Смъртта в панелния блок минава доста незабелязано за околните. ...
Линейката приглушено спира пред блока, за да не събуди никого, въпреки, че може и никой да не спи.
Лекарите се суетят пред вратата на входа, докато им отворят. После бързо излизат, като никой не ги изпраща. За известно време настава пълна неподвижност, която може и да ни подлъже, че всичко е успешно, уви, нещата не са така лесни.
Интересно, новината за нечия смърт пътува така бързо. Никой не е видял линейката и лекаря, но новината се разпостранява, с търкане на подпетени обувки и с тръшкане на асансьорната врата.
Вратите на апартаментите се отварят и затварят, по някаква странна логика и механизъм, след което вътре замират шум и тракане и всичко застива. Издайнически мирише на гозба, която някой готви почти тайно, защото смъртта си е смърт, но трябва и да се яде.
Плахо затръшване и опечалените вече са се разделили по задачите си, един за некролози, друг урежда формалностите, трети просто плаче. Хубаво е да има кой да остане и покрай трупа, за да не тръгне и да вампиряса, както твърди отдавна посипано с прах и недоверие народно поверие.
Смъртта е вече факт, който не може да се обори. И в затишието, което се е просмукало в панелите, тече упорита дейност по официализирането на един акт, който е необясним, но уви, случва се.
Вари се жито, лепят се некролози, пред входа спират коли, които оставят голям ковчег, на който се оставя капака пред входа и се внася останалото вътре.
Интересно, никой не краде капаците от ковчезите, макар, че днес на пазара един открадна парче сланина за един лев. Успях да го погледна в очите, които бяха унесени, въпреки, че бягаше за живота си, сред тълпа от пазаруващи, гонен от мустакат селянин, който учудено се подрусваше, оставил на произвола на съдбата останалите калъпчета сланина.
И после всичко тръгва по установения си ред, идват гости, виновникът за купона си тръгва, возен в колата, опакован в цветя, вечерта на приглушена светлина, кратка трапеза, наливно вино и лимонада, жито и начукани бисквити.
И колко логично, остава цъкането пред некролозите, които стават все по картинни и все повече триумфални, доколкото триумфиращо може да звучи, че ти липсва някого.
Обикновено се подбира усмихната снимка, от която виновникът за всичко весело гледа цъкащите в недоумение приятели и познати и така установява контакт в един ням диалог, в който се борят учудване и тиха досада от това, че приживе са ви обръщали доста по-малко внимание, а сякаш само са чакали да починете , за да започнат да ви обсъждат и одумват.
Всъщност, трудно е да си жив, смъртта е само едно нямо усилие, което е по силите на всеки.
Сетих се за това, когато в последните дни започнаха да почиват хората от блока ми.
Тихо и традиционно, без време и около времето им. Мисля, че влизам в периода, когато все повече тази новина ще става актуална, за разлика от всичко друго, което може да ми се случи.
Механично уреждаш всичко около погребението, защото нямаш време да страдаш или да осъзнаеш какво се е случило. Страшното идва после. Така си мисля.
ОтговорИзтриванеИ при мен страшното дойде после.
ОтговорИзтриванеМда...По- различно е когато си от другата страна, т.е. когато си тръгнал за некролози, уреждаш формалностите или просто плачеш.
ОтговорИзтриванеДа ти кажа, наистина е различно, но всичко е под вървежа на една усилна механичност. И на мен сега ми е уморено и криво, не знам как да мина на другата страна.
ОтговорИзтриване