Смърт в панелния блок

Смъртта в панелния блок минава доста незабелязано за околните. ...
Линейката приглушено спира пред блока, за да не събуди никого, въпреки, че може и никой да не спи.
Лекарите се суетят пред вратата на входа, докато им отворят. После бързо излизат, като никой не ги изпраща. За известно време настава пълна неподвижност, която може и да ни подлъже, че всичко е успешно, уви, нещата не са така лесни.
Интересно, новината за нечия смърт пътува така бързо. Никой не е видял линейката и лекаря, но новината се разпостранява, с търкане на подпетени обувки и с тръшкане на асансьорната врата.
Вратите на апартаментите се отварят и затварят, по някаква странна логика и механизъм, след което вътре замират шум и тракане и всичко застива. Издайнически мирише на гозба, която някой готви почти тайно, защото смъртта си е смърт, но трябва и да се яде.
Плахо затръшване и опечалените вече са се разделили по задачите си, един за некролози, друг урежда формалностите, трети просто плаче. Хубаво е да има кой да остане и покрай трупа, за да не тръгне и да вампиряса, както твърди отдавна посипано с прах и недоверие народно поверие.
Смъртта е вече факт, който не може да се обори. И в затишието, което се е просмукало в панелите, тече упорита дейност по официализирането на един акт, който е необясним, но уви, случва се.
Вари се жито, лепят се некролози, пред входа спират коли, които оставят голям ковчег, на който се оставя капака пред входа и се внася останалото вътре.
Интересно, никой не краде капаците от ковчезите, макар, че днес на пазара един открадна парче сланина за един лев. Успях да го погледна в очите, които бяха унесени, въпреки, че бягаше за живота си, сред тълпа от пазаруващи, гонен от мустакат селянин, който учудено се подрусваше, оставил на произвола на съдбата останалите калъпчета сланина.
И после всичко тръгва по установения си ред, идват гости, виновникът за купона си тръгва, возен в колата, опакован в цветя, вечерта на приглушена светлина, кратка трапеза, наливно вино и лимонада, жито и начукани бисквити.
И колко логично, остава цъкането пред некролозите, които стават все по картинни и все повече триумфални, доколкото триумфиращо може да звучи, че ти липсва някого.
Обикновено се подбира усмихната снимка, от която виновникът за всичко весело гледа цъкащите в недоумение приятели и познати и така установява контакт в един ням диалог, в който се борят учудване и тиха досада от това, че приживе са ви обръщали доста по-малко внимание, а сякаш само са чакали да починете , за да започнат да ви обсъждат и одумват.
Всъщност, трудно е да си жив, смъртта е само едно нямо усилие, което е по силите на всеки.
Сетих се за това, когато в последните дни започнаха да почиват хората от блока ми.
Тихо и традиционно, без време и около времето им. Мисля, че влизам в периода, когато все повече тази новина ще става актуална, за разлика от всичко друго, което може да ми се случи.