Когато човек тръгне да пътува, в главата му идват какви ли
не глупави мисли. Наскоро се бях сетил, че Вазов е изписал сума ти пътеписи. Интересно
ми е , дали някой би познал градовете и селата, за които той е писал. Има
такива места, на които часовникът е спрял и едно от тях е село Резово, област
Царево.
Не, не си мислете, че да гледаш как бързо се движат
стрелките на часовника е голяма радост. Просто да отбележим, че до 1990 там е
било гранична зона, с доста ограничен достъп.
Все още си личи, ако се вгледате в пътя, който скоро след Синеморец
става тесен, еднолинеен и няколко
километра преди Резово дори и електрическите стълбове са с онези стари
порцеланови плафониери, които помня от детските ми години.
Въобще, пълен назад в миналото с висока скорост.
Не знам как са живели тогава хората там, но със сигурност изолацията
тук не е била малка. Не е по-малко изолирано и сега, а първи пред кметството те посреща
ръждясалата кутия.
В това село има много ръжда и старост, неща, които не са се
променяли с години и вероятно няма да се променят. Тук днес живеят петдесетина семейства /по
данни на местните/, дневно идват доста туристи, все пак тук е краят на
България.
Този край е означен като алея „Европа” и тук можете да
наемете стая под наем и да бъдете наистина на първа линия. Докато ние бяхме
там, наемателите пиеха кафе с хазяите и се обясняваха, гледайки една камера.
Немският дядо разказваше на българския дядо за внуците, но българският дядо разчиташе
предимно на снимките, защото немският му стигаше до „камера” и „фото”.
Българската страна на плажа е малка и тясна, а по време на
визитата ни – изключително мръсна, с много водорасли и други боклуци. Предни
години съм виждал къпещи се там, тази година нямаше никой. Но представете си,
че насреща има огромен плаж, с много пясък, широка ивица, на който няма нито
един плажуващ или дори следа от такъв. Ваня каза, че е чувала, че турците го избягвали по някакви причини, не
им харесвал.
Разделението – тук България се дели с Турция, през импровизиран канал, за който някой
разказваше, че бил строен от местните през 50те. Много от тях тогава избягали в
Турция, но и много били намерили смъртта си.
До канала се намират и рибарските лодки, както и култовият
рибарски далян със затворен достъп. Явно
местните зевзеци яко се забавляват на зяпащите през оградата туристи.
Туристите удрят по някоя снимка и бягат да пият и да хапнат
по нещо. Няма как да не отбележа и детската площадка, която не е мръднала ни на
сантиметър за последните 3 години.
Вероятно или в селото няма деца или тукашните деца разбират
проблемите и спокойно са приели играта си с ръждясалите джипове и
счупените катерушки, при това точно пред алея Европа. Много
иносказателно, като се замисли човек.
Надникнах и в кметството, което ме покори с два забравени предмета - шкафът за документи и великата картина в стил 50те, в която е обрисуван
някой град на развития социализъм и напъпилия комунизъм.
Дали не ви звуча прекалено песимистично или критично? Съвсем
не е така. Има нещо странно в самото място, сблъсък на години и култури, на
две Българии. И не само това.
В Резово има много природа, много въздух, които са се
запазили именно заради тази изолация. Можеш да дишаш и да гледаш, стига това да
е нещото, което искаш.
Питам Ваня – Какво ще кажеш, би ли живяла тук?
Тя се позамисля и казва – Почивка да, но не и постоянно.
И вероятно е права, защото вероятно така търсената изолация
за нас градските хора е също така монотонна и дразнеща, както напрегнатият начин на живот, със звънящи телефони и свищящи
гуми
на коли. Но има хора, които
постоянно са си там, които вероятно са свикнали и знаят какво е вечер да е абсолютна тишина, която не се
нарушава от нищо. Дали го оценят или си мечтаят за градския шум?
Пълна тишина и звездно небе, пустота и въздух. Никак не са
малко за едно дете на панелите.
Апропо, така е и в Твърдица, където пиша това, но това
обещавам да е друг разказ, при това, съвсем скоро.
