Да пием по една депресивна лимонада...

Преди много години в Работническо дело пишеха съвсем сериозно, че американските войници пиели по една Кока Кола и влизали в джунглите да трепят виетнамци. Напълно резонно, ми според тогавашните разбирания тук, Кока Кола предизвиквала агресия.

Много години след това, в българската лимонада има такива съставки, които "могат да имат неблагоприятни последици върху дейността и вниманието на децата".
Да отпием една глътка и да прочетем малко повече за Е102, наричано още ТАРТРАЗИН.
"Тартразинът е оцветител, който придава на храната лимонено-жълт до оранжев цвят, приготвя се от въглищен катран и забранен в много страни.
Това вещество е опасно за здравето, защото може да предизвика кожни проблеми, астма, главоболие, нарушения на нервната система и психиката. Тартразинът е канцероген, т.е. може да бъде причина за появата на рак. Употребата му е била забранена в Европа, но след това, забраната е отменена под натиска на ЕС.
Във Великобритания са проведени изследвания, които показват, че редовното използване на оцветителя води до хиперактивност и намалена концентрация при децата. Направени тестове в САЩ доказват, че 1 на 10 000 души развива алергия от продукта (кожен обрив). По своята същност, Е 102 се отнася към промишлените отпадъци и е изключително опасен за астматици. Може да предизвика мигрена, сърбеж, нарушава зрението.
Въпреки вредата на веществото, производителите го използват в стремежа си да спестят средства, защото това е един много евтин синтетичен оцветител. Преди всичко, той се използва в сладкарството, при производството на безалкохолни напитки, консервиран грах, червени сосове, кисели краставички, полуготови супи.
Тартразинът намира приложение и козметиката, също като оцветител на коприна и вълна."
Източник: http://hranene.framar.bg/%D0%B5-%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0/e102

Да пийнем още една глътка, без да четем етикетите. Да налеем и на децата си, евтино и жълто, все едно лимон. Лимоните били поскъпнали, това поне е все така евтино. Да сме благодарни и на тия хора, които имат смелостта въпреки всичко и на етикетите си да пишат реалното съдържание, въпреки малките букви, които почти никой не разчита.

Случка на касата на супермаркета

Вчера в един супермаркет в Стара Загора, касиерката ме загледа продължително докато броях рестото си.

- Знаете ли, аз пиша стихове. Усетих, че вие сте по-особен човек.

Но какво да кажа на нещо подобно, как да обясня, че съм прозаик, че стихове почти не чета.
Направих се на завеян, пожелах приятна вечер и отминах. Какви времена, какви нрави.
Нямам обяснение, а вие...

Село Резово - на ръба на България

Когато човек тръгне да пътува, в главата му идват какви ли не глупави мисли. Наскоро се бях сетил,  че Вазов е изписал сума ти пътеписи. Интересно ми е , дали някой би познал градовете и селата, за които той е писал. Има такива места, на които часовникът е спрял и едно от тях е село Резово, област Царево.

Не, не си мислете, че да гледаш как бързо се движат стрелките на часовника е голяма радост. Просто да отбележим, че до 1990 там е било гранична зона, с доста ограничен достъп.  Все още си личи, ако се вгледате в пътя, който скоро след Синеморец става тесен, еднолинеен и  няколко километра преди Резово дори и електрическите стълбове са с онези  стари  порцеланови плафониери, които помня от детските ми години.

Въобще, пълен назад в миналото с висока скорост.

Не знам как са живели тогава хората там, но със сигурност изолацията тук не е била малка. Не е по-малко изолирано и сега,  а първи пред кметството те посреща ръждясалата кутия.

В това село има много ръжда и старост, неща, които не са се променяли с години и вероятно няма да се променят.   Тук днес живеят петдесетина семейства /по данни на местните/, дневно идват доста туристи, все пак тук е краят на България.

Този край е означен като алея „Европа” и тук можете да наемете стая под наем и да бъдете наистина на първа линия. Докато ние бяхме там, наемателите пиеха кафе с хазяите и се обясняваха, гледайки една камера. Немският дядо разказваше на българския дядо за внуците, но българският дядо разчиташе предимно на снимките, защото немският му стигаше до „камера” и „фото”.

Българската страна на плажа е малка и тясна, а по време на визитата ни – изключително мръсна, с много водорасли и други боклуци. Предни години съм виждал къпещи се там, тази година нямаше никой. Но представете си, че насреща има огромен плаж, с много пясък, широка ивица, на който няма нито един плажуващ или дори следа от такъв. Ваня каза, че е чувала, че  турците го избягвали по някакви причини, не им харесвал.

Разделението – тук България се дели с Турция, през  импровизиран канал, за който някой разказваше, че бил строен от местните през 50те. Много от тях тогава избягали в Турция, но и много били намерили смъртта си.

До канала се намират и рибарските лодки, както и култовият рибарски далян със затворен достъп.  Явно местните зевзеци яко се забавляват на зяпащите през оградата туристи.

Туристите удрят по някоя снимка и бягат да пият и да хапнат по нещо. Няма как да не отбележа и детската площадка, която не е мръднала ни на сантиметър за последните 3 години.

Вероятно или в селото няма деца или тукашните деца разбират проблемите и спокойно са приели играта си с ръждясалите джипове и счупените  катерушки, при  това точно пред алея Европа. Много иносказателно, като  се замисли човек.

Надникнах и в кметството, което ме покори с  два забравени предмета  - шкафът за документи и  великата картина в стил 50те, в която е обрисуван някой град на развития социализъм и напъпилия комунизъм.

Дали не ви звуча прекалено песимистично или критично? Съвсем не е така. Има нещо странно в самото място, сблъсък на години и култури, на две  Българии.  И не само това.

В Резово има много природа, много въздух, които са се запазили именно заради тази изолация. Можеш да дишаш и да гледаш, стига това да е нещото, което искаш.

Питам Ваня – Какво ще кажеш, би ли живяла тук?

Тя се позамисля и казва – Почивка да, но не и постоянно. 

И вероятно е права, защото вероятно така търсената изолация за нас градските хора е също така монотонна и дразнеща, както напрегнатият  начин на живот, със звънящи телефони и свищящи  гуми  на коли.  Но има хора, които постоянно са си там, които вероятно са свикнали и знаят какво е  вечер да е абсолютна тишина, която не се нарушава от нищо.  Дали го оценят  или си мечтаят за градския шум?

Пълна тишина и звездно небе, пустота и въздух. Никак не са малко за едно дете на панелите.

Апропо, така е и в Твърдица, където пиша това, но това обещавам да е друг разказ, при това, съвсем скоро.

Случаен ли е превозът на рейсовете на ББЦ и други неслучайни невчесани мисли на един привърженик

Скучна и дъждовна привечер. Привлечен от шума на шареното сборище на площада, посетих първия и явно последния митинг през тези избори - България без цензура. Една прекрасна партия, която ще ни постави на мястото ни, защото явно много ни се швъка. Но да разпределя впечатленията...
. Хрумна ми тъп въпрос, защо на онези рейсове пише случаен превоз, след като превозът не е никак случаен. Млади и безработни хора от цялата страна следват Промяната във всеки град, за да го подкрепят, ако случайно  се окаже, че има протестиращи или недоволно дюдюдкащи. Ето, тия млади хора щяха да седят у дома да им капе от тавана и да се чешат по гъзовете /имаше и няколко дупета за цвят/, но сега пътуват, опознават града ни, пият си минералните води и си ядат сандвичите и даже ако имаше сергии, сигурно и заработеното щяха да оставят тук. Ето тук се крие и част от гениалния замисъл на Николай Бареков - българи работят за българите. Заради това, настоявам на тези рейсове да пише нарочен превоз. Само се чудя, дали пътниците подозират своята нарочност или вярват във случайността си?

- Поради стената от валящ дъжд, с агитката се поместихме под едни шатри. Комфорт, леко задушно, по едно време някой пръдна и защото Ники говореше, никой не ръкопляскаше и заради това миризмата не успя да се разнесе своевременно. След това като ръкопляскаха, малко се освежи вътре.
- Друг въпрос също ми изникна, абе, защо Нешка Робева и Деси всеки път с Бареков пеят и правят едно и също. Облаче ле бяло звучи много свежо на фона на черните облаци в небето. Нешка седеше една такава нервна, логично е, притеснява се, какво е да играеш пред едни и същи хора едно и също нещо и после в рейса пак обратно с тях. То обидно чак някакси, но за нови номера не е време.
- Най ми стана мъчно обаче за Бареков и Бойко. Аз мислех, че са големи приятели, по едно време Ники обаче прогледна, защото Бойко явно го беше използвал. Той и Цветанов затворника в гнусен заговор се бяха опитали да му стъпят на врата на Ники Бареков, но той нали висок, млад и як, прас, суплес и на двамата и сега и да им е криво, да са мислели.
- След 15-20 минути в задуха на шатрата взех да оглеждам къде раздават парите. Нали знаете, така говорят враговете на ББЦ. Искам да засвидетелствам, че аз пари там не видях да се раздават, разнасят или разпределят. Организацията е кристална и въпреки пробождащите като нож съмнения, пари и други неща не са се раздавали въобще. Сега води, сандвичи - това може, момчетата от много викане и пляскане като се уморят, да не седят гладни. И ако има 10-20 лева в сандвича за някой бонбон да си купят, че то това пари ли са?
- Не разбрах и защо са против ДПС, че те вероятно ползват същите автобуси, същата агитка. Няма ли как да станат по-обединени, да спестят пари, а Деси да пее двойно повече и малко по-разнообразни песни?
След митинга в мен остана неясно чувство на вътрешен напън, да, ще се гласува на тия избори...

Из старите брошури - Слънчев Бряг в края на 70те години на 20 век

 

Морето, на което бих искал да отида, стига да можех. Наивно смешно, но истинско, спокойно и вероятно почти недостижимо за българи в онези времена. Щастлив съм да си спомням поне част от тези красиви неща, нищо, че ги гледах отдалеч. Случваше се и да ям мелба на терасата на луксозен ресторант на Слънчев Бряг през 1977...нещо, което никога няма да забравя...