и един минимален повей на вятъра просто може да ни запрати на другия край на света.
Животът край един такъв пуст и празен път може да ме отрезви и да върне една част от усещанията ми за реалност. Другото май безвъзвратно си е отишло.

На прехода към 2016 година - нещо като отчет за поколенията

Като отговор на  някои справедливи нападки, че само кифлите си пускат такива отчети във Фейсбук, мога да потвърдя, че хората са напълно прави. Тестото е същото, просто е престояло, а от шупването му идват всякакви странни идеи. И ето ви една от тях.
2015 година беше уморителна година. Пълна с много разочарования, стрес, глупости. От днешна гледна точка, куп от нещата през нея просто не си струваха да се случват, но на кого, ако не на мен. Държа да кажа, че един от приятните моменти за мен беше в края на септември, когато ме срина вирус и имах сигурно 39 градуса температура.  След прегледа при дежурния участъков лекар /абсолютен некадърник, който даже и не ме погледна/, аз се изкъпах и легнах. Тресеше ме, на вълни. Но ми беше така приятно, спомнях си за зимните вечери на село, когато лягах в студената стая, облечен с ухаеща на пране нощница, а печката бумтеше и бавно затопляше ледената стая. И миришеше на дърва и огън, който приятно пукаше. Беше пълен разкош да трепериш малко, но за да се разтопиш след това от меката топлина на горящите дърва. Вероятно това признание трябва да ви увери в равномерния ход на превръщането ми от песимистичен панелен Шрек в нещо доста по-оптимистично. Но може и да е проява просто на лош вкус, който също не ми беше чужд през 2015 година, за което се извинявам на всички.

Сега да не речете, че от рязкото шупване съм станал някакъв такъв безкраен оптимист. Не е никак така. В много от трудните моменти ми подаваха ръка Ваня и Уляна-Мария, които и двете са огромна мотивация за мен. Днес примерно си обяснявахме с Уляна-Мария "какво ядат колите". Тя научи за бензина, а вечерта ме попита няма ли да пия антибиотик, защото съм болен. Това дете вече знае за живота колкото възрастен вече или малко повече или по-малко.
И така си седя, слушам джаз от една плоча, тихо, защото всички спят. Днес беше предпоследният ден на 2015, а от утре вече ще почне и 2016.
Да взема и да си пожелая ли нещо? Да опитам, и без това вече ще се отдаваме на оптимизма.
Здраве, щастие, хармония за всички наоколо. Без ограничение и минимални дози.
Мир в главата ми, по-често да мога да пускам грамофона си и да пийвам вино, както правя сега. Виното е евтино и подсладено със сироп от бъз, но и това е решение за по-добър вкус.

Да имам повече сили и енергия за хубави неща, да си пазя ужасното чувство за хумор за историите си в този блог, а пред вас да демонстрирам едно английско възпитание и френска учтивост, които също не са ми чужди, съчетани със северно-корейския ми поглед към света.

И това е, мир на всички. Идваме с мир и така си отиваме. Утре по-малко да гърмите, повече да слушате, по-малко да ядете и да пиете,  и без това нямаме като АЛФ по 9 стомаха. Да я започваме тази 2016, че вече ме сърбят ръцете.
Нещо с такъв звук да бъде през цялата година:

Когато телефонът звъни и е почти 1 часа на Нова Година...

Имах един период, когато всяка Нова година я празнувах сам у дома. Често си взимах нещо за пиене, нещо за ядене, преяждах, препивах, гледах по някой глупав филм, в 11-12 си пусках нещо на грамофона за тонус, след което се завивах в хола и заспивах в студената стая, загледан в нещо по телевизора. Понякога се случваше и да не докарам до 12, а да заспя, заслушан в музиката. По онова време мобилните комуникации бяха още доста скъпи, а стационарните телефони бяха такива, че около 11.45 ги изключваха, а ги пускаха чак към 1 часа сутринта, за да не се претоварват.
В една такава Нова година, в която всичко описано по-горе се беше случило/повторило с математическа точност и последователност, точно когато заспивах някъде около 12.30, надсмял се над суетата, пукането на фойерверките и презрял поредната реч на президента по онова време, телефонът звънна.
Мда, нищо и никакъв телефон, но звънна изведнъж и аз цял подскочих. Кой ли се беше сетил за мен? Трогателно, положително, поех дъх, за да мога да върна поздравите на човека отсреща и промърморих своето дежурно "Ало..."!

Кратка тишина.
- Ти що пишеш двойки бе, педераст смотан?!! - тинейджърски глас, с пубертетни тонове, подсилени от доста сериозно количество алкохол, което се усещаше с леко фъфлене.
Можах само да промълвя едно изненадано възклицание, нещо между А и Ъ, което трябваше да отрази изненадата ми, съчетана с огромно огорчение, което обаче набързо преглътнах.
И как да обясня, че който е за двойка, трябва да има двойка, а двойките се оспорват в час със знания, а не по телефона. Тъпо е да го повтаряш, когато насреща си имаш пиян ученик...
- Ще те еба бе, чуваш ли! Идвам у вас ей сега, тебе ще еба, всички ще еба, теб пак ще те еба...- анонимният тинейджър се самонадъхваше, забравил вече за двойката.
На мен ми писна и му отговорих:
- Добре де, идвай, тъкмо съм легнал... 
Оказа се, че това е хапка, която моят анонимен млад ученик не можа да приеме. Настана кратка тишина, в която се усети как той преглътна, въздъхна и с леко ядосан и нервен глас, почти в лека истерия ми викна
- Абе, какъв си ти бе, не стига че пишеш двойки, ами си и перверзник...
И се чу едно тряс, като трясната телефонна слушалка, със сила, с отчаяние и ярост. След това на няколко пъти телефонът презвъня, аз вдигах, а отсреща се мълчеше. И така до сутринта. Дали искаше да се увери, че съм у дома и не съм тръгнал някъде да го търся или само за да покаже, че още ми е ядосан. Кой да ти каже?
Стоях до късно, слушах много музика и бях почти убеден, че нещата в България не вървят много добре. Но вината в моята двойка ли беше или в идиотското ми чувство за хумор. Още не съм сигурен в кое от двете...

Когато светът беше Междузвездни войни отново - спомен за една студена премиера от 1999

Някога, преди много години, в една далечна България от 1999 година...
Онази зима беше много, много студена. Едва 10 години от 10 ноември, 1999, а страната беше доста различна, при това, в лошо отношение. Не се знаеше, че нещата предстоят да се влошават. Но предстоеше премиерата на дългоочакваното продължение на един любим от детството филм, който всъщност не беше продължение, а начало, нещо което доста хора обърка. Все едно говорим за прехода от социализъм към капитализъм, който не е продължение, а начало. Но кой да ти го обясни така просто...

И очакваната премиера в студа дойде. Беше зверски студ, бяха станали някакви политически обърквания /отново/, а пред киносалона бяхме едва десетина души. Не беше първата прожекция, но една от първите, вечерна, от 8 часа. В салона беше много по-студено, отколкото навън. Десетина мъже, die-hard star-war freaks или поне така ни се струваше. Салонът е огромен и труден за затопляне, въпреки това, всеки седна някъде, където му беше удобно. С други думи, пръснахме се на различни места, за максимално удоволствие и усамотение пред Великата история.
Тя самата започна, с оглушителен шум и вой на летящи изтребители. Знаете как започват такива истории, нали...зашеметително.
Стоим облечени с якета, шапки и шалове, от дъха ми пред мен се образува пара. Краката ми са на лед, но въпреки това, това е продължението - началото на филмът, който съм гледал над 100 пъти в детството си. 
В един от тихите и лирични моменти някой изпсува.
- Мама ви да еба, тука ли намерихте....
 Моментът беше наистина по-мек, лиричен, но въпреки това, псувнята прозвуча отрезвяващо.Явно всеки се огледа и какво да видим, в единия край на залата двама мъже се целуваха. Зяпнахме, защото Стара Загора през 1999 не беше никак отворена към подобно свободомислие, осветено от такава публичност.
Филмът си течеше, но вече имахме два плана на развитие - на екрана и в ъгъла на киното, където двойката бурно разгръщаше усещанията си, въпреки студа. Единият мъж вече беше се сгушил в другия, който доста успешно използваше ситуацията, като само от време на време вдигаше очи, за да погледне какво става по екрана.
Космическата приказка се развиваше по плана си, както и отношенията между двамата, като единият вече беше клекнал пред приятеля си, а той се беше облегнал назад и вече с пълни очи гледаше екрана, като свенливо бе покрил ритмично движещата се глава на партньора си с палтото му.
- Мама ви да еба, и това ли развалихте бе?? - трясъкът на затворената рязко дървена врата на киното ни стресна. Ядосаният мъж си беше тръгнал.
Филмът се очертаваше доста слаб, въпреки очакванията ни. Двойката вече се беше успокоила и само се побутваха и леко подхилкваха, докато течаха финалните надписи. Май всеки от зрителите бързаше да се измъкне от киното, преди да светнат лампите и да се разкрие ужасната истина, че филмът беше наистина слаб. :)
Тогава бях убеден, че ядосаният мъж псуваше обичащите се мъже, но от доста време ме измъчва подозрението, че беше по-скоро мотивиран от слабия филм. Вие на какво мнение сте? :)

Как ли ще ме пенсионират?

Ех, моето момиче, когато прочетеш някога това, аз сигурно ще бъда вече пенсионер. Не защото ти така късно ще се научиш да четеш, а защото вероятно татковците на такива момиченца ги пенсионират с миньорите, това е.
Налях си едно вино, отдъхнах си, а днес беше трудна вечер...

Абе, моето момиче, защо така пищя и рева при лекаря? Знам, че те е страх, ама той само искаше да те преслуша. И с голямо усилие успя, а ти рева, плака, все едно инжекция ти бият. И съвсем не разбрах, защо не ми даде да ти сложа якето, чак в колата се успокои, но тогава пък ревна, че искаш на кафене.
Но преди това- в аптеката.
Там пък съвсем изумях - защо ти трябваше да ме гониш и да ми показваш какво ще ми купиш от всеки рафт? Та ти си още така малка, а аз нямам нужда да изкупувам цялата аптека.
След конско от мама по телефона, обратно в колата, имаме обещание от твоя страна, че ще си облечеш якето. Но трябва и на заведение да отидем...нищо, че е 8.30 вечерта.
Тайно се надявам, че близката кръчма ще е празна и ще можем да те залъжем с някое сокче като награда за това, че въобще даде на лекаря да те прегледа.
Оказа се, че кръчмата е пълна, запушена от цигарен дим, вътре се слуша най-долната чалга и през дима едва пробиват светлинките на някаква цветомузика. И влизаме ние, някакси неочаквано, баща и дъщеря с почти 39 години разлика :)
Отсреща ни зяпат, ние ги зяпаме изненадани. През нас минават лъчите на цветомузиката.
- Мише, тука е много гадно, нали? - шепна и аз с надежда, че няма да ти е харесало.
Но ти блестиш, усещаш, че тук е купонът.
- Много е хубаво тате, не е гадно! - ми отговаряш ти...
Естествено, излизаме и си отиваме у дома. Ти вече спиш, аз вече съм си изпил чашата и ...пиша това. Наистина ще ме пенсионират с миньорите, дааа, с такава дъщеря -разбойничка. :)

Само един от начините да усетиш, че идва Коледа...

Упорито бягам от популярното твърдение, че в мен живее черен песимист, пълен с най-мрачните усещания, които нормален човек  не би могъл и да изрази. И както бягам от това мнение за себе си, не мога да не си призная, че за първа година усещам Коледа как приближава.

Тази Коледа идва с много благотворителност.
Неуверени дезорганизирани гласове. Един след друг по телефона.
Има няколко прости начини да усетиш какво иска да ти каже човек отсреща. По който и от тях да стигнеш, винаги ще усетиш, че гласът не звъни само на теб, а пред него стои списък, по който работи. Явно на първите 10-15 фирми си е играл да вкарва някакви чувства или отношение в гласа, но сега му е писнало и кара през просото.
Да, не е тази фирма, нямаме нищо общо с нея. Въпреки това, да ви попитам, събираме пари за болно дете. До тази събота му трябват 150 000 лева, иначе...
Поредната история от която потръпвам, защото аз имам дете, нямам 150 000 лева, нямам и откъде да ги взема. Но и дори да намеря тази огромна сума /защото се опасявам, че държавата не е от най-добрите помощници на родителите в подобна злополука/, каква е надеждата при подобно заболяване, известно като нелечимо.
Особено ако нямаш силата да повярваш в нечие обещание някъде по света, в крайна сметка, песимистите сами си пишели присъдите. Заради това и не искам да обяснявам нищо никому.
Нито, че не сме точно тази фирма, нито, че той или тя са поредния потърсил ни за пари глас по телефона. Днес ако са двама, утре ще са трима, а другиден - вероятно с един повече. И така, с един повече, но всеки ден, защото идва Коледа.
Няма как да помогна на всеки, а да помогнеш на всеки означава реално на никого да не помогнеш, невъзможно е. Въпреки това, те звънят, искат, пишат мейли, обясняват се, настояват за срещи. Позволявам си да ги препратя към електронната поща и се надявам да пишат, за да мога да им отговоря официално, че нямаме възможност. Утре ще дойде поредната порция от тях, всеки ден по нещо и някой, винаги един в повече. Но както казах, идва Коледа...

Просто исках да ви споделя за магазина

От много месеци се хващам, че трудно чета или дори нямам силите да изгледам филм или да изслушам цял музикален албум. Как да го повярвам аз, който преди години стоеше до късно вечер, четеше и слушаше по 10 пъти някой крив албум от дълбокия ъндърграунд.

Вероятно за това мога да обвиня умората, която дори ми пречи и тук в блога да пиша по-редовно. До някаква степен умората е и като успокояващо, притъпяващо всички усещания.
Днес на път за дома се отбих в кварталния магазин.  Магазинерката все се оплакваше, че ще затвори, че наемът  и е висок, че работи през стотинки. Съвсем глупаво и наивно ми казваше, че краде от ДДС-то, че дори и доставните си цени ми казваше, когато купувах солети за Мишето.
Днес магазинът беше тъмен и изпразнен от стока. Нямаше ги дори и повечето рафтове, а на тяхно място имаше петна по пода. Какъв парадокс, насред всичкото това беше останал един фризер, пълен с луканки, торти, масла, кашкавали. Все още работещ, вероятно стоката на някой по-разсеян дистрибутор. Дали ще го дочака, дали няма да си ги вземе прекалено късно, да промени годностите и пак да ги пусне по магазините. Никой няма да каже какво ще се случи, докато не се случи.
 Вероятно някога /рано или късно/, магазинът ще се наеме пак. И всичко ще се повтори.

Време  ми е за пореден път да скоча на крака, да се мобилизирам и да прескоча всичките вълни на умората, апатията, отчаянието и депресията, които ме обливат от известно време.
 Ако не успея, няма да стане по-добре от затворения магазин със светещата витрина на фризера. Обещавам, някой път скоро ще напиша по-добра история. Днес просто ми се искаше да споделя за магазина. Това е.

Как открих Библията и как скоро след това окончателно я закрих

Открих Библията в ранна възраст, някъде около 81-82 година. На тавана на дядо и баба имаше един огромен шкаф, пълен със стари книги. Като всеки вманиачен на тема четене хаха от 80-те години, всеки ден си правех план каква невероятна фантастична или приключенска книга ще намеря, втурвах се да ровя, ръцете ми целите в прах, но винаги измъквах по нещо. Да, не винаги според очакваното, така и така не разбрах какво иска да каже Айрис Мърдок в "Под мрежата", но повечето находки си струваха труда. Докато един ден не намерих и Библията.
Малко се изненадах, но ми се стори добра плячка от качването ми на тавана и слязох с нея при баба ми. Тя ме видя и я втресе, но станалото, станало, появяването на Библия в един нормален дом през 80те винаги предизвикваше много въпроси, но кой съм аз да зная това.
Измих си ръцете, отворих книгата и започнах. Няколко страници и ми доскуча ужасно.
Айрис Мърдок беше нещо разбираемо, но Библията беше пълна досада, при това в стихове.
Явно е било събота, а часът преди 12, защото внезапно ми хрумна блестяща идея - АМИ ДА Я ПРОДАМ? Антикварната книжарница беше на 100 метра, работеше до 13.30, а ако можех да я заменя за някаква фантастика,  още по-добре.
Баба ми явно се беше отказала да ми противоречи, както и вече беше загубила всякакво притеснение, а аз увих Библията в една торба за хляб и бегом, да не изпусна книжарницата, въпреки, че имаше повече от час работно време.
Много лош навик, още от 80те- години, да бързам, да припирам, защото кой знае какво ще му хрумне на човека отсреща. Сто метра, ама метри, като километри, а аз тичам с Библията до сърцето, а в главата ми планове, не е ли все пак по-добре пари, а дали ще я вземат?
Ми въобще не я взеха в антикварната книжарница. Книжарката се ококори, огледа се няколко пъти и каза, че тук Библии не взимат да продават, няма търсене.
С което наистина ме разочарова, стара Библия, издаване преди 1944 година, но търсене явно нямало. Що за парадокс, за Тарзан има търсене, за Библии няма.
Връщам се увесил нос, а баба ми сигурно е умирала от смях. Разказах и за моя опит да утилизирам Библията в нещо по-така, който се провали. Тя ми предложи да отида при попа в църквата, да я разменя за няколко пакета жито. Одобрих идеята, като дете много обичах варено жито с орехи и пудра захар. И бегом до Църквата, където започнах да се въртя, докато не мина попът. С целия си акъл, мислейки, че той поне ще я оцени на повече, аз започнах отдалеч, че съм я намерил, че нямам какво да я правя, че ако иска, можем да я разменим за няколко пакета жито. Свещеникът немееше, сигурно се е чудил дали не съм някое лудо пионерче с мисия. Учтиво, но и доста хладно отказа и ме отпрати.

Баба ми взе Библията и я прибра, като каза, че тя има връзки и ще я продаде. Не се усъмних, все пак, няколко дни след това имаше цяла купа от любимото ми жито, което беше доказателство за мен, че е успяла.
Минаха много години. Въобще не се сещах, че Библията ми е минавала през ръцете.

Около 1991 имах акустична китара, която исках да продам. Опитите ми да стана китарист бяха напразни, а в нея имаше едни 15-20 лева, които можеха де се оползотворят. На много ми обяви никой не откликваше, докато една привечер лятна до нас дойде един циганин с лека ризка, сандали, къси панталони, брои 30 лева, подрънка и каза, че трябва да съм много горд, защото с тази китара "той ще слави Исуса". Парите бяха вече в джоба ми, което ме успокои. Изпя ни една песен, а след това ме попита дали съм чел Библията.
С чиста съвест отговорих "Преди години опитах, но ми се стори скучна."
Това е, който каквото и да ми казва, все още предпочитам Тарзан. Поздрави за всички приятели, които пък предпочитат Библията пред Тарзан, въпрос на вкус. :)

Нещо за бавния ход на времето и за музиката от една радиоточка

Усещам напоследък, че времето около мен върви така бързо, че дори не мога да се усетя. Днес изкарах почти 2 часа, чудейки се дали е сряда или четвъртък, но не бях сигурен дали обаче не е и петък. Стоя и се чудя и се надувам, не искам никого да попитам, нека сам да се сетя.
Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди поне 25 години. На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.

Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.
И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.

В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча  след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.
Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.

Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.

Докато въртя каналите - ГЕРБ обявява своите кандидати за кметове за Избори 2015 и Георги Марков се изказа...

Когато за първи път пуснали SEX PISTOLS по телевизията в Англия, някакъв възмутен бачкер си счупил телевизора. Защото няма смисъл да чупя нещо, което понякога ми върши работа, не гледам често телевизия. Но днес, по една случайност, докато обядвах, попаднах на тържественото събитие, на което партия ГЕРБ обявява своите кандидати по места за Избори 2015 година. И точно по време на речта на един човек, който ми се оказа странно познат. Гледам го, гледам го, абе, кой беше този. Нещо смътно ми се върти около СДС, ама кой да беше..."ГЕОРГИ МАРКОВ, конституционен съдия" се изписа на екрана и ми спести чуденето.

И се усетих като оня бачкер, който видял Пистълс и си счупил телевизора. Но не го счупих, нямах в ръцете си тухла или чук. Бодях домати и краставици в една купа за салата, не ми се чистеше мазното, което щеше да се стече от ударения говорител - бард на "процъфтяваща България под управлението на ГЕРБ".

Нов телевизор не ми се купува, защото все някога от нещо ще трябва да разбера официално, че е време да се махам от родината си. До момента в мен се борят само догадки /вероятно има връзка с думата ГАДОСТ, така си мисля/.
Режисираната реч на бившия син активист ми напомни на най-доброто от времето преди 1989, с аплодиранията под команда, мачовските нахъсвания /БКП и КПССС - Вечна Дружба!/, които се поемаха и затихваха едва, когато и най-съвестните клакьори си седнеха на задниците. Но какви пожелания, какви пожелания, ГЕРБ с десета победа за 9 години съществуване, Бойко Борисов - трети път министър председател. Вероятно такива песни са му пеели и на Тошката /Тодор Живков/, че изкара толкова време на трона. Ей така, само да да не си разочарова феновете. И как само посегнали и на Цветан Цветанов, как му посегнали само, нямат срам, защото той, Цветанов...и така нататък.

Не знам, за това време ли беше изпял Георги Минчев следните думи:
След срещата с момчето щом се върнах в къщи,  
пуснах радиото и песните все едни и същи. 
Кой ги беше писал, кой ги беше пял, 
 кой ги беше пуснал без да стане скандал.
Ядосах се, изтичах, настигнах момчето решението само за секунди беше взето,
от този ден нататък, когато съм на сцена винаги на всякъде да пея рефрена...

След започването на речта на кмета на Бургас, която възвести поредните победи на партията, продължавах да си пея това, което някога изпя Георги Минчев, но в друг контекст и други години. Много съм стар за цигари и алкохол, китарите и рокендрола без свобода в главата звучат като Веселин Маринов, който пее на плейбек, пред партийни активисти с подарени билети. Много искам нещо да се промени, нещо да бъде различно. Докато режисьорите на партийните събития са все едни и същи, докато мисленето ни е такова, докато няма и желание да се нарушат похватите за водене на партийна агитация, заимствани от времената около и малко след Априлския пленум, нещата няма да се променят.  

Следват шумни ръкопляскания, последвани от бурни овации, стихийни викове в подкрепа на Ръководителя на Партията, които преминават в организиран хор, който припява основните достижения. След това ми идваше предимно и основно да пусна водата в тоалетната.

Фитнесът - неочаквано удоволствие - отново!

Фитнесът си остава едно от най-наркотичните по вид удоволствия, на които е безопасно да се отдавам след 40те. Когато открих това удоволствие, бях на 31-32. За няколко години постигнах много и се спрях, мързел. И после пак започнах, спрях. Последното спиране ми беше август, 2014, след него ми последваха двете операции.
Днес се завърнах, 35 минути кардио, 6 уреда, 5 повторения по 30, без никакви тежести.  Усещам се страхотно.
И ако утре не ме смачка мускулната треска, след 9 вечерта съм пак в залата.
След краткия душ е особено приятно да извървиш тия 200-300 метра до дома в хладния въздух на квартал "Железник".
Въобще, отново се зарибих, признавам си :) И за моя най-голяма изненада, открих си чисто нови маратонки, които от години съм сложил в шкафа и не съм ходил с тях никъде. И това ако не е повод да ги скъсам в залата :)

Денят на Обединението, 6 септември, 2015 година

Имаме уникалния шанс да живеем в страна, в която всичко е обратно. За пример - честваме обединението на България, а сме така разделени. Опитваме се да празнуваме 3 март, ден, в който страната ни е станала свободна, а самите ние не знаем какво е свобода, нито пък можем да я усетим или разпознаем. Дори ни предстоят избори, в които няма да има нито какво, нито кого да изберем.

Не знам, не мога да кажа нищо друго за днешния ден. Утре, може би ще ви кажа нещо друго, за някой друг ден от годината.

Нейният първи концерт - 13 август, 2015

Днес водих малката на първия и концерт. С голямо желание тръгнахме, но май пързалките и люлките победиха. До един момент, когато на кавъра на SCORPIONS  - WIND OF CHANGE тя наостри уши и вика:
- Тате, концерт!
Пихме вода и на концерта. А там няма ни едно свободно място, малката гледа сцената, изключително впечатлена. Припява си нещо, а после надвиква песента и ми вика:
- Ша седними, тате?
И намерихме къде да седнем, пак гледахме, после пак ставахме, а като решихме да тръгваме, тя с жален глас казваше:
- Ша дойдими пак, нали тате?
После ме води на разкопките пред операта и ми заявава:
- На жаз ша ходими, тате?
Демек, тук е бил Джаз фестивалаът, тя го помни и иска пак.
Не съм музикант, но тя май ще се окаже музикално дете, няма как, след като го възпитаваме в правилната музика. ;) Която и да е тя, покрай изкривения вкус на татко и.
С голям зор се прибрахме, весели, щастливи, леко нахапани от комар.

Едно пътуване през село Гита, 2015 - една неизмислена история за измислената история на селото, което така често сънувам

И ако съм ви досадил с това село, което така често споменавам, вчера реших и да му направя няколко снимки. Причината ли? Да ви го покажа.
Никога няма да успеете да го видите пред очите ми, така, както аз го сънувам понякога вечер.
Дългият път, по който слизам от центъра и автогарата към къщата на баба и дядо не е никак дълъг.

Отдавна вече я няма тази лека сутрешна мъгла, уханието на рози, което идва от двете градинки, разположени успоредно на пътя. Там тревите са станали по-високи и от човешки бой, а само по останките можеш да разбереш, че там някога са били красиви малки паркчета, със скамейки и алеи, даже и шадарванчета.

 Центърът няма почти нищо останало от спомените ми.

Общежитието за бригадири е унищожено. Само прозорците зеят, а сградата вероятно някога ще падне.Строена е през онези години, вероятно и от дядо ми, ръководител на строителната бригада на селото. Строена здраво, от сърце. Сърцето на комуниста, който така и така остана с мислите си в онези години, дори и по времето на така наречената "демокрация". Чиято съвест не му позволи на него да изгради както трябва нашата къща, която сега също стои празна. Или просто го отлагаше във времето, чакайки по-добри години, кой знае.

 В не по-добър вид е сградата на читалището, която стои стряскащо с боядисаните във вид на пердета прозорци. Изчезнала е някога огромната библиотека, в която можеше да се загубиш.

Паметникът до Съвета е започнал да се разваля и той.

Самият Съвет с гордо изчоплената петолъчка си седи още, като има реновирана и нереновирана част. В предверието, където вечно стоеше милиционер, имаше червен килим, два огромни бюста на Ленин и Димитров, сега някой е залепил идилични тапети.

Да му се чуди човек на дизайнера. Но ако не е бил той, това е чакало сградата.

Гълъбите си искат своето. Те влизат през разбитите прозорци на невъзстановената част и си правят своето.
Да, това е България, не забравяйте.

Същевременно ,това е царството на Ариана, бутилки и кенове можеш да намериш навсякъде.

Тук просто се пие, много, евтино и навсякъде. Ако погледнете тази снимка от канцелария, то аналогията с Чернобил няма как да ви подмине.

Просто някога някой е напуснал в паника, че нещо се случва, очаквайки, че скоро ще се завърне. И това никога не се е случило.

Клубът на БСП.
На гърба му - клубът на СДС.

Автогарата, от която ежедневно тръгваха и пристигаха десетки рейсове, сега стои празна и приложението и е доста съмнително.

Снимка от вътрешността.


Няма да можете да сънувате с мен спомените ми, но поне ви направих съпричастни на сегашната действителност. Която може скоро да стане и част от кошмарите ми.

Да ви кажа и за къщата ни там на село.

След смъртта на баща ми, известно време се опитвахме да поддържаме къщата, ремонт, градината. После се убедихме, че ако никой не живее там, то това е много трудоемко и безсмислено. И се отказахме. Далечен роднина обитава разпадащата се къща, а тя няма сили да се бори с растенията, които си искат своето. И всичко живо е трева.

Много е вероятно другата година да не заварим къщата. Нещо ми хрумна, някаква искрица и си взех този куфар. Всяка такава селска къща, която се разпада в самота, има по един такъв куфар, който е сърцето и. Без него, тя няма да издържи дълго, но вероятно това ще и донесе облекчение.

Вероятно с този куфар татко ми е учил в Габрово, а после е пътувал до Стара Загора.

А отвориш ли един такъв куфар, няма как да не те свие сърцето. Албуми, снимки, документи, важни неща, които са загубили стойността си отдавна, но са си заслужавали съхранението.

 Това бебе на снимката съм аз.

Куфарът бе студен и влажен, години никой не го беше отварял. Оставих го на топло в колата, за да се научи да диша, да се махне част от влагата, която го кара така да тежи, да свикне със слънцето и чистия въздух.
И сякаш нещо ми олекна, взимайки този куфар. Стотици снимки на близки хора, които тепърва ще открия, нещо като проблясък реалност в оня свят, който така често сънувам. В куфара бе и здравния картон на баба ми Йовка. Кръвна захар 12.3 на гладно, някога, някъде през 90те години на 20 век. Един дядо на 87 години вчера си спомни за нея и разказваше, че някога обичала да пее и така хубаво пеела, че всички и се радвали. Помнел годежа и, било така студено, че на всички им треперели ръцете. Той искал да напише история на рода ни, но само събирал имена, а историите някой друг трябвало да измисли. Дали това да не бъда аз? И без това така често сънувам онова село и онези хора.

За идването на модерните времена и за орехчетата, продавани на бройка

Сладкарски магазин, пълен с торти и всякакви други неща с много захар. Квартален и без никакви претенции за био, еко, но зареден до козирката с натрапчивата миризма на сладост. На рафта стои голям буркан със сладки под формата на орехи, пълни с крем. Такива бяха много популярни през детството ни, спомняме си и аз и съпругата ми.

Решавам да и купя няколко, просто от носталгия. Цената е за бройка, по 50 стотинки едното орехче. Решавам да взема три, продавачката си поставя ръкавици, бърка в буркана и вади три сладки ореха и ги поставя в една найлонова торбичка. До нас в магазина стои възрастен дядо, който леко трепери с ръце. Очите му са пълни с някакво ядосано учудване и той гледа моята торбичка с орехите, за която подавам три монети по 50 стотинки. Дядото изпсува и викна на продавачката:
- Абе, момиче, до какво ни докарахте бе, орехите на бройка да ни продавате.
Излизайки, с всички сили се опита да тръшне вратата, която се оказа по-тежка и силна от отслабените му от възрастта ръце.
Първият ми импулс беше да се засмея. Но дядото имаше право, бяха дошли модерните времена, които той не разбираше. Част от смъртта на едно поколение е идването на нещата, с които то не е свикнало и то не ги разбира. Сладките орехчета бяха така красиви и подобни на истинските орехи, че всеки би сбъркал, особено ако е изгубил отдавна връзка с реалността. Не бих могъл да обясня на дядото и защо пиша тази история на лаптопа си, как така свети екранът, защо я публикувам в сайта. Но от друга страна, само след 20-30 години, аз няма да разбера желанието на дъщеря ми за нещо, което тогава за нея ще изглежда така просто и обикновено. Страх ме е от това, че рано или късно и аз ще загубя връзка с реалността.  Ще ми продават орехи на бройка, до какво ще ни докарат. Сам не знам.