За град Пещера - където историята се среща със самотата

Това е втората ми визита до Пещера – град в Родопите, който не е обичайното направление за туристите. Подмами ни оферта от Грабо, 1 уикенд, спа хотел, защо пък не...Не пазех никакви хубави спомени от първото ми ходене, но защо пък да не дам на града втори шанс.

И накратко казано, ако ви се иска да се върнете обратно в 1988, в един застинал град, в който времето не тече – тръгвайте направо към Пещера, област Пазарджик.

Градът е пълен със стари и изоставени къщи. Химическото им чистене, което се виждаше от хотелския прозорец е все едно от Чернобил.

Пускаме се по главната улица, където с всеки разминаващ се с нас човек се споглеждаме.

 Много странно усещане, не са свикнали хората на туристи, гледат подозрително, с интерес, с въпрос. Прилична главна, в духа на старите традиции на 80те, не е мръднала и много. Води до огромен и празен площад, който може да те смачка, ако имаш страх от отворени пространства. 

И след това – градският парк. Явно реновиран, с детски кът, също грандиозен басейн, с паметник отгоре.

 И обръщайки поглед встрани – комините на Биовет, които дори и събота си бълваха ли, бълваха...

След това успяхме да станем свидетели на края на съботния пазар, да минем от успоредната на главната в хотела, да влезем в хотела, за да не излезем, почти до другия ден.

 Точно срещу нашия хотел стояха руините на стария хотел Пещера, явно затворил от години.

Замислих се на обратния път, че град Пещера ми изглежда доста странен.

Двете огромни предприятия – Биовет и Винпрома – явно работят с пълна пара и дават препитание на голяма част от хората там. Обувния бизнес е също все още активен.

На какво се дължи упадъкът на града, пълен със стари и изоставени сгради, които му придават особен, но леко стряскащ облик? Дали това не е нещо във въздуха, което подлудява хората, нещо от комините на Биовет? Те са предвидили дори и пункт на пазара, който доказва тяхната екологична пригодност. Дали наистина е така?

Хората /вече споменах/ те зяпат открито, не мога да кажа враждебно, но има нещо недоверчиво в погледите им. Направи ни впечатление, че се събират предимно мъжки компании, като жени почти няма. Те се появиха чак вечерта, докато пиехме вино в лоби-бара, в който явно се бяха събрали всички живи хора от града по това време, които имаха някой лев в джоба. Съдейки по рехавото посещение, това съвпадение на два основни фактора, бе съкратило населението на града до 30-40 човека, които после се изляха в съседната зала на дискотека и изригваха до 5 сутринта с диви кючеци.

И на сутринта беше пак тихо, хората плахо се движеха по улиците, пиеха кафе, една баба стоеше на терасата на съседния блок и нещо вяло бъркаше в тенджерата, зяпайки по улицата, на която нямаше нито един човек. И печеше слънце, въздухът бе хубав, съвсееееем слабо миришеше на дим и наистина бе спокойно и отпуснато. Дори и коли нямаше по улиците, мина един каруцар с много гюмове с мляко, изправен смело на каруцата си.

Чел съм за такива градчета в разказите на Стивън Кинг или на Рей Бредбъри, където по нищо не можете да разберете, че нещо се случва, времето не се движи, докато не се случи нещо или някой да драсне искрата, която да преобърне всичко.

До този момент, Пещера няма как да бъде кой знае колко привлекателна за туристите, дори и с намаленията на хотел Heat, които са всъщност увеличения, както сметнахме след това. :) - елементарен трик, но се хванахме.

Сигурно много време няма да забравя и гениалната снимка на Химическото чистене, нещо като живата история на пълната разруха в този град. Замислям се обаче, че с удоволствие бих си взел апартамент в някое от старите блокчета из центъра, за да живея там и да спра времето, има нещо много примамливо в това, поне докато още във входовете мирише на история, на отдавна отминали времена, с надписите по стените, тежките дъбови врати и оня странен хлад от непознатото познато усещане от ранните ми детски години, което винаги търся, съзнателно или не... 

Противореча си, но...Пещера остави объркани усещания в мен, наистина. Сигурно когато няма никой чужд наоколо, това градче се променя, зад прозорчетата блестят светлини и се чува шум.

Дано наистина да е така.

Съседното село Бяга ме впечатлиха със самотната статуя на партизанин от село Бега, която седеше насред селото, леко зеленясала.

Какво небе, нали?

Следващото село Ново Село бе заложило на интериор в стил Холивуд...

Преди да опознаеш това кътче на България, може би трябва да си готов и да не очакваш лесна победа. Сигурно си струва да го направиш.

Цар Симеон Резерва - брандирано вино с НДСВ характер

Доживях да видя и това. Революцията във виното, както пишеше в листовката. Съжалявам, че не я снимах. Но и тук има достатъчно...

През 1989 пада Берлинската стена! 1989 е и първата реколта на Zar Simeon Reserva – далеч преди Цар Симеон да се върне в България!

Това е виното, което донася промяната – първият етикет, различен от всички, наложени на пазара еднотипни етикети от времето на социализма.
Това е първото българско вино, което е бутилирано в специално внесена за него бутилка! И до момента това е бутилката на Санта Сара!

Zar Simeon Reserva е едно от доказателствата, че в България могат да се правят вина с постоянство в качеството. Всяка една реколта – без компромиси!

Вино с наситен, красив тъмно гранатов цвят. Благороден аромат с нюанси на развитие - доминират сухи плодове, кожа, кедър и сладки източни подправки.
Вкусно и богато вино, в идеална хармония на аромат и вкус.

Добре бе, мили хора, годините на НДСВ бяха едни от най-отвратителните и пагубни години за България, начело с господин Симеон, който се върна, излъга ни и си отиде. И сега правят вино, дори го рекламират с него??

Защо ли пък да не очакваме и:
- лют пипер Яни Янев
- слаба плодова ракия Иван Костов
- шампанизирано вино Сергей Станишев
- мастика Бойко Борисов
- евтин салам Бай Тошо
- блат за пица Дянков
- лимонада Цветанов....

Сервитьорката ми каза, че много го купували....

Живеем в най-бюджетния български филм или как статистите изгониха главния актьор

Винаги съм се чудил, къде изчезна доброто българско кино?

Екраните се напълниха с безвкусни сериали, пълни с мутри, хилави младежи, които пазаруват по моловете, млади и възрастни псевдо-декаденти, както и политици с неясна украска. Тук таме по някой филм представя някоя друга абсурдна история, в която не можем да познаем нищо от реалния живот. Къде отидоха тези гениални актьори, режисьори, озвучители, осветители, дори и статисти. И как къде, в политиката.

Нямаше как да не бъда впечатлен от политическия цирк от последните дни и часове. Свалям шапка на всички, от продуцентите, до последният статист, който увил главата си в шал, крещи ли крещи някъде по улиците сега. Но да започнем от самото начало...

Рязък и бърз старт на съспенса: Цената на тока или колко са високи високите сметки? Привидно безобиден проблем, който от много години мъчи всеки, но нямаше изход от него. Като се замислим, избран много удачно, на никой не му се плаща, а всяко задължително плащане е винаги нежелано, без значение каква е реалната стойност. Сигурен съм, че няма да има никакво разминаване в сметките, както  и до голяма степен пълно покритие на изразходените киловати с отчитането по фактурите. Съвсем друг въпрос е:

-         стандартът ни е прекалено нисък, за да посрещаме сметки, които са над 50 % от доходите ни, ако въобще имаме такива

-         условията са железни – който не плаща – дърпат шалтера, а след това върви се оправяй

-         кой идиот реши да тарифира на 45 дневен срок, след като предният е бил на 15 дни и логично очакванията на хората са били съвсем различни...

Филмът започва привидно скучно, както са почвали десетки такива – за цената на бензина, против застрояването, за застрояването. В един момент си оказа, че този път протестите са адски интересни. Много са масови, има полиция, има камери. Има и дежурните официални лица – политици от малки партии, които се мъчат не само да яхнат, но и да обяздят протеста, други, от по-малки партии, които искат пък да ги снимат начело. И естествено, стихийният протест се оказа, че имал и водачи, които мигат пред камерите, говорят глупости, но нали са водачи...

И наближи моментът на кулминацията, срещата на правителството и маси. Очаквахме развитие, промени, ексцесии, какво ли не. Оказахме се излъгани, в пиковия момент на филма, главният герой се прозя и под благовиден предлог се отказа да играе. Дали заплатата му беше малка, дали дрехите за ролята тесни или широки, дали пък просто му бе омръзнала сапунката и търсеше по-сериозна роля.

Стояхме зяпнали пред екраните, та това бе очакваната кулминация, а тя не се случи. Никой не разбра защо. След този момент обаче, действието във филма загуби обичайната гъвкавост, с напускането на водещите актьори, водени от тяхната солидарност. Опитаха се да ги заместят, не стана. Статистите по улиците полудяха няколко дни, разхвърляйки трофеи от извоюваната свобода, а днес заваля и протестите рязко намаляха. И какво се оказа, България няма правителство, което абдикира при първия конфликт, ясна рожба на елементарна провокация. Пуснаха лека халтура, след това дори и това спряха.

Филмът се оказа евтин, актьорите лоши, бюджетът огромен, но разочарованието на зрителите огромно.

Стоях пред телевизора, като предпочитах да не го пускам или да избягвам новините. Ставам на 40 години, половината от живота ми мина, казват, по-добрата и безобидната.

Предлагат ми да почна втората половина като статист в тъп филм, в който масовата истерия на тълпата за няколко дни събаря правителство, което дни преди това се е клело, че ще умрат на поста си, за България. След това започва хаос, всички са с шапки на клоуни, в градът ни идва циркът.

Сигурно е време да си хвърля някъде паспорта и да се отрека публично от българското си гражданство, с един единствен аргумент – хора, просто ме е срам от тази държава. Това е.

Васил Левски или Бон Скот - това е въпросът...

Наскоро се сетих, че през 80те години чествахме на 19 февруари смъртта на Бон Скот, легендарният вокалист на AC/DC. По какви ли не начини, с напивания, купони с музиката му /ненадминатите ранни албуми на AC/DC/, палене на свещи и така нататък. Детски му работи, но като се замислиш, напълно логично е било, защото той и музиката му са били много подобни на делото на Левски - желаел е сигурно човекът да ни освободи нас, момчетата и момичетата в онези грозни, но задължителни училищни униформи. Не пряко, защото по официалните данни тогава, България бе най-свободната държава на света. Непряко - да можем да мислим, да разсъждаваме, да мечтаем. Дори и покрай алкохолът и наркотиците да не бе чувал никога за България /което ние с акълите си тогава въобще не допускахме за вариант/, той и музиката му оформиха голяма част от възгледите на онова поколение, което се опита да бъде наистина свободно, след като падна комунизма.
На същата дата се честваше и Васил Левски, познат ни от почетните зари, от думите на партийните ръководители, които се мъчеха да вменят една здрава комунистическа партийност в делата му, нещо като прото-комунист, който е на път да изреве на турските стражари - Чакайте, да видите, като дойде девети септември...
Тридесет години след това, смъртта на Бон Скот не се чества така масово, голяма част от поколението ни изчезна или се разтопи до пълна или частична деградация. Васил Левски става все по-масов обаче, както бихме казали днес - популярността му е в растящ тренд.
Можете да го намерите татуиран по гърбовете на скинхед момчета, в милиони статуси във Фейсбук, в официалните големи слова на политиците, по плакати и дейности, пълни със сериозен смисъл, както примерно "коледните анти-спин концерти".  Не знам защо обаче си мисля, че в сърцата ни го няма, или и да е там, това е негово копие, подобно на онова от комунизма, което сами си пълним с нашите си идеи и вярвания, но караме Левски да ги каже, за да ги оправдаем и пред самите себе си.

Васил Левски или Бон Скот  - това е въпросът, май никой от двамата, докато сме нация, която консумира "ретро мр3" и живее по правилата, завещани ни не от предните двама, а от Димитър Общи. Кой беше Димитър Общи ли, ами, позагледайте се в новините днес, утре или вдругиден, той има много образи, лесно ще го познаете.

Помени и гробища в един студен ден на февруари

Никак, ама никак не обичам погребенията, помените и всичко свързано с това. От много години съм така, не мога да пипна дори нещо, отделено или дадено за помен. Не разбирам и обичая, стряскат ме торбичките с "раздавано", напълно блокирам от такива неща.
Но понякога се налага и да присъствам на такива неща.
Гробищата са потънали в лека мъгла, зверски студ и спокойствие, абсолютно безвремие.
Тъжно си помислих, че ако не друго, поне ходенето в гробищата действа абсолютно отрезвяващо. Както сме хукнали, с бърза скорост, да тичаме, викаме,  ядосани, потни и разгърдени, струва ли си? Само минутки по алеите в гробищния парк могат да ни подскажат правилния отговор.

Flash Gordon в Кауфланд

Представете си, след труден и гаден ден, в Кауфланд, сред рафтовете с плюскане, пиене, тоалетна хартия, промоции, шоколади и моколади, чувате тази песен по говорителите...

Дали стратезите на консумативния маркетинг са си вменили, че великият Флаш Гордън ще окрили всеки потребител, който тика пълната с покупки количка, да направи подвиг  и да тури отгоре примерно буркан с майонеза? Или пък безпощадният Минг вече ни владее до такава степен, че си прави майтап с нас и ни пуска песен за своя въображаем враг и спасител на планетата Монго?

Толкова се замислих, че по инерция щях да мина покрай касата, без да отговоря на обичайния тъп въпрос:
- "Хареса ли ви днес в Кауфланд?"
Обичайно питам обратно с въпрос - отговор "Колкото и на вас, предполагам?".
Днес доста загледах касиерката, решен да я питам за Флаш Гордън, но гледайки възрастта и, заподозрях, че след въпроса ми, тя ще извика охраната и на тях също няма да мога да обясня за тази песен на Куин и за този велик филм, който ние гледахме с отворени и блеснали очи.
И тикнах количката си към изхода, където вече беше тъмно.

Чорапи вместо таблет - или китайски връх на чорапения брендинг

Преди две-три седмици си поръчах таблет от Ибей - на стойност 25 долара. Беше ми ясно, че е измама, но какво ако... и аз, заедно със стотици други потребители си го бях купил. Седмица след това ми съобщиха, че съм жертва на измама и ми върнаха парите, въпреки, че продавачът се кълнеше, че го е пратил. Точка, забравих за таблета.
За мое голямо учудване днес получих следните чорапи, от анонимен изпращач от Китай.

И какво се оказва - лаптоп няма, но китаецът взима парите и праща анонимна пратка, която има обаче тракинг номер, който ще бъде отчетен като получен и върви доказвай, че вместо лаптоп си получил чорапи. И то какви - едната страна брандирана с Найк, другата с Ла Коста.
Все още има какво да види човек в този шарен свят!

Как да поведеш масите с прости думи и нагледна агитация - за една чиста канализация

Когато вечер звънеца на вратата звъни настоятелно, винаги има причина човек да се притесни. След 21.30 това си е чист повод за притеснение, дори и когато нямаш кой знае за какво да се притесняваш.

Отворих внимателно, но на обляното от светлина стълбище не стоеше кой знае кой, а съседът Петко, около 55 годишен. Машинално бръкнах в джоба, очаквах, че ще има някакви такси за събиране.

В същия момент изгасна и лампата на стълбището, а когато светнах, Петко стоеше пред мен, някакси тържествено напрегнат, със светещи очи. Той първи прекъсна мълчанието:

- Комшу, да ти се оплача, втори път отпушваме шахтите на канализацията...

И наистина, през уикенда го бях видял с домоуправителя да стоят тържествено и тъжно до един камион лайнарка, който сочно смучеше нещо от шахтата, докато падаше печална и гъста зимна мъгла.

- Пъхат всичко вътре, превръзки, бикини, мръсотии, не се спират, гнус ме е да ти кажа какво видях.

В очите му се четеше явната болка от това, което бе видял в оня сив зимен следобед. Но думите му напираха:

- Аз не съм прост човек, но така и така не ги научих тия компютри. Искам да те помоля, виждам, че си начетен, направи един надпис, така и така, не хвърляйте боклуци в тоалетните, че ми омръзна да викаме да отпушват, ще се наводним и за срам ще станем, с лайна до ушите. Направи табела и я сложи на входа, за да четат всички.

И тъкмо тогава изгасна пак лампата, удачен момент, за да не се вижда как той с неудобство търсеше подходящи думи, а при мен нахлуваше червенина от неочакваното доверие на ръководството на входа.

Дали го бях спечелил с това, че никога с никого почти не си говоря, не сядам на беседката или защото тази есен публично минах покрай колективното събиране с цел „циментиране пред входа” и не взех нито лопата, нито дори се включих в редиците на зяпачите, а просто се качих нагоре с бутилка портокалова бира. Но казаното, казано, трябва да впрегна всичките си сили в един прост текст, който да мотивира хората от 24 апартамента да не хвърлят боклуци в тоалетните си, най-много ползвана тоалетна хартия, защото и децата знаят, че тя лесно се разтапя във водата и няма проблеми.

Накратко, това му казват реклама, а тя е моят бизнес. Но да започнем с нещо закачливо.

Уважаеми съседи,

Молим ви, не си „давете” боклуците в тоалетната. До краката ви трябва да има кошче, което е удачна дестинация за всичко това, което се чудите къде да хвърлите. Ако имате въпроси и не можете да намерите отговора, потърсете ги в първите си 7 години възпитание.

От домсъвета

 Хммм, много агресивно. Саркастично, грубо и враждебно, което те задъхва и ти се иска да строшиш стъклото и да изтръгнеш наглия текст на иначе учтивата молба, скъсвайки го на малки парченца. Не разбираш защо, но нещо събужда агресия, нещо неосъзнато и неразбрано.

Вторият текст е с една идея по-мек:

Мили съседи,

Изхвърлените от вас боклуци в канализацията задръстват тръбите. Молим ви, намерете по-удачен път за тях до мястото, където те трябва да бъдат.

От другите живущи във входа

Добре, по-меко, но много завъртяно и сигурно и да го разберат, няма да го спазват.

Не хвърляйте боклуци в тоалетните.

Кратко, но много агресивно и никак не е официално, по-скоро заплаха и то от анонимен автор.

Нещо не е както трябва.

Съседи,

Тоалетните не са кошчета и кошчетата не са тоалетни...

Спрях се веднага. Много метафорично и не става. Същински "совите не са това, което са..."

 

Уважаеми съседи,

Пресегнете се няколко сантиметра повече и хвърлете мръсотията си в кошчето, а не в тръбите на общата канализация, където всички ще ви берем грижите, без да имаме вина за вашата простащина.

Ние

Ясно, директно, агресивно, със социален контекст. Не става.

Къде ми отиде таланта, хилядите прочетени книги, хилядите написани редове, когато едно просто съобщение не мога да напиша. Дали да не помоля да нарисуват просто една тоалетна и да са задраскани нещата, които не трябва да се хвърлят? Но откъде знам какви гнусотии хвърлят...? Дали да не заложа на лозунговия минимализъм, кратко, ясно и глобално, да поведе входа към едно ново ниво на чистота?

Не замърсявай канализацията!

Плоско, не става ясно как се замърсява, ще вземат да спрат и вода да пускат и да ползват тоалетните.

Не хвърляй боклук в кенефа!

По-опростен вариант, лозунгов, но някакси думата кенеф не звучи, дискредитира.

В тоалетната – само вода и тоалетна хартия слагай!

Добре де, ами ако някой пъхне картонената ролка от тоалетната хартия и тя не се разпадне така лесно?

Ако пушех, сигурно до сутринта щях да съм изпушил десетки цигари, докато намеря най-неутралното, евро-пригодимо, разбираемо за всички послание, което с последни сили довърших, принтирах  и залепих на вратата.

 

Кратко, точно и ...надявам се, ясно. Моята лепта към обществото.