Една история за DJ

Много мразя гранясали фъстъци. А те са винаги такива, съчетани с анорексична леблебия, събрани в купички от дуралекс, които красят масата на нашия учителски банкет. Когато чуят, че идват учители, всеки ресторант пробутва всичко залежало, защото знае, че учителите не се оплакват. ...
Станчо / DJ Stancho/ беше диджеят, в която насила ме бяха изнудили да инвестирам 2 лева, защото не може хапване и пийване без веселба. И докато с първите 2 компонента се задоволих с една салата и минерална вода, диджеят смело оправдаваше своите стотина лева с вечно зелени песни, на които колежките и колегите реагираха със сърце и тела. А само аз седях на масата, не станах да танцувам, защото не мога. Не се научих.
Може би бих бил страхотен танцьор, ако можех да олабвам от съзнанието си, което непрекъснато е с мен.
Или бих раздавал ритници наоколо, водейки задушената си партньорка към края на песента.
За момента просто ядях от леблебията, пиех втора минерална вода и седях сам на масата.
Знаех, че всеки опит за ставане ще се изтълкува като желание за танц, затова не ставах. Дори и до тоалетната не ходех, за да не ме задърпат колежките към техния кръг от танцуващи тела. Много обичам да седя така и да успея да се измъкна от тялото си и да отида някъде другаде, където не съм само посетител на банкет по измислен повод, дължащ около 5 лева на заведението и предплатил 2 лева за да гледа как Станчо с шарено пластмасово таке опипваше циците на една колежка, която пискаше възбудено. Другите учители, големи черно-бели пингвини, ръкомахаха, имитирайки радост от идването на края на полярната зима.
Започна RASPUTIN на BONEY M, един абсолютен парти-трепач, колега се зае да имитира казачок пред колежките, имах усещането, че няма да успее и ще се схване, а пингвините ще се втурнат да подават ръка.
DJ Станчо използва суматохата, за да прибере колежката още по-плътно до себе си, а тя самата нямаше нищо против. Бих бил любопитен дали наистина банкетът не е като алтернатива на средновековния карнавал, който според Бахтин променя много успешно законите на вселената в местен характер, веднага щом се появи някъде.
Светът се обръщаше определено в тези няколко часа, докато течаха банкетите ни.
Но предпочитах вече да съм навън по снежните улици. Стресна ме скърцането на стола до мен, който задра в мрамора и до мен се намести един колега. Почерпи се с фъстици, наля си водка и двамата се загледахме във веселото множество на черно-белите пингвини, които със поклащащи се движения смилаха храната преди десерта.
DJ Станчо се изпищя и поздрави колежката с песен, а тя почервеняла слезе от неговия стенд и се смеси с другите, като вероятно се усещаше по-различно. Личеше и по румените бузи. Тя беше кралицата на банкета, избрана от мистичния оракул на ресторант “Петте Кьошета”. Тя завинаги щеше да остане различна.
Мислех си, че ние сме си пак същите първобитни хора, без значение в кой век сме. Преклонението ни пред боговете на светлината, топлината или просто пред всичко шарено нямаше край. Обърнах се, за да потърся потвърждение в очите на моя съсед. Той вдигна чаша за тост, а после отвори уста...
Думите му бяха странни, дъхът му беше спиртен. Някога, през 60те, моят колега бил и той диско-водещ.
Имал собствена уредба, която си бил направил сам. Свирел на акордеон, а някаква певица пеела. Били студенти, които изкарвали така пари, за да преживеят. Постепенно му харесвало все повече, защото се изкарвало добре, а акордеоните тогава били по-тачени от всичко друго. Така и се запознал с жена си в средата на 70те, когато като дипломиран инженер все още работел, вече сам, като озвучител, все със своя акордеон.
Бил много уважаван из града и селата, защото знаел как да вдигне хората от масите. Работата като инженер била зле платена, а една сватба му докарвала половин месечна заплата. Връщал се рано сутрин, вмирисан на цигари, вадел петолевки и двулевки от джобовете на сакото си, тихо, за да не събуди сина си. Жена му ги приглаждала, смятала и събирала в една картонена кутия. От нея излезли и Ладата, която още карал, апартамента му, хиляди още дребни или едри неща, които му се случили за десетина години. А бил добър, защото хората му плачели в ръцете, когато успеел да докосне сърцата им със своя акордеон.
Не знаех какво да кажа. Наистина не знаех как да реагирам на тази история. Затова мълчах, гледайки го в очите.
През 80те години успял да влезе в органите на милицията, станал част от научно-техническия отдел на местното МВР. Наложило се да се откаже от акордеона, въпреки, че именно той го срещнал с добър човек, който му подал ръка, за да влезе в системата. На една сватба побелял човек дълго плакал на рамото му, лъхайки на домашна ракия. Не разбрал за какво плачел, но на другата сутрин му звъннали и го поканили за вакантното място.
Бил притеснен защо той, но побелелият човек го почерпил с бонбони и кафе и му разписал. Защото им трябвали хора със сърце.
Той замълча, пак си наля от водката, изпи една едра глътка, избърса си очите, които се бяха напълнили със сълзи.
Именно това сърце му погодило номер през 80те. Закусвайки една сутрин, от радиото чул песен. Казвала се “За теб живея”, на момиче с името Росица Кирилова. Харесала му, цял ден си я тананикал. След няколко дни, докато били на гости у родителите на жена му, видял същата песен по телевизията.
Децата викали, било задимено от цигарен дим, вече бил пил много, но ...нещо го прорязало. Него, музиканта.
“Сред тишината хладна в моя дом
очаквам твоя телефонен звън,
да стоплиш всичко тук със искрен глас.
Теб обичам!За теб живея!”
Останал зяпнал, дотолкова впечатлен, че за момент застинал. А после вече всичко било различно.
Седял до голата си жена вечерта, слушал хъркането и, усещал, че започва да се мрази.
Имало нещо в това момиче, което видял по телевизора, нещо, което усетил като свое, като предизвикателство.
Жена му се обърнала, в просъница прохъркала и промърморила нещо, което той не разбрал.
А той вече бил станал от леглото, седял пред радиото и въртял копчето, за да хване пак тази песен и да я запише на магнетофона си.
“И сърцето ти чувам да бие
над звезди и пътеки бездомни.
Ти не можеш от мен да се скриеш,
да останеш единствено спомен.”

Промяната в него била лесна за усещане, изведнъж загубил желание за всичко земно, само слушал радио и дебнел всяка изява на Росица Кирилова по телевизията. Лягал си в леглото с жена си, правели секс, после той се обръщал на другата страна и заспивал с поглед към прозореца, където тънкото стъкло го деляло от онази, мечтаната.
Дошло лятото на 1986. Лятното турне на Росица Кирилова. Стискал букет цветя, не събрал куража да влезе в залата, чувал гласа и, чувал как ръкопляскат хората, а той седял и чакал с букета, докато концерта не свършил.
Намерил я в хотела и там и дал цветята, целунал я внезапно, преди младото момиче да реагира, избягал.
Сутринта си стегнал чантата, загребал колкото можал пари от семейната каса и изчезнал.
Почти седмица пътувал след нея, бил на първите редове, във всеки град или градче. И винаги с огромния букет, първи той подарявал цветята и после сам седял в стаята си в хотела и чакал да се стъмни, за да излезе на терасата и да чака да види Кирилова от терасата на някоя от съседните стаи. Звъннал на жена си, че е в командировка.
Бил спокоен, че няма какво да му се случи, защото в работата бил си пуснал неплатен отпуск, просто звъннал и помолил побелелия си благодетел да помогне, защото...не довършил.
И каква била изненадата му, когато вече минали почти 10тина дни, бил ред на концерта в Ловеч, а пред залата го чакала кола на милицията и разплаканата му жена. Която била в истерия и само стряскала публиката на естрадния концерт с виенето си от купето на колата. Така вие жена, която е предадена.
Последвала шеметно бърза развръзка. Той никога не се запитал кой го е предал, защото го било страх да не е самата Кирилова, която се усетила, че един и същ мъж на средна възраст вече от 10 дни я следи и даже споделя едни и същи хотели с нея. Наложило се да напусне МВР, заради подигравките на колегите му, които усилвали всеки път радиото, когато започвала песен на Росица Кирилова и му се смеели.
Жена му месеци не му проговорила, докато не забременяла с второто им момче, което я успокоило.
Той променил живота си на 180 градуса, нова работа, нови колеги, но...
Побърза да отпие и да се задави умишлено, за да прикрие сълзата, която се спусна по бузата му.
Усетих се длъжен да кажа нещо, но си го спестих. Вместо това си налях една водка, сипах му и на него от бутилката и силно извиках “Наздраве”.
А после си тръгнах.