bee gees

Рейсът към дома е мястото, където мога да се сгуша в седалката, да гледам прозорците и винаги за виждам през тях неща, които може и да ги няма в реалността.
И днес така, в главата ми звучеше меката психеделия на “Holiday” на BEE GEES, подкрепяна от хилядите мигащи прозорци на хората, с отразени също толкова телевизионни екрани. Каква красота, стига да можеш да се огледаш във всеки.
И да усетиш поредния житейски сериал, разкрил се пред очите ти. ...
Казва се ХХХХХХХ. И е новата ми колежка по английски. Мисля си, че не е добре.
Странно усещане, което я обсипва с червени удивителни при всяка мисъл за нея.
Не знам как да ви го обясня. Седяхме с Ванката пред офиса, където тя ми беше чукнала среща. Снимах улицата и минаващите хора. Типично занимание за двама градски лузъри, при което единият има и нов апарат.
Дойде някакъв пиян чичка, в който разпознах с удивление Бонбона, един алкохолик, който не бях виждал от 17 години. Тогава и сега май се занимаваше с едно и също нещо, да проси пари от хората. После изчезна, за да се появи отникъде в нищото, вероятно и да изчезне пак.
Тя се появи от входа и ни предложи да се качим да пием кафе и да си говорим горе, било уютно. Усетих, че Ванката се възбуди, усетих го по блясъка в погледа му.
Аз се благодарих, че той е там. Не ми се качваше там сам, при положение, че не я познавах.
И ме беше страх, че може да се случи нещо, от което няма да бъда доволен.
Качихме се горе, с кафета в ръка. Отворихме офиса, Ванката седна в залата, последвахме го.
Разбърквах кафето, докато тя ме разбъркваше с объркан разказ за първата си учителска седмица.
Аз вече знаех, че се беше провалила. Тайно си го предричах, още след първата ни среща.
Едро телосложение, къса и чуплива коса. Много къса и боядисана червеникава. На ръст е почти колкото мен, което е доста за жена. Качена е на ботуши с платформа, което я караше до стои над нас като някой триумфиращ великан, само дето той никак не триумфираше.
Ръцете и, неочаквано гъвкави и бързи, се движеха преди всяка от репликите и, преди да каже нещо, като пипала, които привличаха вниманието на слушащите.
И мисля, че беше от кафето или от рома преди това, имах нервите да я гледам в очите, които постоянно се въртяха около всичко в стаята, тя поемаше дъх, с ръка посочваше сърцето си или ги изпращаше напред, все едно мост между нея и света и започваше.
И колко странно ми се струваше, че жена на възраст, с някакъв житейски опит и практика, в един момент просто беше решила “да стане учителка”, защото смятала, че по този начин ще намери призванието на живота си. Атрактивно работно време, сигурен доход и работа с деца, които искат да научат английски език, за да бъде полезна в обществото.
В реалността имахме една объркана жена, която беше изкарала 22 часова работна седмица, в която беше изработила към 60 лева от полагащите и се 240, с цената на много нерви, крясъци, които бяха озвучавали цялото училище, тихо недоумение от случващото се в стаята, където учениците си правели каквото искала, а тя се мъчела да ги разбере.
Да подпъхне добра ръка в сърцето на всяко дете, да им предаде своята любов и доброта, докато те се биели и хвърляли хартии и учебници из стаята и крещели. И тя вероятно така пак е плела ръце пред тях, в последен опит да им докаже, че е няма никаква защита, затова по-добре да се върнат към учебното съдържание.
Усетих се, че се изнервям. Сериозно се замислих, че ако не бях с Ванката, тя не би се поколебала и да потърси ръката ми, за да я допре до сърцето си, да ме придърпа, за да докаже, че то бие. И вероятно после да потърси утеха в прегръдка или просто да ми пошепне в ухото, че е сама и не издържа повече. Защото това в лицето и личеше именно това, болката, че не е разбрана, че добрите и намерения са потъпкани в калта, че иска утеха, че би била готова да даде всичко. Добре, че Ванката кръжеше наоколо, като пакостлива пчеличка.
Тя го следеше с поглед, в момента в който той се криеше зад завесата, тя ставаше и идваше до мен, в момента в който той се появеше, тя скачаше и от ъгъла продължаваше своята тирада за това, че тя е малка и няма защита, а те просто не я разбират. А тя ги обича.
Сетих се, че Хари много я харесва и е приятелка. Някога са били на този прословут курс по английски, на който са се запознали. И Хари казва с гордост и благина в думите...
-“ Страхотен човек, препоръчай я на всички!! Толкова добра, толкова добра...”
Ужасно обичам добрите хора. Смея да твърдя, че и аз съм добър.
Но не разбирах къде е прословутата доброта на тази жена, която беше просто глупост и некадърност, изобилно покрити с добри намерения. И сега от мен се искаше да дам съвет, а когато го давах, тя упорито твърдеше, че не може така, че не иска с лошо, че не трябва с лошо.
Зави ми се свят, ако не бяхме с Ванката, който продължаваше да се весели из просторния офис, облякъл нова блузка, сигурно вече щях да съм припаднал от безконечните обяснения, съчетани с поемане на дъх, при някое от което те щяха да се сплетат около мен, в търсене на утеха. Така го усещах, а упорито, упорито не го исках...
Звъненето на телефона прекъсна всичко, тя заприбира нещата си от масата, аз заприказвах глупости по телефона, гледайки я косо. И после си тръгнахме и след 5 минути се оказах в този рейс, в който така ми се слушаше BEE GEES и гледах прозорците.
И ми е още странно, защо упорито нещо в тази жена ме стряска.
Сигурно защото след като се качих на рейса, тя ми помаха през тъмното стъкло, точно както в някаква идилична история овчарче би помахало на пътниците във влака, защото знае, че той отива към града.
Докъде ли можем да стигнем с добротата си?