Спомени за една тераса, които изплуват от нищото, за да потънат пак там...

Когато бях дете, говоря ви за 80те години, всяка събота и неделя отивахме на гости на село. Връщането беше в неделя следобед, а за който не е живял онези години, да припомня - неделята  беше свещен ден. И ако до едно време съботата беше работен ден, в неделя всичко спираше, замираше, включително и магазините. Всички стояха у дома, често на маса и пред телевизора. И за неделите ставаше дума. Минавахме през село Ракитница, а на от последните къщи, само над пътя, принадлежеше една голяма разкошна тераса.
Тия дни пътувах, бях се загледал в нещо и видях отново терасата. Мръсна, пълна с боклуци, разкъртена и лишена и от грам човешко присъствие. Нормално е за селата, щях да си кажа, ако не ми беше щукнало в главата едно малко пламъче...
АМА ТОВА Е ТЕРАСАТА!!
Как можах да забравя, че всяка неделя нарочно забавяхме колата, за да видим хората на широката тераса. Имаше зеленина, имаше голяма маса, която по всяко време беше винаги пълна с хора /неделя следобед/. Миришеше на скара, чуваше се музика, сигурно всеки им е завиждал.
Това продължаваше с години, не помня колко много. Може да е било няколко следобеда, а може и да са били дълги години, в които пиршествата там никога да не са свършвали.

Но със сигурност не помня кога престанахме да гледаме терасата. И докато преди това говорихме за нея и гадаехме с километри преди това какво ще видим, тя изведнъж избледня и изчезна. И сигурно нямаше никога повече да не се сетя за нея, ако не бях минал с рейса покрай къщата, в която май никой вече не живееше.
И на нашата къща на село вече никой не живее, а беше така пълна с живот някога, баща ми отдавна не е сред нас,  къде ли обикаля света Запорожецът, с който тогава пътувахме. И къде ли кръжат тези странни спомени, на които се отдадох вчера, докато във автобуса пътувах към София. Не съм уверен, че са били истина. Но така убедително прозвучаха, че  сякаш е много вероятно да са били точно, само и единствено истина, зад която да мога да застана.