43 към 44 или как прекарах вечерта преди Големия ден

От години не си празнувам рождения ден. Не му обръщам голямо внимание, но все пак, един път годишно е само. Като предястие отворих едно шише вино от хладилника и си пийнах. Изгледах смешен филм за зомбита, да знаете, аз обичам филми за зомбита.

И докато в главата ми звучеше ето това, реших да ви драсна няколко реда. Но си налях малко вино.

Като цяло, да започваш 44-тата е някакво начало на пределната старост, в която ми е време да намаля темпото, да стана по-техничен, да рафинирам хаоса в душата ми. Но рафинираното, казват, било вредно.
Много ми се иска да си подаря или да ми подарят здраве за Мишето /което за поредна седмица боледува/, здраве и щастие за Ванчето,  за всички наоколо. Не бих отказал и няколко тънки парченца спокойствие, които да смуча като дъвки и да им се радвам на привидно ментовия, но все пак спокоен вкус. Тихи утрини, в които не ставам рано, а винаги мога да се обърна още един път в леглото и да напсувам телефона, който ме буди. Спокойни дни, пълни с вдъхновение, което ми бяга напоследък, то се и усеща. Дълги и топли вечери, а ако може да се впишат щурци, далечен звук от влак, мирис на гора, то мечта, аз съм твой последовател.За картофи, печени в жарта на огнището, няма и как да си мечтая, то е някъде далеч, далеч, недостижимо в бъдещето.И по-малко умора и стрес, те са нещата, които ме убиват.

Днес колегите ме изненадаха и с нещо страхотно.

Хубава идея, за която се опитат да благодаря, ама не излезе много удачно, защото по свой тертип, ако не зная какво да кажа, винаги казвам по някоя запомняща се глупост. Звучи триумфално и помпозно, но все пак е глупост. :)
Прекрасна идея, която ни обединява трикотажно, а и не само. :)

Но да пия едно вино още, да позяпам още за зомбитата и да чакам да навърша 43, за да започна 44-тата година. Още само някакви 70 минути ми остават. Наздраве с виното и умната.

За шума и модерния свят - нещо като опит за сценарий за фантастичен филм

Почти си мисля ,че това съм го чел някога като дете. В едно общество в бъдещето имаха огромни проблеми с шума, който вече беше така страшен, че ходеха със слушалки, въпреки това, вибрациите ги довършваха. Главният герой изведнъж попадна в пълна тишина и...полудя.

Не си спомням името на автора, нито на разказа, не съм сигурен, че и такъв разказ има въобще. Ценя тишината повече от шума.
Когато се преместих да живея на сегашния ми адрес, най-впечатляващото нещо през целия ден беше абсолютната тишина.Вечерта оставаше да пусна музика, да отворя прозореца, да дишам с пълни гърди и да слушам тихо и галещо музика. Свикнах да спя на музика, с години. Тиха и обгръщаща, галеща въображението и възбуждаща сънищата.

Изминаха 16 години от този момент. За съжаление, околността вече е един сравнително шумен квартал, в който до късно вечер се чува рев на мотори, песните от околното заведение, звуци от някое събитие в града.  Има моменти, когато просто не може да се заспи, затворените прозорци са задължителни.

Съвсем скоро шумът ще стане основен проблем в градовете ни. Свистене на коли, шумна музика, викове, крясъци. Дали ще мога да намеря такова място, в което има тишина и въздух?
Тези места ще намаляват. И това не е фантастика, а реалност.

За моментите и почерпката...

Има моменти, в които бих искал да се налея до ушите, както и всички вас да почерпя. Ей така, без нищо насреща, просто защото и точно днес.

Снощи цяла вечер не спахме, защото Уляна-Мария се разболя. За всеки родител това е напълно обяснимо, да кръжиш с колата от лекар на лекар, до аптека, обратно у дома, да трепериш, докато тя плаче. Да я отпусне чак към 5 часа, когато и ти заспиваш, само за да станеш в 6 за работа и едва да гледаш.
И после на бегом да се върнеш в 14.00, за да отидете пак на лекар, а тя да реве, плаче и да се опитва да повърне. За пореден път.

След няколко часа сън нещата изглеждат по-добре. И за нея и за нас. Пие си лекарствата, пийва по малко водичка, в настроение е да тича и да измисля нови думи.
Майка и заспа в 8, тя вече също спи, а аз седя и ми се пие. Не да се напия, просто да почерпя, че този път ни се е разминало. Този път. Ние си знаем, че сме късметлии, но дали наистина всеки път ще е така. Дано тази вечер е спокойна, всички да се наспим.
Ще ми се да сънувам как с чаша вино слушам /примерно/ плоча на Майлс Дейвис и въртя по няколко пъти всяка страна и няма никъде и нищо за къде да бързам. И да идва от прозореца хладен въздух с аромат на липа и гора, какъвто усетих снощи пред блока. И нощта да не свършва, за да мога след виното и джаза да легна и да спя неограничено много.
Нагъл ли съм? Вероятно да, затова просто ви черпя виртуално, че може би ни се размина нещо лошо, че това прави денят хубав. Някой ден ще има и вино и Майлс Дейвис за всички, обещавам.

Куриерска фирма STAR POST или една история как пратка пътува месец от София до Стара Загора, мистериозно се губи, а се появява накрая, като по чудо

От много време не съм се ядосвал така.  Хубавото е, че най-накрая ми стана много смешно. Но историята, която ще ви разкажа е много показателна май за целия български бизнес. Налейте си нещо да пиете и слушайте внимателно.

Не бях ползвал никога услугите на фирма STAR POST, преди около месец и нещо да ми изпратят договор по тях. В суматохата ми направи впечатление, че договорът се позабави, но не му отдадох голямо внимание. Мина седмица, а договор нямаше. Странно. Един ден една моя колежка ми го донесе, защото ходила в офиса на STAR POST и те я разпитали къде работи и казали – Еха, абе там има един на този адрес, я му предай това писмо.

И тя си го взела и го предала.  Ми хубаво, малко странно, ама...дали са и го и това е.

На 4 май, 2016 ми звънят от непознат номер. Вдигам, учтив женски глас ме пита кога мога да бъда намерен най-накрая на адреса ми, че да ми предадат пратка. Леко учудване, но на адреса има почти постоянно хора, върволица от куриери е, непрекъсната, няма как да е ходил някой и никой да не е намерил.

- Откъде е пратката?

- /казва фирмата/

Хм, позната фирма, чакам нещо от тях. Но кога ли са идвали?

Момичето не знае нищо,  нито кога са идвали, нито как са ме търсили. Нещо ми щуква да попитам за датата на изпращане на пратката. Неловко мълчание...

Ами, доста време е минало, но утре в 9 ще бъде при вас!

Идва утре, но и 9 минава, почти 9.30 е. Ценя точността. На стационарния телефон в офиса им в Стара Загора не вдига никой. Звъня на националния, където ми казват, че те са в София и няма какво да ми кажат за Стара Загора, някакси логично е и аз се съгласявам.

Питат ме за номер на товарителница, а аз обяснявам за обаждането, казвам номера, а те са съгласни с мен, че ситуацията е неприятна, но "те са в София". Дават ми номера на куриера тук. Мъжки глас, който звучи сякаш го будя от някаква дълга летаргия. Името ми му напомняло нещо, да, но пратка за мен нямало. Не знаел за такава пратка. Да го извиня, че имал и друга работа.

Звъня на националния телефон, откъдето също казват, че не знаят за такава пратка. Но ми звъни друг телефонен номер, където женски глас /няма име, няма позиция/ ми казва, че ще ми помогне. Казвам и първия номер, тя казва, че ще позвъни и ще ми даде обратно информация. След минута ми казва, че пратката ми е във офиса в Стара Загора, но трябва да изчакам, защото куриерът им щял да излезе, а след това да отида да си я взема.

Минава половин час, но никой не звъни. Звъня аз на куриера, същият сънен и апатичен глас ми казва, че има пратка, но не може да я намери. Не знаел къде е. Моли за номер на товарителницата. Бесен съм.

Звъня на другия телефон, на ръководния кадър. Ей, веднага извъртява позицията – тя ми е казала, че куриерът отива да я търси, а да не бързам така, имаме цял ден пред нас, не е казано, че на момента трябва да ми се донесе, има ред.

Избухвам, като я заплашвам с адвокат, при което и разказвам и за предния път, когато служебна пратка е дадена на непознат човек, като и обяснявам, че работим непрекъснато с куриери и имам база за сравнение и за момента услугата им е под всякаква критика. Тя не изглежда кой знае колко впечатлена, като приема коментара ми за почти обиден, при това „преди празниците”.  Човекът им тук бил едва на два дни работа, нямал още рутина, да му вляза в положение.  И скоро ще ми позвънят, за да ми кажат какво и кога ще се случи. Мълчание.

На път за среща минавам през офиса им в Стара Загора. Сврян в помещение от типа на бивш гараж, в което се лута момче на около 25 години, въздухът мирише на мръсно, на застояло,а цялата предница на блузата му е в лекета. Представям му се, а той се паникьосва и ми подава голяма кутия с луксозна опаковка и ме пита дали това не е то за мен...

Подател – голяма медийна агенция, получател ОББ...а ся де, каква е връзката между мен и този колет.

- Ако той не е за вас, аз вчера дадох на едни хора един таблет, да не е бил той за вас...

Става ми ясно, че момчето до такава степен „не си е поело дъх”, че не разбира, че пратките имат получател, който не може да е всеки, който дойде в офиса на фирма Стар Пост.

Обяснявам му, че ще дойда с адвокат след 5 минути и си искам пратката или да получа обезщетение. Момчето ми показва, че джобовете му са празни и няма пари. Пак започва да гледа голямата пратка с получател ОББ, която кой знае защо е решил, че трябва да ми даде.

После кляка и започва да чете адресите по купчините каталози, които същата фирма явно е наета да разпространява, но си стоят в офиса им.

Взимам нещата в мои ръце, започвам да преглеждам пратките. Първата пратка, поставена на видно място, с надписи  - СПЕШНО, ВАЖНО, ДА СЕ ПРЕДАДЕ ЛИЧНО...е моята.

Момчето се пляска по челото. Да, същата пратка е отделил сутринта, за да ми я донесе и я е забравил, защото е излязъл от офиса.

- Кога е пусната пратката?

Той започва да чете по товарителницата, вдига ръце, не може да намери датата. Тя е ясно видима – 4 април.

- Кога дойде този пакет в Стара Загора?

Вдига рамене:

- Аз днес го получих, но не знам защо. Нов съм.

Един месец да пътува експресна пратка от София до Стара Загора със STAR POST /днес е пети май!!!!/…ето това е. Обяснявам му, че така не се работи, на което той ми се извинява повторно. Но каво да прави той? Излизам от офиса и звъня на мениджърката. Тя обаче не вдига вече телефона си. Приключили сме. 

Ще оставя въпросната история без коментар в края.  За неразбралите и незапомнилите, фирмата е STAR POST, регистрирана и като СТАР ПОСТ ООД.

Ще дублирам това писмо и към тях, ще ми е интересна реакцията им.

Имате ли и вие подобни преживявания с тях?

"Обещай ми последния танц за мен" и една история в повече...

Било е преди поне 20 години. Бях още студент, беше така отдавна. С още някой стоях на бордюра на една автобусна спирка и пиехме бира. По едно време обичах да стоя по бордюрите и да зяпам света. Или пиех бира или четях книга. Приемах го така нормално, както в момента би ми се сторило еднакво ненормално. Не мога да си обясня защо, вероятно е нямало другаде къде да се седне. И по улиците почти нямаше движение.

И докато си седим и пием бира, пред нас група цигани бутаха с голям зор огромен дървен шкаф. Изкорубен радио-шкаф, от който стърчаха жици. Представете си, че тогава беше напълно нормално и група цигани да бутат огромно дървено радио по улиците и то да стърже от допира си в асфалта.
До момента нормално, сякаш, нали?
Точно пред нас шкафът се разпадна и от него по целия път се разпиляха плочи. Десетки малки и няколко големи. Пред мен се приземи една, вдигнах я и настръхнах  - плоча на Щурците с непозната за мен /в оня момент/ песен.

Пресъхна ми устата, преглътнах бира, за да мога да говоря и започнах разговор с циганите. В опита ми да купя само едната плоча се провалих, те не успяха да ми продадат и радиото, но се разбрахме някъде по средата. Взех всички плочи за 2 бири, с които те седнаха до нас, паркираха радиото и си ги изпихме. Сигурно сме били свръхлюбопитна гледка, но нямам как да ви разкажа за тази история по друг начин, освен с думи. Тогава снимките се правеха още само във Фотото.
 Разделихме се, като те обещаха, че ако има плочи, ще се обаждат. Но къде ли, вероятно са мислели, че ще стоя постоянно на онази спирка и да пия бира, гледайки движението. Знаете ли, сега ми изглежда доста вероятно точно това да са очаквали, беше напълно в духа на онова време.
А някъде в шкафовете ми е все още тази плоча, без обложка и ужасно изтормозена от  времето. Но много си я обичам.

И после едно лято много обичах да пея тази песен, без думи, постоянно ми беше в главата.

 Което е съвсем друга история, която може да стигне до вас някога. Или пък никога. Стига да мога да дам думи на песента, която знам.

50 години "Ромен Ролан" или малко спомени за моето училище...

Днес училището /”Ромен Ролан”, град Стара Загора/ ми стана на 50 години, а аз, 43годишният му възпитаник смело проспах деня. После зяпах снимките из Фейсбук, като в главата ми нахлуха пак те, спомените.

Който ме познава добре, не може да не знае, че аз много често живея в спомените си, такива реални и жизнени, понякога много по-истински и верни от случилото се в даден момент или ситуацият. Реших да ви споделя някои от моите спомени за това училище, като не настоявам да ми повярвате. Много вероятно е да ви прозвучи нереално, но може и наистина да не се е случвало.

„Езиковата гимназия” беше особено място, което не беше за всеки. Още от есента на 7-ми клас започнах курсове по български език и математика, организирани от самата гимназия, за да се подготвя за изпита.  Страхотен респект към преподавателите, въпреки, че не помня да съм научил нещо кой знае какво, но се усещаше ясната разлика между тях и учителите в основното ми училище. Не можех да си я поясня сам на себе си, но разликата беше ясно в нивото.

Езиковата гимназия бе специално училище, място за наистина талантливи и умни деца, често децата на тогавашния елит на града. Ние бяхме един от последните набори, които приемаха не само по резултатите от изпитите, но и по различни „особености” – роднински линии с „активни борци”,  бележити партийни членове, много странното за мен тогава „ от земеделски район” /или нещо такова, не помня точната формулировка, но течеше смяната на имената, ще се сетите за какво става дума/.

Първата ми година в гимназията беше пълна с много учене, по 10-12 часа на ден, училище и занималня до скъсване. Дори си спомням, че по това време още се учеше в събота.  Вярно, до обяд, но се учеше. И се работеше, къде ленински съботник, къде реален работен ден.

„Ромен Ролан” бе различното училище тогава в Стара Загора, не само заради своите ученици, но и заради своите учители. Много различни от колегите им по другите училища.  По-шарени, по-свободомислещи, не ги беше чак така страх да напуснат шаблоните, в които се тъпчеше.

В предното ми училище ни караха да наизустяваме съветските републики, да учим за Ленин и за братските социалистически страни. Изведнъж пред теб се открива свят, в който има Джон Ленън, говори се за Шекспир, Айрис Мърдок, Алън Силитоу. По-големите ученици си позволяват да ходят с кожени якета, да слушат хеви метъл, да имат дълги коси.

Нещо невиждано за нас, зайците, които идвахме от началните училища, в които цареше правилник, директно зает от макаренковщината, която беше завладяла образованието.   Още помня надписите  AC/DC, VENOM, MANOWAR, които изникваха на най-неочаквани места в училището, особено на чиновете.  Имаше нещо като площадка между сградата на гимназията и залата за борба, на която можеше да се излезе от прозорците на една от класните стаи. Някой беше сложил счупена скамейка, стената беше нашарена с надписи, а там се криеха батковците и каките, защото никой не се сещаше да ги търси там.

И докато вътре кипеше учебен процес, те  често си позволяваха да бъдат там, да си приказват или да си драскат по стената. Имаха късмет, че никой не беше казал на учителите, че от прозореца може да се излезе и да се седне отвън.

Времето беше много особено, много пикантно на вкус, „гнилият социализъм”, съчетан с липсата на определени неща по определени периоди по магазините. Докато липсваше луканка, тоалетна хартия или легени, всичко минаваше метър. Когато започна да липсва доверие в системата, съвсем си отпуснахме края на това, което се случваше и с нас, учениците.

Неочаквано за нас се претопиха почти кастовите различия между децата на партията и децата от обикновените семейства. Не, че стените бяха много високи или непристъпни, все пак беше краят на 80те години. Преподавателите по военно обучение, които до тогава колеха и бесеха, налагайки партийна дисциплина и армейска зрялост изведнъж им дръпнаха килимчето под краката. Те слязоха до нивото ни, в някакво междинно положение между учители и ученици, като по-често играеха на тенис на маса с нас, отколкото да се мешат в учителската стая. Същите прагматици, които във военна униформа ни проверяваха сутрин за дънки, коси и други подробности, изведнъж се пуснаха по джинси и маратонки и демонстрираха либерализъм, както и интерес към всичко ново, което се случваше извън сграда на гимназията. Обучението по руски, на което преди се отдаваше голямо внимание, изведнъж се превърна в слушане на грамофонни плочи с руски военни песни. Преподавателката носеше грамофона, а вместо да ни мъчи с падежи и стихове, просто седеше, слушаше с нас, а после казваше „Каква страна си отиде, каква страна...”. Изведнъж изчезна и преподавателят от ГДР, хер Пуппе, който няколко години мъчеше с есесовска прецизност немските класове. Предан комунист, той дистанционно прие разпада на ГДР като свой личен провал и побърза да се прибере, вероятно с намерението да основе подривна група или да помогне на Хонекер да се скрие. Това ни беше в главата тогава. Беше студено, а аз отхвърлил догмите, ходех с балтон, кубинки и черен пуловер.

Опитвах се да пусна дълга коса, брада и тепърва откривах музиката, която щеше да ми стане любима. До живот, поне така се казва.  Не съм се променил много от онова време, да знаете.

Във времето на началото на демокрацията, „Ромен Ролан” си остана пак „училището”, въпреки много резкия водовъртеж от учители, които започнаха да се появяват и да изчезват.  И думите им се променяха и изчезваха, за да бъдат променени нещата, които четяхме по учебниците и ни тъпчеха по главите. Защото, нали разбирате, Тодор Живков падна за няколко часа, но усещането за него беше така дълбоко пропито навсякъде. Често по история ни казваха „този урок няма да го вземем” или „това не е точно така, учебникът е остарял”.

Завърших училище през 1992 година. Времето, в което тепърва предстоеше големия взрив, една идея преди мутрите, големите кражби, в която повечето хора вярваха, че сме на правия път.  Балът ни беше в Операта, която тогава беше превърната в питейно заведение.  Всички бяхме така излъскани, с костюми, обувки, прически, над които сега бихме се надсмели. И изведнъж гимназията ни изчезна, оставяйки само някакви неясни спомени. Докато бяхме вътре, не съществуваше друг свят, извън случващото се в коридорите, пълни със шкафчета, които никой не употребяваше.  Нашето „утре” започваше  и трябваше да поизтрие малко от случващото се преди това. Нищо лично, скъпо училище, просто профилактика на харда.

Няма да ви измъча със спомени за неразделен клас и преживявания, заети от филма „Вчера”. Имаше от всичко, и хубаво и лошо. Понякога лошото преобладаваше,  но не всеки облак има сребърни очертания. Има само един спомен, който често се връща в мен. Пролетта на 1989 отиваме на екскурзия до Варна, с влака, естествено. Качваме се към 23.30, било е явно неделя, защото слушаме популярното тогава музикално предаване „Неделя” вечерта, по което пускаха метъл. Влакът е пълен, а ние вдигаме шум до небето, защото по радиото са пуснали Металика. Към 12 вече ни паднаха батериите на касетофона / бе да поясня, имаше едни такива по-големи батерии, които се слагаха на касетофоните, като няма ток наблизо/, след което музиката спря.

Чакаха ни 4-5 часа пътуване до Варна, спря осветлението в коридора, а ние стояхме прави и гледахме светлините на селата и градовете, през които минавахме.  Сега ми се струва, че е била една безкрайна вечер, в която е можело да си кажем много неща, а и вероятно сме си ги казали. Но не помня, изведнъж се събудих на гара Варна, в дразнещо студения сутрешен морски въздух, примесен с миризма на мазут и крясъци на чайки. Мислех си, че тази вечер е променила нещо в мен, така и така не бях сигурен в това, май никога няма да разбера тайната. Но това вероятно е по-добрият вариант, ако приемем вероятността всичко това по-горе никога да не е съществувало, а просто да е плод на моето въображение, докато съм живял в своята социална колба, плод на експеримента, който се случи с моето поколение.

Какво се случва, когато провреш погледа си през тясното прозорче в КАТ, през което общуваш със SMOOTH OPERATOR-ите на шофьорски книжки

He's laughing with another girl
And playing with another heart
Placing high stakes, making hearts ache
He's loved in seven languages
Jewel box life diamond nights and ruby lights, high in the sky
Heaven help him, when he falls
Diamond life, lover boy
He move in space with minimum waste and maximum joy
City lights and business nights
When you require streetcar desire for higher heights 

Не знам защо не съм видял, че при получаването на новата ми шофьорска книжка ще трябва да заплатя още два лева, които ако преведа през банката, ще ми струва поне 5 лева допълнително, заради превода. Подавам картата си през тънкия процеп, през който общувам със служителката в КАТ/ Стара Загора. За мое учудване, по радиото им звучи тихичко SMOOTH OPERATOR на SHADE.

Малко ме е срам да си призная, че станах на 43 и все още не мога да разбера, дали Шаде е певица, певец или състав. По едно време мислех, че е било певец, но сега не намирам никакви аргументи за това.

За да си спестя допълнителния размисъл за Шаде, задавам директен въпрос, като спортен журналист:
- Бе тия табели с двата лева нови ли са, аз като подавах документите тях ги нямаше! 
Служителката си пише нещо вяло и отговаря учтиво:
- Ми то всичко не може да види човек на този свят!
Засрами ме това момиче, признавам си.

No place for beginners or sensitive hearts
When sentiment is left to chance
No place to be ending but somewhere to start

No need to ask
He's a smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator

Coast to coast, LA to Chicago, western male
Across the north and south, to Key Largo, love for sale 
 
Подписвам се на квитанцията за двата лева и незлобливо отбелязвам, че името ми е ТонЧев, а не Тонев. И понеже "човек не може да види всичко на този свят", приемам да почакам още малко, докато ми се състави нова квитанция. Шаде продължава да пее.
Навирам главата си в дупката, за да разгледам обстановката вътре.
Бели завеси от онази особена полу-пластмаса, която преди да се появи икономическото чудо Китай се правеше в огромни количества от местни ТПК-та. Готов бях  да се обзаложа, че завесите ми са набор, но са родени на 29 февруари и за тия 43 години са били прани къде има, къде няма десетина пъти. Но какво от това, като аз се къпя по-често, да не съм цъфнал и недай си боже, вързал...

Face to face, each classic case
We shadow box and double cross
Yet need the chase

A license to love, insurance to hold
Melts all your memories and change into gold
His eyes are like angels but his heart is cold

No need to ask
He's a smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator

Coast to coast, LA to Chicago, western male
Across the north and south, to Key Largo, love for sale 

Зад завесите на перваза на прозореца...о, миг поспри...стоят цветя, засадени в стари кофички от кисело мляко. Мигът поспря, изкашля се, продължи, а в главата ми нахлуха конспиративни теории. Кой засажда тези цветя в кофичките от кисело мляко. Коя душа се бори срещу системата и дава някакъв негласен и неясен знак, че тук работят жени, в чиито души нежността и любовта не са неочакван гост, особено в съчетание едно с друго.
Това е като оня Х на прозореца, който оставят по старите филми, за да усетиш, че в този дом и зад този прозорец нещо ще става.
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Песента свърши и кой знае защо, нищо не започна след нея. Настана тишина и безмълвие, каквито вероятно царят в пирамидите, за да не смущават съня на фараоните. Това е учреждение, в което цари ред и тук започва България, с документите за правоуправление за 52 лева и със саксиите от стари кофички за кисело мляко. А ако успееш да вдигнеш очи, през прозореца виждаш една висока телена ограда с деформирани железа, между които някой с огромна мощ и неочаквана вездесъщност е наврял шише от минерална вода, приблизително на височината на очите. Като знак от съдбата, който не можеш да разчетеш.
Свалиш ли поглед, набива се базисната атмосфера на офис от средата на 80те. Липсват само огромната печатна машина и някакви такива типични артикули, като ръкавели, тампонче за намастиляване на печата или пластмасова мухобойка.

За да прекъсна мълчанието докато прибирам документите си се правя на идиот. Обожавам го това нещо, така разкривам безопасно истинската си същност.
- А откъде да си взема ваучера за безплатно гориво?

Служителките подскачат във въздуха, едната започва бавно да поема въздух, за да изрази апокалиптично недоумение от тъпотата ми.
- Спокойно, спокойно, шегувам се. Ама за тия 52 лева поне нещо трябва друго да дадете, помислете и дайте идеи на началника.
Така бързо е изпуснала въздуха, че дори не съм се усетил, че вече не ме забелязва. Но както пее Шаде, "това не е място за новаци или за чувствителни сърца". Рязко съм съгласен с нея или с тях, вече ми стана ясно, че не е с него! Добре де, това поне ми стана ясно тази сряда, 23 март, 2016!

Спомени за една тераса, които изплуват от нищото, за да потънат пак там...

Когато бях дете, говоря ви за 80те години, всяка събота и неделя отивахме на гости на село. Връщането беше в неделя следобед, а за който не е живял онези години, да припомня - неделята  беше свещен ден. И ако до едно време съботата беше работен ден, в неделя всичко спираше, замираше, включително и магазините. Всички стояха у дома, често на маса и пред телевизора. И за неделите ставаше дума. Минавахме през село Ракитница, а на от последните къщи, само над пътя, принадлежеше една голяма разкошна тераса.
Тия дни пътувах, бях се загледал в нещо и видях отново терасата. Мръсна, пълна с боклуци, разкъртена и лишена и от грам човешко присъствие. Нормално е за селата, щях да си кажа, ако не ми беше щукнало в главата едно малко пламъче...
АМА ТОВА Е ТЕРАСАТА!!
Как можах да забравя, че всяка неделя нарочно забавяхме колата, за да видим хората на широката тераса. Имаше зеленина, имаше голяма маса, която по всяко време беше винаги пълна с хора /неделя следобед/. Миришеше на скара, чуваше се музика, сигурно всеки им е завиждал.
Това продължаваше с години, не помня колко много. Може да е било няколко следобеда, а може и да са били дълги години, в които пиршествата там никога да не са свършвали.

Но със сигурност не помня кога престанахме да гледаме терасата. И докато преди това говорихме за нея и гадаехме с километри преди това какво ще видим, тя изведнъж избледня и изчезна. И сигурно нямаше никога повече да не се сетя за нея, ако не бях минал с рейса покрай къщата, в която май никой вече не живееше.
И на нашата къща на село вече никой не живее, а беше така пълна с живот някога, баща ми отдавна не е сред нас,  къде ли обикаля света Запорожецът, с който тогава пътувахме. И къде ли кръжат тези странни спомени, на които се отдадох вчера, докато във автобуса пътувах към София. Не съм уверен, че са били истина. Но така убедително прозвучаха, че  сякаш е много вероятно да са били точно, само и единствено истина, зад която да мога да застана.

Гласът от задната седалка...

Пътуваме с колата и тя ми говори. Загледала се е навън, явно и е интересно.
- Тате, нали колите не ходят по тротоара? Само хората ходят...
-Да, а ти човек ли си или кола?
Никакво колебание:
- Аз съм доктор! Лекувам  животни и деца, ако са болни!
- Как ги лекуваш?
- С голямата инжекция и с лекарства. И със сладолед! /това е сиропчето за кашлица, което по вкус напомня сладолед. Купил съм и' най-голямата инжекция, за да лекува куклите с нея, любима играчка и' е./
Пътуваме още с колата...
- Наистина ли ще станеш лекарка?
- Сериозно бе, нали имам инжекция! Аз съм лекарка!

Колко ли години ще минат, преди наистина да станеш лекарката, която искаш да си. :)
Но това е една хубава насока, в която наистина те виждам, Мише.

 

Самотата на пешеходеца на дълги разстояния

Преди 30 години, когато бяхме деца, Алън Силитоу беше много модерен. Не знам на вас какво ви говори терминът "сърдити млади хора", но с него тогава означавахме автори, които хем бяха "западни", хем минаваха добре през желязната завеса и се четяха много.
В "Самотата на бегача на дълги разстояния" имаше един герой, който живееше в едно английско ТВУ, но го пускаха да излиза, за да тича. А тичаше, за да участва в някакво състезание, на което да представи тамошното ТВУ. Но момчето тичаше, защото оставаше в мислите си.

Алън Силитоу, бунтът на "сърдитите млади хора", всичко свързано с тях и онези години е отдавна в кофата на модерното време. Но често се срещам за този бегач на дълги разстояния, когато ходя пеша на работа. Само преди няколко години, мечтаех да имам кола и да ходя винаги с нея. Все по-често се усещам, че около 7.45 хич не ми се вози на автомобил, а е по-добре да тръгна. Не се плаша от дългия път, защото почти не го усещам.

Студеният сутрешен въздух направо реже ушите ми. От доста време не бях вървял пеша, а за това време беше дошла пролетта. Видях, че опитът на един художник да отвори галерия в моя краен квартал се бе увенчал с безславен край, защото на витрината и стоеше надпис, че се отдава под наем. Някъде строяха нови къщи, другаде като мен отиваха пеша на работа, около нас свистяха колите по леко влажния асфалт.
Вече бях стигнал до състоянието, в което съм на път да изключа и само да вървя, когато зад мен някой се изкашля:
- Къх, къх!
Несигурен глас подвикна....
- Вальо...
Обърнах се, по гласът го бях познал - съсед от квартала, който над 20 години все ме спираше, нито един път не научи името ми, Вальо, Иван, Вильо...
- Здрасти! - казах аз
- Да ти кажа нещо интимно, ще прощаваш! - продължи той.
Прималя ми! Само това оставаше!
- Вчера ставам и какво да ти кажа, глезенът ми надут. И големи болки, ама аз съм си виновен. Вчера като взех пенсията, от пощата в квартала, чак до центъра да платя тока. След това до ДНА да си взема един панталон, а след това да напазарувам до пазара и като се върнах и така стана!
- Ще ходиш ли на доктор? - питам аз.
С отработен тон ми отговориха:
- Ама какви лекари, бе.../лека пауза, защото беше забравил как се казвам, пак/...Ваньо! Гледат те и нищо не ти казват, нали редовно ходя на прегледи и нищо ми няма. Само килата ми са множко, но и те ще паднат. Аз не бързам, да имам сила!
Минали са около стотина метра. Време му е да се отклони за блока му. Не му се тръгва, но аз видимо бързам, въпреки, че с голям интерес го слушам.
- Ще извиняваш, да знаеш! - казва той на прощаване.
След две крачки чувам вик:
- Вальо, пий Енетра.
През няколко метра той ме гледа  с очакване пак да си говорим...
- Ама защо Енетра?
- Защото помага, пиеш едно, пиеш две, всичко минава! - уверено отговаря той.
- Ще си купя!  -обещавам аз.
- Но на нашата аптека го няма, купи си го от тази до БКП-то, рецепта не искат!
Един автобус го закрива, а аз продължавам, защото докато автобусът се измъкне, не ми се стои да чакам да чуя още за Енетрата.
Първа стъпка, втора стъпка, скоро пак уверено крача в утрото, а около мен е все така студено и влажно. Скоро губя представа за всичко,  светът няма почти никакво значение, докато не се будя пред офиса, а в главата ми е празно и хладно, като в добре измит гараж, който чака да бъде напълнен с какви ли не боклуци.
Започнах да разбирам добре тази особена самота, на пешеходеца на дълги разстояния. И да ставам зависим от нея.

Из необятния свят на висшата мода за дами и господа, панаир в Казанлък, 2009 година

Когато думите не са достатъчни, село Яворово, 2009

Очарованието на един селски смесен магазин :) - село Яворово, 2009 година

Какво ли ще се случи, когато...?

Преди години търсехме компютрите, защото те ни улесняваха и опростяваха задачите ни. Сега сме на преломния момент, когато те вече ни задават задачите и усложняват до една степен живота ни. Стремежът да преминем бариерите на реалността ни води до  паралелна вселена, в която всичко е бързо, а забавяния идват само от натоварен процесор или паднала батерия.

Как пожелах да не получа сертификата "Коректна фирма"...

Ако ме познавате добре, ще знаете, че обичам, обожавам да говоря с мошеници, особено ако се опитват да ми пробутат нещо. Но това е тайна, да знаете...
Замислен за работата, машинално вдигам телефона и по инерция изпускам първите секунди. Стационарен бургаски телефон. Зацепвам от следния момент:
"...и сте номинирани със сертификата "Коректна фирма", който е напълно безплатен, представлява пет водоустойчиви стикера и регистрация в нашия сайт..."
Благодаря ти, Господи! Такива са ми като три кафета, ох, обичам ги.
Около 2 минути, в които аз учтиво се съгласявам, ахкам, че имат реклама в БТВ, че може и мен да ме рекламират там, че специално и аз съм подбран, че е така евтино /но то е безплатно, но се заплаща за оформянето на документите.../
- "Ще желаете ли да получите пълния пакет, като заплатите на куриера..." нахъсано продължава тя.
- ЧАКАЙТЕ ДА ВИ ПИТАМ НЕЩО! -стрелям веднага аз...
- "ВИЕ ОТКЪДЕ РАЗБРАХТЕ, ЧЕ НИЕ СМЕ КОРЕКТНА ФИРМА?"..последва мълчание..
Коректната фирма се окопити бързо:
- Четохме за вас в интернет и не намерихме негативни коментари!
Аз: Много ви е занижен критерият! А положителни намерихте ли?
Коректната фирма: Ние положителни не търсим, защото се манипулират!
Аз: Айде бе, значи не мога сам да си пиша негативни коментари, а положителни мога?
Мълчанието отсреща се прекъсва само от дишането и в слушалката.
Аз: Ще взема да си напечатам аз лепенки и да не ви занимавам с доставката, да не пращате хора до Стара Загора? 
Коректната фирма:  Но как така, няма да имате официален сертификат.
Аз: Бе няма да ходя със сертификата запасан, никой няма да пита за него.
Коректната фирма: Но това е официален документ за препоръка пред всички...

Аз: Един път така ми звъняха за прахосмукачки Рейнбоу, били ме препоръчали. 
Коректната фирма: Но ние сме национално представена фирма...
Аз: Абе, защо не лепнете такъв стикер на Парламента? Или пък на челото на Бойко Борисов? Или те не са достатъчно коректни? Като го направите, пак се обадете, тогава ще съм навит :)
Коректната фирма вече се хили с глас. Хиля се и аз.
Коректно благодаря от името на фирмата  като моля повече да не бъда занимаван с лепенки.

Женицата отсреща затваря, за да звънне на следващата "КОРЕКТНА ФИРМА" в България.
Много ми е чудно, но все по-често виждам тези лепенки навсякъде. Дори видях и такси със залепени лепенки. Хорската глупост става все по-изумяващо всеобхватна,  а наглостта им - все по-изобретателна. Учудва ме броят на вързалите се на тази плитка измама. Но такива са времената, коректни...Поне ми мина главата и живнах, благодаря ти Коректна Фирма!

Много ми се иска, много бих живял на такова място...

От известно време намирам животът на село за ужасно примамлив. Много ми идва ежедневният стрес, заради това бих искал да живея в малко селце, с къща до един такъв път.
Шосето е важно, за да можеш да се взираш и да чакаш да мине някой. В идеалния случай...понякога минава човек или кола. Няма нищо общо с върволицата от хора и автомобили в града.
И когато колата отмине, секунди след това настава пак тишина. Колкото и да съм добър в това да се вглъбявам, липсва ми тишината и спокойствието на едно такова място.
Ако човек разреди срещите с непознатото, то има много голям шанс то да му се стори по-интересно и увлекателно на разпознаване. Когато на поточна линия  към към идват какви ли не хора, задачи и  проблеми, дори и да се справяш прекрасно, губиш усещането.
Така се случва и с живота, докато се бием стегнати с всеки ден, за да бъдем първи, по-добри, по-отгоре, по-успешни, забравяме, че сме наистина мънички, нищожни и един минимален повей на вятъра просто може да ни запрати на другия край на света.
Животът край един такъв пуст и празен път може да ме отрезви и да върне една част от усещанията ми за реалност. Другото май безвъзвратно си е отишло.

На прехода към 2016 година - нещо като отчет за поколенията

Като отговор на  някои справедливи нападки, че само кифлите си пускат такива отчети във Фейсбук, мога да потвърдя, че хората са напълно прави. Тестото е същото, просто е престояло, а от шупването му идват всякакви странни идеи. И ето ви една от тях.
2015 година беше уморителна година. Пълна с много разочарования, стрес, глупости. От днешна гледна точка, куп от нещата през нея просто не си струваха да се случват, но на кого, ако не на мен. Държа да кажа, че един от приятните моменти за мен беше в края на септември, когато ме срина вирус и имах сигурно 39 градуса температура.  След прегледа при дежурния участъков лекар /абсолютен некадърник, който даже и не ме погледна/, аз се изкъпах и легнах. Тресеше ме, на вълни. Но ми беше така приятно, спомнях си за зимните вечери на село, когато лягах в студената стая, облечен с ухаеща на пране нощница, а печката бумтеше и бавно затопляше ледената стая. И миришеше на дърва и огън, който приятно пукаше. Беше пълен разкош да трепериш малко, но за да се разтопиш след това от меката топлина на горящите дърва. Вероятно това признание трябва да ви увери в равномерния ход на превръщането ми от песимистичен панелен Шрек в нещо доста по-оптимистично. Но може и да е проява просто на лош вкус, който също не ми беше чужд през 2015 година, за което се извинявам на всички.

Сега да не речете, че от рязкото шупване съм станал някакъв такъв безкраен оптимист. Не е никак така. В много от трудните моменти ми подаваха ръка Ваня и Уляна-Мария, които и двете са огромна мотивация за мен. Днес примерно си обяснявахме с Уляна-Мария "какво ядат колите". Тя научи за бензина, а вечерта ме попита няма ли да пия антибиотик, защото съм болен. Това дете вече знае за живота колкото възрастен вече или малко повече или по-малко.
И така си седя, слушам джаз от една плоча, тихо, защото всички спят. Днес беше предпоследният ден на 2015, а от утре вече ще почне и 2016.
Да взема и да си пожелая ли нещо? Да опитам, и без това вече ще се отдаваме на оптимизма.
Здраве, щастие, хармония за всички наоколо. Без ограничение и минимални дози.
Мир в главата ми, по-често да мога да пускам грамофона си и да пийвам вино, както правя сега. Виното е евтино и подсладено със сироп от бъз, но и това е решение за по-добър вкус.

Да имам повече сили и енергия за хубави неща, да си пазя ужасното чувство за хумор за историите си в този блог, а пред вас да демонстрирам едно английско възпитание и френска учтивост, които също не са ми чужди, съчетани със северно-корейския ми поглед към света.

И това е, мир на всички. Идваме с мир и така си отиваме. Утре по-малко да гърмите, повече да слушате, по-малко да ядете и да пиете,  и без това нямаме като АЛФ по 9 стомаха. Да я започваме тази 2016, че вече ме сърбят ръцете.
Нещо с такъв звук да бъде през цялата година:

Когато телефонът звъни и е почти 1 часа на Нова Година...

Имах един период, когато всяка Нова година я празнувах сам у дома. Често си взимах нещо за пиене, нещо за ядене, преяждах, препивах, гледах по някой глупав филм, в 11-12 си пусках нещо на грамофона за тонус, след което се завивах в хола и заспивах в студената стая, загледан в нещо по телевизора. Понякога се случваше и да не докарам до 12, а да заспя, заслушан в музиката. По онова време мобилните комуникации бяха още доста скъпи, а стационарните телефони бяха такива, че около 11.45 ги изключваха, а ги пускаха чак към 1 часа сутринта, за да не се претоварват.
В една такава Нова година, в която всичко описано по-горе се беше случило/повторило с математическа точност и последователност, точно когато заспивах някъде около 12.30, надсмял се над суетата, пукането на фойерверките и презрял поредната реч на президента по онова време, телефонът звънна.
Мда, нищо и никакъв телефон, но звънна изведнъж и аз цял подскочих. Кой ли се беше сетил за мен? Трогателно, положително, поех дъх, за да мога да върна поздравите на човека отсреща и промърморих своето дежурно "Ало..."!

Кратка тишина.
- Ти що пишеш двойки бе, педераст смотан?!! - тинейджърски глас, с пубертетни тонове, подсилени от доста сериозно количество алкохол, което се усещаше с леко фъфлене.
Можах само да промълвя едно изненадано възклицание, нещо между А и Ъ, което трябваше да отрази изненадата ми, съчетана с огромно огорчение, което обаче набързо преглътнах.
И как да обясня, че който е за двойка, трябва да има двойка, а двойките се оспорват в час със знания, а не по телефона. Тъпо е да го повтаряш, когато насреща си имаш пиян ученик...
- Ще те еба бе, чуваш ли! Идвам у вас ей сега, тебе ще еба, всички ще еба, теб пак ще те еба...- анонимният тинейджър се самонадъхваше, забравил вече за двойката.
На мен ми писна и му отговорих:
- Добре де, идвай, тъкмо съм легнал... 
Оказа се, че това е хапка, която моят анонимен млад ученик не можа да приеме. Настана кратка тишина, в която се усети как той преглътна, въздъхна и с леко ядосан и нервен глас, почти в лека истерия ми викна
- Абе, какъв си ти бе, не стига че пишеш двойки, ами си и перверзник...
И се чу едно тряс, като трясната телефонна слушалка, със сила, с отчаяние и ярост. След това на няколко пъти телефонът презвъня, аз вдигах, а отсреща се мълчеше. И така до сутринта. Дали искаше да се увери, че съм у дома и не съм тръгнал някъде да го търся или само за да покаже, че още ми е ядосан. Кой да ти каже?
Стоях до късно, слушах много музика и бях почти убеден, че нещата в България не вървят много добре. Но вината в моята двойка ли беше или в идиотското ми чувство за хумор. Още не съм сигурен в кое от двете...

Когато светът беше Междузвездни войни отново - спомен за една студена премиера от 1999

Някога, преди много години, в една далечна България от 1999 година...
Онази зима беше много, много студена. Едва 10 години от 10 ноември, 1999, а страната беше доста различна, при това, в лошо отношение. Не се знаеше, че нещата предстоят да се влошават. Но предстоеше премиерата на дългоочакваното продължение на един любим от детството филм, който всъщност не беше продължение, а начало, нещо което доста хора обърка. Все едно говорим за прехода от социализъм към капитализъм, който не е продължение, а начало. Но кой да ти го обясни така просто...

И очакваната премиера в студа дойде. Беше зверски студ, бяха станали някакви политически обърквания /отново/, а пред киносалона бяхме едва десетина души. Не беше първата прожекция, но една от първите, вечерна, от 8 часа. В салона беше много по-студено, отколкото навън. Десетина мъже, die-hard star-war freaks или поне така ни се струваше. Салонът е огромен и труден за затопляне, въпреки това, всеки седна някъде, където му беше удобно. С други думи, пръснахме се на различни места, за максимално удоволствие и усамотение пред Великата история.
Тя самата започна, с оглушителен шум и вой на летящи изтребители. Знаете как започват такива истории, нали...зашеметително.
Стоим облечени с якета, шапки и шалове, от дъха ми пред мен се образува пара. Краката ми са на лед, но въпреки това, това е продължението - началото на филмът, който съм гледал над 100 пъти в детството си. 
В един от тихите и лирични моменти някой изпсува.
- Мама ви да еба, тука ли намерихте....
 Моментът беше наистина по-мек, лиричен, но въпреки това, псувнята прозвуча отрезвяващо.Явно всеки се огледа и какво да видим, в единия край на залата двама мъже се целуваха. Зяпнахме, защото Стара Загора през 1999 не беше никак отворена към подобно свободомислие, осветено от такава публичност.
Филмът си течеше, но вече имахме два плана на развитие - на екрана и в ъгъла на киното, където двойката бурно разгръщаше усещанията си, въпреки студа. Единият мъж вече беше се сгушил в другия, който доста успешно използваше ситуацията, като само от време на време вдигаше очи, за да погледне какво става по екрана.
Космическата приказка се развиваше по плана си, както и отношенията между двамата, като единият вече беше клекнал пред приятеля си, а той се беше облегнал назад и вече с пълни очи гледаше екрана, като свенливо бе покрил ритмично движещата се глава на партньора си с палтото му.
- Мама ви да еба, и това ли развалихте бе?? - трясъкът на затворената рязко дървена врата на киното ни стресна. Ядосаният мъж си беше тръгнал.
Филмът се очертаваше доста слаб, въпреки очакванията ни. Двойката вече се беше успокоила и само се побутваха и леко подхилкваха, докато течаха финалните надписи. Май всеки от зрителите бързаше да се измъкне от киното, преди да светнат лампите и да се разкрие ужасната истина, че филмът беше наистина слаб. :)
Тогава бях убеден, че ядосаният мъж псуваше обичащите се мъже, но от доста време ме измъчва подозрението, че беше по-скоро мотивиран от слабия филм. Вие на какво мнение сте? :)