Критична точка на превъртане

Днес осъзнах, че съм достигнал критичната си точка .
Не знам как го усетих, сигурно по болката в сърцето си, докато разглеждах нещата, които вчера взехме от апартамента на баба ми. ...
Новите собственици искат да разтребим и трябваше да вадим всичко. Това са 4 стаи, пълни с вещи.
Покойната ми баба бе събирала всичко, от наръч чисто нови найлонови торбички, произведени в началото на 80те до набор чисто нови тенджери.
Всичко се събира в чували и се разпределя. Осъзнах, че ме набутаха да приема комплект вилици, лъжици, ножове. Представителен, който да пазя за гости.
Общо имам 33 вилици, 41 лъжици, 27 ножа, куп още дребни пособия.
Куп чинии и тенджери. Комплект кухненски пособия с декоративна цел.
Всъщност, не ми трябваха. Мога да съм щастлив и с 1 нож, 1 лъжица, 1 вилица.
Нещото, от което ме бодна сърцето. Купища снимки. Две изрезки от вестници, в които пише за дядо ми. Документите му, в които той разказва за живота си и дейността си като нелегален. Писани в средата на 70те, когато аз съм бил вече факт. В един от отговорите на въпросите фигурирам и аз. Първи внук.
Странно ми е да гледам всички тези стотици снимки, които никой не иска, защото са по-неупотребяеми и от няколкото тигана, които стоят един до друг в шкафа. Далечната ми братовчедка Били от Израел, която седи на стълбите на къщата си. 1973. Тя е хипи в джинсов костюм. Дали е жива? Никога не съм я виждал, освен на тази снимка. Дядо ми на манифестация в началото на 50те.
Стари семейни събирания, на които не съм бил и свидетел. Стари, стари спомени.
И май това само остана. И куп вещи, които са напъхани в чували и чакат да бъдат употребени някога, но никога не заживяват своя реален живот.
Не обичам да консумирам. Не искам да се обграждам с вещи. Не искам да отварям линкове от интернет, за да чета нещо или да чуя нещо.
Искрено вярвам, че ако ми е писано, ще го чуя или видя. Ако не, има ли значение ?
Може би вярвам само в стойността на книгите си, плочите ми, музиката ми.
И нещата в главата ми. Снимките ми. Текстовете ми. Приятелите ми.
И осъзнавам, че и те могат да ми дойдат много, затова сега се спирам да чета нови книги, не обичам да ми препоръчват нищо, да ме карат да чета или да слушам нищо. Може би най-обичам да се срещам с хора, което е сигурно най-трайното от житейските илюзии. И най-ценното. И най-рядко ми се случва.
И това е. А тук съм срещнал дядо Мраз, някога, 1976.

Помня, че беше пиян и след като получих подаръка си, аз се разревах.
Трябва да се науча сигурно да забравям, за да мога да продължа напред.
Както си хвърлям старите дрехи и пособия в кофата. Как да изчиствам и спомени?
Това сега ми трябва ужасно много...