Абе, момче. Ти. Що. Дириш. Тука ?

От много време не бях оставал сам в къщи, и то именно в събота вечер.
Открих, че съм забравил какво се правеше у дома, като няма друго какво да правиш.
Сготвих си нещо вкусно, спах, изпих 2 литра силно кафе, пуснах си музика, вече 2 пъти слушам “Бяла Тишина” на Георги Минчев, едночасова подборка от хитове на един от гениалните български музиканти.
Загинал забравен от всички. Взел си сбогом с една от най-истинските песни “Няма любов”.
Май наистина няма. Или има...
Точно преди 7 дни, по това време на вечерта, аз бях на 600 километра от бюрото си. На концерт на NAPALM DEATH. В тъмното седяхме на щанда и продавахме мърчандайза на групите.
Ако не беше Маргото, щях да превъртя. Толкова много хора. Работа, работа, мерене на тениски, въпроси, отговори...труден е този бизнес, макар да си мисля на моменти, че може би е и печеливш.
Маргича се държа страхотно мъжки и признавам, че ако не беше тя, нямаше нищо да направя.
И по едно време събрахме всичко, задуха вятър, който предвещаваше дъжд, беше време да спрем.
Събрахме такъмите, натоварихме колата, чак тогава осъзнах, че съм капнал.
Седях на бира и някакви отвратни картофи, до мен беше Маргото, Дейв, Крузъра с девойка, беше страхотно да седим и да слушаме DESTRUCTION отвън и да пием студена Болярка. А аз умирах от умора.
Не знам защо, но харесвам Болярката в пъти повече от Загорка. Точка за Северна България.
След NAPALM DEATH се юрнахме в колата, където се появи интерес към нещо топло за пиене.
И тук се случи една Стивънкинговска случка с гол дядо, облечен в мушама, дебнещ по улиците на едно призрачно село. Ето как я описа Крузъра...
Един дядо, усукан в белезникава мушама вървеше по улицата на eдно село. Като недоубития призрак на местния Коопсъюз от 1956 г. Единствената фигура населяваща мястото в 3 часа сутринта. Други фигури нямаше, дори и нощният кучешки лай бе заспал.

След концерта на Напалм Дет на всички внезапно им се припи горещо какао. Четирима души в колата. На навигаторското място пред мен, темето на БгПънк се подрусваше тържествено, подобно малък сувенирен Буда. Странно селце. Всички дини, които се продаваха през деня бяха струпани на купчини до пътя. Преброени и безстопанствени. Всички в колата усещахме психоатаката на дините. Жужеше от недоизказано напрежение. В този момент се появи фигурката на дядото. БгПънк смъкна страничния прозорец и излая напевно: "Щеможелиданькажетекъдеимазаведениенаоколо ?" Дядото не отговори но сякаш смени посоката си. "Щеможелиданькажетекъдеимазаведениенаоколо ?". Дядото отново не отговори, но вече явно идваше към нас. "Щеможелиданькажетекъдеимазаведениенаоколо ?"
Дядото провря глава глава през страничното стъкло и я спря на два сантиметра от лицето на питащия. "Ей сега челюстта му ще се източи със скърцане и ще отхапе дясната буза на Пънка", си помислих.
Но вместо това дядото запита с глас от Криптата :

"Абе, момче.
Ти.
Що.
Дириш.
Тука ?"

Всъщност, това е. Този дядо бе най-реалното нещо изплувало от песните на Напалм Дет и от оная нощ. Дядото бе самият колективен дух на Траш Феста. И както обикновено се случва, той, пък и ние, дори не подозирахме в този момент за това.

Умряхме от смях в колата, на път към хотела. А там, веднага щом усетих чаршафите, заспах безславно, придърпал Маргото към себе си. За да се събудя в 6 и да видя една от най-красивите въобще гледки по крайбрежието. Каварна се оказа много диво място, диво и красиво, много соц, идеален коктейл от стари сгради, останки от соц-архитектура и опити за капиталистическо нашествие.
Някой ден пак бих отишъл там, може и на почивка.
И така, тази събота никъде не ходихме, аз май само спах, ядох и опитвах да чистя у дома.
В хола имам една купчина от трикотаж, която днес подредих и нарочих за продан.
Не ми се чистеше, дори и след кофеиновите свръхдози.
Всъщност, почива ми се. И ми се чете книга, под звуците на яка музика. Смятам да пусна една малка лампа, да запаля едно-две стръкчета инсенс и да се отдам на някоя интересна книга.
Отдаването на хубава книга е често като отдаването на някоя жена, пълно и без прекъсвания.
И книгите като жените са много ревниви, без да им обърнеш внимание, не ще получиш нищо повече от едно шляпане по бузката.
И после ще се отдам на кино – “Как закалялась сталь”
Филмът е с присъдена Сталинска премия, което е просто нещото, което ме накара да го гледам като заплеснат. Няколко пъти. Магията на черно-бялото многоцветие.
А вие гледали ли сте го??
Събота вечер...