За много години и Нова Година

Първите ми спомени за Нова година са свързани с шише Кока Кола,което намерих на масата, когато се събудих от следобеден сън. В чинията имаше прясно изпечени солени орехи, пиех колата от шишето, бавно цедях капка по капка и зяпах по телевизора нещо.

Ранни детски спомени, бил съм на 6, но никога няма да забравя тези орехи и това шише с кола.

Подариха ми фигурки на рицари и цяла вечер си играх с тях под масата, борейки ги с другите военизирани кукли, с които разполагах в една торба. И понякога си наливах по малко от колата, която сякаш бе бездънна.

Когато затворя очи, често пред мен се появяват Кремълските часовници, които по някаква странна логика за мен са отброявали 12 часа вечерта, но по българско време. И миризмата на книги от Руската книжарница, откъдето често купувахме картички, които бяха в пъти по-цветни от българските. И отварянето на кутията, откъдето се изсипваха куп писма и поздравления.

За мен, детето от епохата на страха от атомната гъба, Нова Година бе особен период от годината. Когато по идеята на Михаил Бахтин за карнавала се случваше така, че хората живееха по нови, обособени само за този период правила.

Обикновено магазините се оказваха пълни със стока, зареждаха портокали и банани, които по моята детска логика растяха май само тогава.

Най-хубавите неща се показваха по телевизията, подаръците бяха ежедневие . Псевдо - академичната сериозност на пред- перестроечна България отстъпваше пред интереса на хората към наливния пелин и скарата, които се лееха от павилиончета – еднодневки.

Дори и никой не пречеше на хората да гърмят с всякакви подръчни средства. И то  вечерта, докато от загрелия съветски телевизор зад гърба ни оптимистично се чуваше бодрия глас на ръководителя ни.

С течение на годините спомените ми за Нова Година ставаха все по – ярки, но и все по -  далечни от детско-чавдарска идилия, която струеше от чинията печени орехи, консумирани с първата в живота ми Кока Кола.

Дали защото вече не вярвах в Дядо Мраз, който се бе превъплатил в класната ми ръководителка.

Било е учебен ден, вероятно някой от лудите 31 декември, някоя година през 80те, когато ние учехме. На вратата се почука, класната излезе за секунди и се върна с торба, от която ни раздаде по една вафла и бонбонче. На изумените ни погледи тя отговори, че трябва да проявим разбиране, защото както и ние, така и Дядо Мраз има проблеми в момента. Добави  и че в Полша по това време децата нямат и толкова, но и тях Дядо Мраз ги обича. Довърших съчинението си на тема „Моето писмо към Роналд Рейгън” и изчезнах в снега, бързайки за дома.

За да изляза от снега много години след това, някъде около 2007 и да открия, че съм вече на 35.

За толкова години и толкова Коледи, нито един път не ми хареса този ритуал, изпълняван в стил Дисни. Струва ми се неестествено и неудачно да виждам изкуствено - благите усмивки по лицата на хората, да се прави добро в името на духа на някой, вероятно роден около тази дата. И до ден днешен упорито бъркам Великден и Коледа, като акцентирам на това в разговорите си с хората.

Иде ми да се ощипя и да се събудя от филма, в който някой некадърен последовател на американското щастливо семейно кино ме е поставил.

И когато се ощипя, да се окажа лице в лице с оня див и варварски празник, познат от детството ми като „Нова Година”, запазил в себе си идеята за бахтинския карнавал и особените му закони.

Винаги свързвам последните часове на старата година с едно ритуално махване с ръка във въздуха. Жест, с който си прощаваме всичко, което не сме сторили през годината, пасивно си обещаваме да го сторим на всяка цена през  следващата, с който опрощаваме и на другите, като плахо молим и те да ни простят. Защото е празник.

Празненството се усеща няколко дни по-рано. Магазините работят извънредно, опашките от коли по улиците са безкрайни, катастрофите са ежеминутни, защото всеки кара като „отвързан”.

Работата е свършила, ударил си една ракия по обедно време, защото и работата не е  кой знае каква в този последен ден. Кракът натиска педала за газта, олеле, и този път се размина на косъм.

Километрични върволици от хора, бавно пъплещи към почивните си дни. И към магазините, които се готвят да продадат дори и най-невзрачните си стоки на обзетите от мания да пазарят граждани.

За разлика от почти аскетичната трапеза по Коледа, на 31 декември трапезите в България се огъват по ъглите. Хиляди прасета агонизират из хиляди кални дворове, никога не разбрали идеята на философското примирение със смъртта, пречупени през шаблона „Изгори, за да светиш”.

Дали става въпрос и за изгарянето с горелките? И дали Нова Година е това, което се случва, докато прасетата си правят други планове?

Облечени в сини манти, оплискани с кръв, до коленете в кал, размахали кървави ножове, забили ги до дръжката в треперещите от болка трупове, граждани до селяни, сини до червени, богати до бедни, скоро с тях ще стане вълшебно превъплащение. Докато в сложна система от ритуали жените внасят месото и го оформят на удобни за употреба формати, тези герои сядат на масата, където в стаята къкри огромна тенджера с кисело зеле и са нарязани на тънко мръвки.

Мирише на трушия и на домашно вино, време е за героите да преосмислят миналата година и да посрещнат новата, като някъде забравен свети телевизор и Първанов нещо се опитва да се обясни, но кой ли го слуша. А после на другата сутрин винаги е наваляло сняг, боли те глава и се опитваш да се ориентираш в обстановката, но всичко наоколо спи. Просто Нова Година на село.

В нашето село обикалят и бригади от мургави коледарчета, които плюли на традицията, облеклата и гегите смело си искат пари или поне бонбони, търсещи какво да откраднат.

Защото на този ден можеше и да им се размине гоненето от ограбения. Забравихте ли, махаме с ръката, някъде към 12 часа вечерта.

Този ден в града минава много по-различно. Човешката върволица сякаш е безкрайна, вре се навсякъде, шарените торбички са в ръцете на всеки. Бушоните гърмят по поръчка, когато всяко семейство пусне фурната, където се пекат естетично оформените парчета мръвка от прасетата, за които така и така не разбрахме, дали напускат този свят в дух на философско примирение или са на друг акъл, но няма как да го осъзнаем. И докато по улиците се мотаят вече само псуващи таксиметрови шофьори и самоотвержени техници от Енергоразпределение, започва да се чува все по- силен звън от чаши.

И звън от телефони. В тази вечер всеки се сеща за всеки, води тонове разговори, пита за всичко, чува за всичко. Вероятно и заради това си спрях домашния телефон. По инерция от миналото и евтините разговори без отчитане на времето, хората нажежават жиците. Защо ли, след като цяла година никой не се сеща за теб?

Преди години БТК предвидливо спираше телефоните между 23.00 до 03.00 сутринта, за да задуши ентуастите, които сядаха до апарата и по ред на номерата звъняха на всички от тефтерчетата си.

Да споменеш всеки, с добро или лошо. Да, на Нова Година е сякаш удачно и да напсуваш шефа си по телефона, да пратиш на майната си някого, вероятно в духа на „махването с ръка”.

За да се събудиш на 1 януари с надеждата, че никой нищо не помни. Или поне не е сигурен кой му  е звъннал.

Ако Фройд бе наш съвременник и ако имаше възможност да проучи нещо друго освен моралната развала на австрийската младеж, то то би било сигурно нашето желание да гърмим с фойерверки.

Не, не говоря за бенгалския огън, който плахо светеше в ръцете ни, докато около нас стрелбата напомняше на началото на военните действия в Бейрут. И въпреки сериозната заплаха от някой съсед, който може да те издаде на милицията, преди години военните блокове около нашия бяха като колосални оръдия, които малко преди 12 поемаха въздух и започваха активни бойни действия, често и с бойни патрони.

Години след това, когато да купиш пиратка и да я взривиш вече не е престъпление, от големи до малки смело зареждат кашончета с гръмоносни субстанции, за да посрещнат новата година от комфорта на панелната си тераса, гърмейки за ужас на съседите, които са излезли просто за да те поздравят.

Малките хора, които не се усещат добре, които ги е страх и да вдигнат глава, чакат тъмнината с нетърпение. Още при първите гърмежи те вадят кутията, която стои на видно място в спалнята от месеци, отварят и започват буйната стрелба срещу всичко и всеки. В едната цел в небето понякога виждаш шефа си, който ти е отрязал коледния бонус, защото са му били нужни пари за екскурзия до Париж. И светкавицата прорязва и него и сърдитата ти жена, която мрънка, неблагодарните деца, подлите колеги, некадърния автомонтьор. И ето, ти гърмиш и крещиш и усещаш как всичко става по-добре и по-леко.

Сред тътена на китайските измишльотини чуваш плахите думи на съседа, отговаряш на поздрава крещейки, след това палиш поредния фитил, за да не губиш темпото. Джобовете на децата ти са пълни с пиратки, които дни преди това се тестват. Скрити зад същата тераса, те подло хвърлят по хората своите бомбички, за да могат да тестват различните видове. И тайно се кискат на уплахата на хората от улицата. Вероятно няма да ти е хубаво, ако станеш свидетел на техните детски игри.

Помня как някъде из Северна България, в състояние на алкохолно опиянение, някакъв индивид се опитал да изяде запалена пиратка и се простил с част от ченето си. Днес в Добрич хванали 940 незаконни пиротехнически средства. А около нас вече гърмят и то със страшна сила, а няма дори 5 часа следобед !?!

Анализатор като Фройд би намерил връзката между типа експлозив, формите на огнените експлозии, поведението на терасата и всички бъдещи или сегашни психически отклонения.

Лош практик като вашия покорен слуга Ивайло Тончев само би паркирал старата си кола далеч от терасите, където биха могли да я запалят със случаен „приятелски огън”, понятие което ми се е набило в главата от някой от поредните военни действия, отразени по телевизията.

През милионите телевизионни екрани, които светят в ноща, се стичат наздравици, фокуси и топли думи за безразличното към тях население. Винаги ме е учудвал подбора на предаванията.

И когато преди няколко дни коментирах това с един испанец, той ми интересни неща за новогодишните програми по времето на Франко. Още от това време, та чак до сега, телевизиите спазвали един и същи шаблон. Цял ден глупав хумор, стари филми, стари хитове, след това речта на държавния ръководител и след това нещо винаги отнесено и абстрактно – дали ще е симфоничен концерт, дали ще е ски – слаломи или ски – скокове или документален филм за водната лилия...това винаги се е повтаряло при тях.

Колко подобно с България, сякаш нашите новогодишни програми са били правени от испански продуценти ? И защо хуморът ни е все за смачкани от живота хора, със стари коли, шавливи и глупави жени, смачкани в панелки, бити и експлоатирани на улицата? Разруха, разврат, разпад, а от нас се изисква и да ни е смешно. Колко странно.

И не знам защо хората от телевизията намират за интересно да пускат балет върху лед или пък циркови представления или пък за пореден път някое от поредните безкрайни приключения на Ласи или на Дядо Коледа, който умело и безкръвно замени добрия ни Дядо Мраз.

Дядо Мраз бе сякаш един уверен мачо, който много много не му пукаше за това да прави добрини, но си имаше една безкрайно сексапилна Сежанка и цял кооператив от джуджета, които вършеха всичко за него и редовно преизпълняваха плана за годината за дървени кукли или за малки колички, които имаха пробег по цели няколко метра, преди батериите Никопол да предадат фронта и да ги оставят на средата на стаята, удобна мишена за нечий пиян крак да ги стъпче.

За Дядо Мраз нямаше филми, чужда му бе тази суета. За Дядо Коледа има милиони филми, от които струи една топлина и доброта. На моменти имам усещането, че той има медийното поведение на гузен политик, кандидатстващ за поредно назначение на поредния голям пост.

Дори и мъжкото му начало не е много акцентирано, някъде има жена, но из Лапландия, никоя не я е виждал, нито чувал. Компанията му е от елени, един от които е на име Рудолф. Някакси не ми изглежда като нашенец този дядо. Съмнително е и това „ ХоХоХо”, което се носи навсякъде по улиците.

А те са мястото, където хората като мравки търсят как да се сврат някъде, да излязат с пълни торби и пак да се сврат още някъде, където да си харесат още нещо. Манията да пазаруваш е обладала всеки. Рай за нелегалните търговци, които предлагат 3 шарени шоколада за 1 лев или дрянови клонки или нещо друго, далеч от взорките погледи на ХЕИ или данъчните.

Отчаяни баби предлагат буркани с мас от мръсни торби, сложени на пътя. Предприемчиви селяни със зачервени бузи от студа се мъчат да нахранят гражданите с прясна сланина, опакована в торбички, на които с химикал и  разкривен почерк е изписано „1 лев” или „ 2 лева”, в зависимост от разфасовката. Добър съсед са и шишетата от минерална вода, пълни с домашно вино или ракия.

В конкуренция с големите търговски вериги, тези улични импровизирани щандчета често печелят повече клиенти, особено в последните часове, когато по-непретенциозните клиенти често не им пука какво ще ядат или пият.

Със засилването на гърмежите улиците се изпразват от тези търговци и техните клиенти и на тяхно място идват все повече и повече преяли, препили и разгърдени празнуващи мъже и жени, които чакат да стане 12, за да могат да извият едно хоро на центъра, под акомпанимента на някой оркестър, предвидливо нает от общината за да весели гражданите.

Музиката гърми, хората се извиват, хората пият и гърмят, налице е пълен хаос, който ще прелее като пълноводна река из околните заведения, които ще реализират рекордни приходи, както и рекордни разходи по купуване на нови чаши и друга посуда, изпотрошена от пияните им клиенти.

А сутринта е тиха. Отваряме очи, за да погълнем поредната доза от реалността.

Нов данък, плосък, тъжната равносметка от загинали от преяждане и препиване хора, пореден хванат нарко-трафикант, пореден полицейски гаф, протести на зърнопроизводители, в Кения 30 човека загиват в пожар в църква. Интересно, нищо не казват за оня човек, дето го изяде тигъра в Сан Франциско и мина като национална новина на Коледа. Питам за тигъра, осъзнал ли е вината си, че блажи на Коледа? Или още не му е проведена разяснителна работа ?

Обичам да препълвам чашата си с кафе, за да ококоря очите си пред идващата година.

Да ни е честита!

Къси летни пасове от лято 2009

Усещали ли сте, че под жарките летни лъчи хората вече не са същите? От сиви зимни прагматици и от пролетни романтици, лятото ни обръща в слънчасали истерици, които копнеем да се доберем до сянката, а по пътя си правим безброй бели. Лятната жега разкрива пред нас един необятен и трудно опознаваем свят на лунатици с напечени глави. Да му се насладим с едно-на-ум, повече течности и си стойте под климатика. Рязкото излагане на високи температури е опасно.

Нашето магаре

Никак не е трудно да привлечеш нечие внимание на село. Хората си седят по дворовете, но щом забележат някакво движение наоколо, бързат да скочат  и да се включат в разговор с теб или просто да зяпат, като са готови по всяко време да излеят към теб поток от думи и съвети. И докато смело разтребвам една плевня, изведнъж през оградата се показа един мъж на видима възраст около 70. Облечен в шушлеков анцунг с накриво залепена емблема на Адидас и бяла риза с очеваден китайски произход, след две минути той беше вече в моя двор и се ровеше из купчините стари боклуци, за да си вземе „нещо полезно”. Договорихме се за 2 лева да вземе един стар и разкривен кошер. Не сте ли забелязвали, че по селата има мания да се събират всякакви боклуци, защото може да потрябват някой ден. След като го прехвърли през тела на оградата на своя територия и явно доволен от сделката, загледан в голата ми глава и камуфлажния панталон, той отвори уста с коментар...

-„Абе, ти май не си от нашите, а си от Бойковите хора. На генерала. И няма да ме лъжеш, аз знам всичко. Като  те гледам какви ценни неща хвърляш, веднага те усетих.”

Едва седмица преди изборите ми беше изнесена доста сериозна лекция по партийна пропаганда с мътно червена украска. Но нека да ви представя светът наоколо според бай Недялко и няколко цитати от неговия дълъг монолог, изнесен докато с единия си гол крак си чешеше прасеца на другия.

„Светът си отиде с падането на комунизма, а сега оня Черния /известен американски топ политик, бележка на автора/ ще ни довърши, защото ни завидя за имането и за добруването. Това още Ванга го е казала пред Брежнев /тук цитираше жълт вестник със статия на подобна тема/.”

„Аз съм доволен от пенсията си. Имам си да харча, имам и да спестявам. Масларова и Станишев ми я удвоиха и по-голяма щеше да стане, ако не беше тази измислена криза. Далавери на социалния министър ли? Че кой не краде? Но аз лично нея много я харесвам и като политик и като жена /това последното по-тихо, за да не го чуе съпругата му, която копаеше подозрително около кошера, надавайки ухо към нашия разговор/. Два пъти съм и целувал ръката, мека, интелигентна ръка, ухае на хубаво, уважам я и хубаво прави за нас, пенсионерите. И на село дойде да ни види.”

„ Това от БСП да крадат не е вярно. Другите крадат, а после ние излизаме виновни, защото сме все добри и меки с тях. Но да вземем още един път властта с оръжие в ръка. Но жалко, че моите деца избягаха в чужбина, за кого строих този рай тук /и с широко движение описа къщурката си и двора с насадените домати/. Казах им, ще спечелим пак властта и ще стане рай. Връщайте се! А те ми пратиха този анцунг и риза в колет. АДИДАС! Истински, от Испания!”

„ Ти няма да гласуваш ли? И по-хубаво, не ни трябваш. Толкова ценни неща изхвърли от двора, само пилееш.

А са събирани с толкова труд и усилия. Не цените нищо вие младите, не цените. /тук вдигна стара пластмасова фуния от земята и се опита през нея да погледне слънцето, а после и жена си, която се мъчеше да довлече кошера до къщата. А после я прибра в широкия джоб на оригиналната имитация./”

„ И ако гласуваш, да гласуваш за бюлетина номер 6. БСП не греши. Никога. И моето магаре да сложат начело,  ще имат причина да го направят. Но и аз ще гласувам за него, защото това е наше магаре. Разбираш ли ме, НАШЕ.”

Слънцето печеше жестоко, опитах се да продължа работата си. Усетих, че настана тишина. Бай Неделчо си беше отишъл и от неговата страна на оградата обираше нашата слива. Като видя, че го виждам, махна ми и извика „Бюлетина 6” и се запъти към неговата къща, плюейки костилки из доматените си насаждения.

  Село Гита, седмица преди изборите за Парламент, обедно време, когато слънцето пече неистово силно.

Шехерезада в работно време

Замисляли ли сте се, че във всеки сапунен сериал, спрямо страната производител, има различно по количество и качество тъга. В Аржентина тъгата е лека и феерична, като танго.  В Мексико тъгата е като в опера от съветски композитор, високо наситена и драматична. Но ако следите вълната от нови турски сериали със сапунена насоченост,  не можете да не отбележите сгъстената и черна тъга, която струи от всеки кадър на коментираните и гледани поредици. Пикантна и агресивна, като подпетени обувки на бегач на къси отсечки, тя души, унищожава, заглежда, кара те да съпреживяваш и да трепериш за Онур и Шехерезада и за всеки завой на необятния сценарии. Дори и когато си на работното си място.

Лятото в училището нямаме никаква работа. Малкото нещастници без отпуска блуждаем из коридорите, пишем картони и се правим на адски заети. В летните жеги търсим спасение или в учителската стая, където има телевизор и климатик и удобни дивани или в околните кафета. Вдигнати от кафето и неистовата жега, влизаме в хладната учителска стая, където върви една от многото серии на „1001 нощ”. Аз и колега обсъждаме дрехите на Каппа, обърнали гръб на сериала, когато от дивана се чу плач. Съвсем ясен, в тон с кахърната мелодия на филма, не много силен, но достатъчно отчетлив, за да се стреснем.

Зад чупката на секцията, в мекия диван, облегната на малка възглавничка лежеше колежка и зяпаше сериала, а от отворените и очи се лееха бавни и равномерни сълзи, които тя придружаваше с леко виене.

Пореден залп на кахърната музика, пореден житейски шамар за главната героиня и колежката вече не можеше да се удържи. Тялото и трепереше, а ръцете и търкаха ли търкаха сълзите, които течаха по бузите и.

Опитът ми на стар преподавател и педагог ме насочи към единственото вярно за момента решение – да продължим за Каппа. Но докато обсъждахме евентуалните проблеми по митниците, зад моя колега като призрак се беше изправила Госпожа ......., нашата колежка. От червените и очи все още течаха вадички, тя вдигна ръце и намали финалната мелодия на филма, за да зададе само един въпрос, който я беше мъчил в последните 30 минути, докато ние бяхме говорили за конфекцията на известната марка...

„Защо вие мъжете сте такива свине? Нямате ли сърца”

Без да изчака отговор, тя легна на дивана отново и се загледа в тавана. А после пак усили звука на телевизора и си запя песничка от популярна реклама. Отивайки си, тя пъхна възглавничката в торба от популярна верига магазини за стоки за бита. В далечината силуетът и бързо се разтопи сред следобедната горещина. А и тя бързаше за новата серия на сериала. Сигурно сме свине, нали? Вярно ли е, че Каппа имат безплатна доставка из цяла Европа, но без България. Очертаваше се дълго лято на работното място.

Из незнайно училище в поредния горещ седмичен работен ден

Да продадеш колата си

Искате ли да се запознаете с паноптикум от нови и интересни хора? Просто пуснете обява, че продавате колата си. Да продам возилото на моите първи шофьорски опити, Опел Кадет, 1986 година ми отне около 3 седмици. Започна се с начална цена от 1500 лева и няколко обяви в подходящи сайтове и вестници.

И изведнъж се отпуши водопад от обаждания и интерес. Ту очевадно надрусан тийн с прякор Ди Джей Транс ме питаше дали мога да я закарам до Ямбол, за да я види, ту „ей сега” идваха с капарото, но се оказвах с празни ръце. Цената падна до доста по-реалните 1000 лева, което предизвика нова вълна от интерес, но и този път никой не се навиваше за покупка. Постепенно и аз загрубях, не се опитвах да убеждавам всеки, че колата си струва, а ги отпращах да си купят „кола от 1995 за 1000 лева”, както те ми споменаваха, за да падне цената. Ненадейно се появиха и реалните купувачи на колата. Пенсионер с мръсен панталон и подпетени обувки,  придружен от жена си, която вървеше до него с три торби от Билла.  Под предтекст, че иска да ми покаже нещо, съседът по гараж ме предупреди, че това са прекупвачи. И да внимавам.

Направихме едно кръгче с колата из квартала, а после чичото легна под колата, гледа, сумтя и накрая предложи да му я дам за 500 лева и да му направя добро. Добросърдечно се засмях и му предложих да каже и друг виц. Процедурата на пазарлъка вече бе започнала. Един такъв искрен пазарлък, отчаян, като за последно. Шестотин лева, защото ей сега го чакат в друг квартал да вземе подобна за 500 лева.Седемстотин, защото е в добро състояние, а той няма кола, а може да се наложи да ходи до болница. Разменихме си телефоните на около 800 лева, за да мисли всеки. Още вечерта ми звънна, за да предложи да я вземе за 750 лева. Бързи и конкретни разговори – 850 лева и веднага да ми плати. Жена му не давала повече. След няколко такива разговора се договорихме за 900 лева и се разбрахме в 2 часа да му дам ключовете и да взема парите. Преди това обаче имах среща с циганин, който също искаше да я види. Представи се като Методи, на когото му трябва кола за багаж и повече от 600 лева не дава. Отсвирих го, а в 2 часа дойдоха пак бабата и дядото, наброиха парите, дядото я паркира пред блока им и се качихме в моята кола. Палейки, изкоментирах какъв късмет са имали, защото Методи не е платил повече...Чувайки името, дядото пребледня, заповяда ми да спра и хуква към блока си. Върна се треперещ като вейка, даде наставления на жена си на ухо и ни изпрати към нотариуса. По пътя жената се разприказва. Били прекупвачи, затова ходели те и с мръсни дрехи, за да купуват евтино коли, да ги боядисват, ремонтират и да ги препродават с някаква печалба. А Методи им бил конкурент, нов играч на свиващия се авто-пазар, който със свежи пари от сергията си с трикотаж на пазара купувал коли, миел ги и ги препродавал с печалба.  Сега дядото щял да скрие колата в гараж, защото Методи с неговите хора вечерта щял да и нареже гумите и да я повреди. Усетих се участник в конфликт, за когото никога не бях подозирал, че може да съществува. Бабата бе притеснена, което пролича и от треперещите и ръце, в които все още стояха торбите от Билла. При опит да вдигне телефона си, двете торби паднаха и от едната се изтърколиха куп документи и дебела пачка оборотни пари. А от другата торба се показа една добра и дебела бухалка, която едва ли служеше за чупене на орехи.

Опашката пред нотариуса занемя, а после хората се разхилиха. Бабата притеснено прибра парите и  сложи бухалката под мишница, за да е готова да отбранява семейното имане. След сделката ме помоли да я закарам на друга улица, за да не я проследят хората на Методи или някой от опашката. И след това изчезна в хорското множество, все така стискайки двете си торби, готова да удари, ако посегнеш. Нищо лично, просто бизнес със стари автомобили в един свит пазар.

Една седмица през Юни, 2009

Децата цветя и празникът на слънцето...

There I was on a july morning
Looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun

Поредното юлско утро в моя живот, тридесет и петото. Опитах се да потърся любов и сила в изгряващото слънце, както ме съветваха URIAH HEEP. И спомените нахлуха в моята олисяла глава...

Ако обичате приказки, това е една от тях. Вероятно може и да е измислица, но просто ще трябва да ми повярвате.

Някога, преди много много лета, когато цветята бяха третирани като „декоративни насаждения”, в България живееха децата цветя. Години след Woodstock, когато някогашните хипи звезди вече смъркаха коката от златни легени, тук при нас избуяваше културата на 60те. Комсомолските лидери описваха представителите и като „неформално движение”, но зад сериозната фасада и заплашително вдигнатия палец на отговорните кадри се криеха чифт кърпени дънки, китара, безкрайно лято, секс, наркотици, много музика, безкрайни пътувания на автостоп, неочаквани разговори със случайно срещнати хора, които пиеха бира и говореха за поезия и изкуство, седнали на бордюра на някоя безименна улица.

Докато хората вървяха наоколо, вдигаха безумните си лозунги, караха тракащите  си коли към летните си къщички, за да бучнат стрък домати и да могат после да мелят и да мелят от него за поредните зимни консерви, с които да овкусят заводския бял хляб на осемдесетте. Децата цветя не работеха на престижни работи, не ги интересуваха парите. Те винаги се намираха. Те не караха коли, не се интересуваха от дрехи. Често дните им започваха и завършваха с усмивка, дори и когато през деня са те тормозили милиционери, за да махнеш  дългата си коса си и за да се откажеш от подражанието си на „западните кумири.”

Дрехите им бяха кърпени, но те творяха поезия, музика или просто любов. А да обичаш беше табу в онези години на международна любов и взаимопомощ. И те имаха своя ..Джулай...

 Този легендарен хипи празник има своята дълга история. За начало на историята му се смята 1985, когато за пръв път на варненския плаж се събират група приятели, водени от легендарният варненски хипар Тяната. Той разказва, че докато е бил в казармата, се е паднал на пост на 30 юни срещу 1 юли (точно Джулайската нощ). И през тази нощ си дал дума, че ще направи така, щото никой да не посреща първото юлско утро сам. И през 1986 това вече било факт, на морския бряг имало над 300 човека от цялата страна, които пиели, пеели, говорели, усмихвали се един на друг. И задължително звучала и тази знакова песен на Юрая Хийп, с която посрещали утрото. И така започнала легендата за този своеобразен празник, който го има само в България.

За първи път децата цветя можели да покажат, че и те имат право на нещо свое, като дори успели и да го извоюват да се случи. Представяте ли си? Цяла година младите хора се готвели за тази вечер, където можели да бъдат себе си, далеч от твърдите яки на комсомолските ризи, далеч от блоковете, които тогава по стандарт се правеха със задължителните бомбо-убежища, встрани от ежедневната нормалност и прагматичност. Децата на поколението, отраснало със страха от атомната гъба  посрещаха слънцето, търсейки контакт с първите слънчеви лъчи, радвайки се на живота. Вероятно и това бе част от празника, усещането, че си жив, че мърдаш, че не си се вкочанил през предната година живот по каноните на социалистическия реализъм. А после те чакали месеци лято по морето, каквото вие никога няма да го видите пак. Почти девствено, далеч от мутробарока и бетона, с безкрайните девствени плажове...

Естествено, властта се мъчела да урегулира празника, да го институционализира, да го завземе...не успяла. Дори и камерите на телевизията посетили празника, за да отразят това невиждано до момента нещо. Замислили социолози и експерти как да успеят да опитомят и това, защото въпреки милиционерските издевателства и опитите за „още един Ален Мак, ама морски”, децата цветя не предавали идеите и мечтите си. Мъчили се, мъдрили го...докато не дошла „свободата”...

Не знам защо, никога не съм могъл да си го обясня, но в момента на падането на всички ограничения и на така мразената власт на БКП и началото на „демокрацията”...това било и края на празника.

Започнало с наркотиците, които бързо отнесли десетки животи. Не точно на 1 юли, а в някои от другите дни на годината, когато слънцето съвсем не можело да изгрее...

Децата цветя, свикнали на ежедневния тормоз от старата власт, се оказали безсилни пред хаоса на новото време. И затова...решили проблема по най-истинския начин, като напуснали...

Напускали масово. Дали със самолети към проверени дестинации, решени да мият чинии или да работят каквото и да е, но само да се махнат от тук. Напускали и с игла във вените, намерени на улицата.

Напускали и панически, режейки косите си и /със  стаена болка / отказвайки се от мечтите си, за да преживеят някакси и да избутат до заплата, за да платят сметките си. И това било, край...

Децата цветя изчезнали от Джулая, за да нахлуят всички други...Красивият празник на слънцето е вече част от кувертите на много от заведенията по брега, където заровил пръсти в купичка с фъстъци и с някакво питие може да видиш пак първите лъчи на слънцето, докато DJ-я ти пуска култовата песен, свалена от локалния тракер и записана на евтин no name cdr, за да угоди на посетителите. А след това следва песента от Сънчо, която всеки от тях ползва, за да намекне на клиентите си, че е време за лягане.

И утре е ден, драги ми джулайци, лягайте и утре пак да творите материални блага, че  има сметки в кутията. Други пък минават край някоя местен супермаркет, препълват торбите, отиват на някое по-безлюдно местенце, разпъват месалчетата, отварят гърлата и скоро са така пияни, че като едни същински хъшове могат само да показват юмрук и да се зъбят беззъбо на онези, които смятаме за виновни...и самите ние не знаем за какво. За толкова много неща, че самите сме забравили за кое точно и кой точно...

И тъкмо когато всички твърдят, че сме свободни,защо  празникът на свободата отива в блатото на пълната халтуризация, обезмисляйки усилията на авторите си? Наивен въпрос, на който нямам отговор, освен, че така е трябвало да стане. На робите не им трябва и слънцето, защото те рядко вдигат глава нагоре.

А ние се оказахме роби на собствената си „свобода”, която ни засипва, задушава, унищожава...

И дали само тъгата по онези години ме кара да не заспивам и  да се опитам да видя слънцето от прозорците на панелния апартамент в края на града. Или пък нервите от поредния кофти ден.

Мисля си, че е време да отида до прозореца си. Благодаря ви, че изчетохте приказката ми. И ви благодаря за компанията и ...нека се опитаме да бъде различно от утре, искате ли....

За телевизионните шаблони

„Един мъж се връща у дома. Било зимна вечер и Трайчо Многотрайков / самотно хилене, подобно на задръстена прахосмукачка, вероятно от Боджи/ си представял как ще се върне и ще си легне до жена си, която се казвала Венера Многотрайкова /пак пореден самотен смях, опит за изчистване на гърлото и акорд от Майстора/. В тъмния вход обаче се сблъскал с дълга опашка от хора. Последния се обърнал към него и му казал „ Трайчо го няма и жена му пуска на всички”.

Трайчо светнал лампата /Майстора пак допълва музикално ситуацията/ и що да види – всичките му приятели. А те в един глас му викнали „Абе, у вас имало наводнение и дойдохме да помогнем!”.

/Боджи силно се напъва, прозвучава нещо средно между изкихване, изхрачване и гракане на дива птица, последван от добре регулиран смях от залата, туширан от Майстора и....време е за балерините/.”

И дори да са сменени две знакови имена, не може в съзнанието ви да не изникне името на шоуто, както и името на едноличния му собственик. Добре дошли в царството на телевизионните стандарти, наречени за по-кратко от нас «шаблони», а от специалистите «формати».

 - «Сърдит водещ» - представители Георги Жеков, професор Вучков, Георги Ифандиев, Антон Сираков и безброй други водещи, основно леговище: телевизия Скат

Представете си, че съседът ви е агент на МОСАД, дъщеря ви слуша упадъчна музика, а жена ви тайно крие партийната си книжка и чака да се възвърне стария режим и да наложи вето на уж-демократичния ви брачен съюз. Сърдитият водещ е готов да ви предупреди за това, като не ви спестява и хиляди други шокиращи факти, които са готови да прогизнат седалката на удобното ви кресло със студена пот.

Дали с насмешка или със заплашително вдигнати пръсти, той е готов с водопад от думи да порази всяка цел, която може да запълни половин час телевизионно време. И за да не им пресъхнат гърлата, те благосклонно дават и глас на легионите им от настръхнали зрители, които с еднаква енергия биха дискутирали Барак Обама и провала на здравната реформа, стига само да се чуят по телевизията.

Около водещите има ореол на самотни рицари - мъченици, което не им пречи да включват деликатни рекламни блокове или пък понякога да се карат един с друг, в името на шоуто. Типичен български формат, непродаваем в страни с висок жизнен стандарт. Никой там не обича кисело.

- «Лековит и знаещ  водещ» - десетки представители, по почти всяка телевизия

Повлекли крак покрай феноменалния успех на гениалния мошеник Кашпировски, телевизиите се напълниха с предавания, които твърдят, че успяват да лекуват хора и да им помагат с прогнози за бъдещето. Колоритен местен формат, без никакво бъдеще извън родината. Вероятно защото в чужбина болниците работят по предназначение, а не са само свърталища на мишки, хора със скъсани нощници и чаша топла вода с домат, която трябва да играе ролята на  диетична и здравословна вечеря. Видяли сте, че жена ви има нови и скъпи бикини, като подозирате, че има богат и потентен любовник? Но защо да я питате, като тя ще ви излъже, но пък по едикоя си телевизия имало някакъв, който познавал...

И в този формат има безброй телефони, като тук те са с добавена стойност. В крайна сметка, да узнаеш бъдещето си излиза скъпо – и в пряк и в преносен смисъл. Не се учудвайте и на рекламните блокове, добрите фирми работят с добрите предавания. Водещите обичат и да се карат леко на зрителите, като на непослушни деца. Те забравят да затварят капака на тоалетната след себе си, а от там струят силите на Ада, логично разположен около тръбите на канализацията. Те изразяват съмнение, че сестра им ще се разболее, защото имали само брат...а вероятно просто не са наясно с роднините си. Но най-мразят /но съвсем тихичко, че да не се вдига шум/ онези зрители, които вдигат пара и врява, че 3-4 минути разговор  са им стрували над 20 лева и отказват да платят, а  от това боли, ах, как боли...

- «Шоуто на ....» На кого ли? Я сами се сетете...

Добре, в крайна сметка, Слави ли ограби Джей Лено, като богато обогати неговия стандарт с балканска мерудия и вицове от руските сайтове? Или пък Джей Лено нескопосано копира  Слави, като се му съкрати балета, оркестъра и се опитва да се майтапи с доста по-академичен хумор?

Всяка телевизия се опита да си направи подобно шоу, в което между брадати вицове, голи кълки на невръстни балерини , собствено песенно творчество и оркестър, главният водещ си подава реплики с помощниците си и разпитва за интимни подробности. Любим трик е  по подобие на Маестрото да заковават с акорд някоя реплика, която трябва да промени света, но се страхуват да не остане нечута.

Публиката, подобно на кучето на Павлов, бързо реагира със смях или с тактично мълчание, като винаги съм си представял, че са дирижирани от медиен регулировчик, който с движения напътства тяхната реакция. И докато говори за поредната чаровна, но шавлива кака, прелъстила поредния Чичко Чорбаджиев, идва време за рекламите. Но след това следва песен на оркестъра, а после балет и нови номера, нови трика, а след това е възможно и водещия да изнесе своя сказка на наболяла тема, която да допълни с виц, в който има импотентен герой и негър садомазохист. Джей Лено да си гледа работата, сив и безличен, без Ванката, Годжи, каките от балета и публиката с плакатите, които всеки път изглеждат подозрително еднакви. Учениците от училище Х от Град Z за пореден път поздравяват Слави, а той благо маха, все едно е качен на президиума на мавзолея, а пред него минават тълпите.

„Аве, Слави! Отиващите  на забавление ти се прозяват!”

- «Риалити шоу» Разпостранение  - навсякъде, варианти  - безброй

Вероятно това е нещо, което трябва да каже истината за света на неподозиращите зрители. Вероятно в Франция могат да прекъснат да похапват своите франзели с масло и да въздъхнат, че все пак не живеят в перфектен свят. В България този формат достига своите екстремни стойности, след като живеем в толкова нереална среда, че шоутата ни са като филм на абсурда с отделни стряскащи епизоди, от които кръвта ни замръзва. Очаква се бум на интереса към Сървайвър, заради смъртта на Нончо Воденичаров. Набързо спряха Страх, заради смъртта на малък последовател на изпитанията там.

В момента пък от една телевизия хора разкриват тайните си и колкото повече тайни изкарат наяве, толкова повече пари ще получат. Аз мога да си призная, че си бъркам в носа и имам космат гръб. Давате ли 100 лева? За 140 лева ще ви позволя и да ми снимате гърба. Позиционирани в централно време, обвързани с жици и детектори, сякаш участниците няма как да излъжат, но всяка истина им носи парички и кисела физиономия у роднините. Да живеят парите, а роднините...да правят като вятъра!

По друго предаване, под предтекста че танцуват, между участниците и журито се разгарят горещи махленски страсти, които нежно и обаятелно събират ли, събират жадна за реалити гаври публика.

Дали пък другаде няма да се готвят пак да пеят, за да пресеят за пореден път кандидатите за слава между несполуките на центровете за психично здраве и временните им успехи? Я гледайте, певицата е с изрязани гащи, а друг герой е откраднал колело и се държи нагло с другите.Вероятно скоро в някой Брадър ще се сблъскат пак характери, а народното позорище ще го повтарят безкрайно много пъти. Камерите върху тях, а после 10 минути рекламен блок. Атака! Дайте шарена помия, за да се отпуснем и да не се притесняваме чак толкова, че живеем в Абсурдистан. Апропо, ако има мераклия за разменяне на съпруги, да се обади, това се очертава и да е есеннния хит.

- «Толк шоу» Интересен формат, с голяма популярност в България, където всеки има да каже толкова много неща, стига да се добере до микрофона. Дали да не противопоставим хомосексуалисти и националисти и да им гледаме сеира от двата ъгъла на един ринг? Съвсем в стил Сблъсък, нали?

Водещите имат богат избор от шарени странници от областта на политиката, шоу-бизнеса или от улицата. Дълги години Миглена Ангелова будеше стари баби и ги разплакваше с участта на поредния житейски изтърсак. Класическо за мен остана предаването, което ни разказа за любовна двойка, легнала за консумация в неожъната нива и прегазена от комбайна, карана от пиян комбайнер, който не ги забелязал. Вероятно животът в България ни задава толкова много въпроси наведнъж, че няма как една глава, колкото и да е умна, да реши вечните сакрални въпроси на нашето българско битие.

-         Защо жена ми изневерява, въпреки, че я бия?

-         Защо политиците крадат, а аз не мога?

-         Защо вашата партия изяде всичко, а ние дойдохме на власт, а  в хладилника е празно?

-         Как се руши голямата любов, когато се стигне до съвместно пране на чорапите на ръка?

И ако имате нерви, можете да узнаете всичко. Ако нямате нерви, защо пък да не си спомните детството и да си поиграете?

 - «Телевизионните игри» Във всяка себеуважаваща се телевизия можете да си поиграете,  а след като си видите сметката за телефона ще се усетите така изиграни, че никога повече няма да ви се доиграе с палавите водещи или с вездесъщия Ники Кънчев, който може да ви попита на колко години е Хеопсовата пирамида и да ви вземе 10 лева, преди да звъннете на братовчеда, за да отвори книжката с картинки на сина си. В тях се въртят милиони левове, като понякога избрани щастливци стават притежатели на жалки трохи, които само нахъсват и другите да взимат участие и да отговарят, отговарят. Вероятно само с носталгия можем да си спомним, че някога в Минута е много имаше за награди книги и екскурзия до братска страна за победителя. Сега са други времена, защо да не позвъним и да спечелим?

Разрязвайки на парчета голямата телевизионна диня, цепейки я пласт по пласт, за края ни предстои да оставим най-сочното парче, най-сладкото и с най-малко семки, триумф на стандартите и шоуто на шоутата. Добре дошли в централната телевизионна новинарска емисия на „коятоидае” телевизия.

Днес с новините от деня смятаме така  да ви треснем по главата, ама така силно, че дори и да не усетите, че нямаме нито оркестър, дори и въпроси не задаваме много, защото и отговори няма.

Поздравления, вие и днес ще се опитате да заспите, за да се събудите пак тук. За компенсация ви предлагаме песен на патриотична тематика с гологлав водещ, награда 50 лева, ако познаете кой е той или шокиращ репортаж, че и утре ще е пак същото. Изборът на канал е ваш и винаги ще имате право на това!

За всяка визита на Путин в България

 Имало едно време, в един забравен край от един голям континент...един мравуняк. Да, изтъркано начало, вероятно и изтъркан сюжет. Така биха заключили многознайковците, ама ние нали няма да се предаваме и ще четем по-нататък. И си седели така мравките, преживявали дребни трусове в мравуняка, които никак не се отразявали на лъчезарния свят отвън. Докато не гръмнал гръм.

Те животинките били свикнали на всичко, защото макар мравки, били и гърмяни зайци. Смело рапортували за успехи в работата, правели кисело зеле, ядели шопска салата, мечтаели си за силикон, общувайки с целулит, правели дългосрочни планове, влачейки дългите съчки, довлечени отвън. Над всички отгоре царували няколко мравки, които имали толкова абсолютна власт над всичката живинка в дупката, че вече им било и втръснало да я практикуват, просто се влачели по течението. И гръмна гръм.

Визитата на Путин разтресе нашия задружен мравуняк, както нищо не го е тресло в последните години.

А преди него, при нас на гости идваше дядо Иван. Една ранна, демо версия на добрия гост .

Ц. Гинчев, в своята повест "Ганчо Косерката" го описва такъв:

„Не се бие той тъй лесно - им възразяваше Бекир баба шербетчията, който беше живял в Добруджа [...] Той на чиляка кол забива в гърба - продължи старецът. - Ял съм му попарата два пъти. У него мурафет има, мурафет... ей тъй, ти стоиш тука и мислиш, ще излезе напреде ти, а той те заобиколила и като ти викне: "Стой!" [...] Московец се казва то - не е шега с него: аскерът му е безчет и все с черни ботуши над коленете - кара-баджак-пезевенк - върви като див глиган - окото му не трепва... ("Труд", Търново, 1890, с. 663)”

Дядо Иван бе добър, приятел е на Белия, Православния цар, идва да ни освободи, силен е, обича ни. Няма много конкретна информация за него, но ТЕ ни обърнаха внимание. Чувате ли?

И докато се радвахме на руската заигравка с нас, унесени от преминаването в 20 век, появи се новата модификация на нашия герой -другарят Ленин. Детска песен възпява този чутовен герой...

„Владимир Илич Ленин, колко си красив!

И аз като порастна, ще стана умен, умен като тебе!” (автор неизвестен)

Той  беше принципен, безупречно честен, добросъвестен, пословично скромен, вярваше дълбоко в народните маси, проявяваше изключителна смелост, никога не се главозамайваше и възгордяваше.

Разработен за европейския пазар, той се оказа много удачен, но не ни обърна почти никакво внимание.Сякаш да дискутира важни икономически проблеми с мужиците или да се надплува с незнайни пионерчета му бе стихията. Моделът претърпя неясно фиаско, при което с пълна сила изгря новата модификация, която успя да направи един добър миш – маш в световната карта. Ориентиран за световния пазар, версията Сталин засука мустака си и по азиатски мъдро се ориентира да не ни обръща внимание, докато на 5 септември 1944г. не обяви внезапно война на Царство България.

И набързо то изчезна, сякаш никога не е било. Местните така се сецнаха от страх, че дълги години трепереха, ако усещаха миризмата на любимия му тютюн или чуваха завладяващата мелодия на „Хълмовете на Манджурия”.

Бърз обрат от леко гузните за успехите му конструктори и на пазара се появи Хрушчов. Окичен с народни шевици, с подпетени обувки, той бе ориентиран към широките народни маси. Прегърна ни, целуна ни, леко ни замириса на водка и сланина, докато питаше за нашите добиви от царевицата. И ни призна, че ни обича, като братя. Обичаше и нашите домати, затворени в буркани. Срещу които щедро ни подаряваше нефт и субсидии. Брежнев бе леко модифициран, не толкова народен, колкото градски ориентиран. Но и той целуваше, леко намирисваше на водка, но ни обичаше безрезервно. В дълбоките му очи се криеше и явен интерес към нас, измерим само с интересите му към ордените, които покриваха тялото му с непрекъснато растяща скорост. Нека да си признаем, че Черненко и Андропов бяха провали.

А следващите имена  -  Горбачов и Елцин бяха толкова успешни, че за 10 години те превърнаха добре регулираната ни система от търговско- политически контакти в приоритет на историческите хроники.

Вече никой не ядеше доматите ни, даже и ние не ги ядяхме, отчаяни, че не ни обръщат никакво внимание. Спряха субсидиите, спряха природните ресурси, спря и безвъзвратната братска обич, в която бяхме възпитавани в течение на години.

Няколко циника се опитаха да ни внушат, че още от самото начало са имали предвид обичта именно към тези трамплини към доброто прекарване по морето  всяко лято -  вечно самотните Наташи, дъвчещи апатично жвачки и чешещи избръснати кълки по мокрия пясък. Ние определено се възмутихме от тази груба трактовка и зачакахме по-добри времена, когато и за нас щяха да се сетят. Надиплихме няколко картона розова есенция, няколко отрепетирани хора, преметнахме по едно пешкирче върху чиниите в ресторанта и зачакахме. И дойде...Путин.

Да си признаем, отдадени на инерцията, ние не бяхме готови за НЕГО. А се оказа, че този път конструкторите бяха надминали себе си. Той бе съчетал в едно съвършенството на обезкосмения унисекс, спортната пробиваемост на шампионите, трезвия ум на древните мъдреци и още куп неща.

Тази визита му бе втора, но да си признаем, за първата не бяхме готови и сега бяхме леко гузни от това.

„Путин идва. Той идва! Той!” бяха репликите, които преобладаваха в последните седмици  преди нея. Името му бе ясен и категоричен аргумент, чието споменаване бе достатъчно да обърне  всяка дискусия в неочаквана посока. Всеки знаеше, че след него ще е различно. 

Той определено ни плашеше. Затова  и част от мравките вдигнаха плакати „Путин OUT!”, "България - ДС - Олигархия", "Путин - КГБ - Олигарх", "Първо свободата, после "Големи братя".

Всъщност, той обича и тях, просто бяха пропуснали да им го пояснят.

Столицата ни бе блокирана, парализирана, застопорена, защото там бе той. Интересно, с него бе и ядреното куфарче, дали го остави поне за минутка? Ами ако бяхме го ядосали и той бе разбутал копчетата? Леле, леле, гледам как се е пропукал панела и чак изтръпвам. Ами ако и Путин ми се беше обидил? Че аз вчера изпрах едни черни долни гащи, а простирането им дали няма да е сигурен знак, че съм против. Неясно какво, но твърдо против.

Двата му дни отминаха  забелязано. Във всеки от тези почти 48 часа той бе навсякъде, гонен от журналисти, наши политици и хилядите очи на камерите, заснели го в хиляди пози. Яде неземни ястия, свириха му на концерт, съчетал брежневската си епохалност с превод, който по времето на Сталин би завършил с 40 години творческа командировка в Сибир на извършилия го.  И ето, Путин вече не е тук.

Като тайфун отлетя другаде да върши добро, а ние останахме като ударени с мокър парцал.

Първи вероятно се усети комшията ми от първия етаж, който тайно изхвърли през ноща вкисналото си кисело зеле, което през предните два дни бе  кътал у дома си, от страх да не бъде заподозрян в нещо.

Втори бе другия ми съсед, който се върна пиян и със стария си опел се опита да паркира върху една друга кола. Да, усещахме, че той вече не е тук и със скърцане всичко се връщаше по местата си.

Със сметките за декември дойде и трайното усещане, че Путин е далеч. Бе ни уверил във вечната си любов, която ние подозирахме в явен плътски характер, бе ни обещал, че ще е както преди, преди изневярата ни пред загиналата съветска империя, която той се мъчи да изправи на крака.

По пионерски отдадохме чест и самотно се сгушихме в него, къпейки се в нетрайната му топлина.

Конструкторите на модела на Големия Брат си наляха по едно шампанско и с интерес гледаха нашето „синьо лято”. А ние успешно продължаваме битието си в мравуняка, изпълнени с надежда и творческо дръзновение, готови за съзидателен труд, в името на това, че все още някой ни обича. Нищо, че и самите ние не се понасяме.

Песнопойка 2 - да попеем за демокрацията

Дълго време обикаляхме с камиона и и търсихме  „блесналите жита”. Изведнъж пред народонаселението се изпречитози блясък и се оказа, че това е просто евтино фолио, за да покрие ръждата на внесена от Германия кола. Време бе да отрезнеем, да подритнем акордеона и да включим клавирите и електронните барабани, за да възпеем последните 20 години, време на слава и позор, на мизерия и илюзии, на смях и сълзи. Или накратко, добре дошли в  Полит-песнопойка 2 – 1990 – 2010.

„Комунизмът си отива, спете спокойно деца...”

С бума на митинговите прояви от първите години на промяната се появиха и първите песни, възпели „края” на комунизма. Те караха цялата страна да припява, защото „45 години стигаха” и „времето бе наше”. Ние бяхме „просто хора” и бе нашето синьо лято на митинги, стачки и добре режисирано шоу. Никой не се беше сетил, че в тези песни хубаво се говори за края на комунизма, но много неясно се говори за началото на нещо ново.  Това бе показателно, че никой не знаеше какво щеше да последва след 1990. Дори и брадатите чичковци от СДС, с които червените баби плашеха внуците си,  също не бяха много приказливи по темата за утрото. А то идваше, все по-плашещо...

„Дай си сърцето на който искаш ти, виното със отрова на мен остави...”

Митичният Хисарски поп успя с няколко години да изпревари промените и да лансира нов продукт, който започна да се продава  едва след 1990. Никой не знае защо въобще се появи поп-фолка. И без да питаме мастити музиколози от БАН, нека да ви предложа моята версия. Народното  съзнанение се нуждаеше от нов поетичен епос. Всички бяха зависими от героите, от бъднините, от свръхподвизите, от легендарните войводи на комунистическата митология. Върнали се 45 години назад, народните идеолози предложиха  продукт, който бе свързан с романтиката на старите  градски песни, хайдутите и героите на българското село. В тесният свят на пиенето на вино и ракия, любовта /споделена, несподелена, щастлива, нещастна/ и още 2-3 родни митологеми се развихриха стотици изпълнители, които формираха началото на новия, модерен поетичен свят, лека полека изпълващ се с шушлекови анцузи и маратонки на бос крак...

„Най-обичам мили, шепот на пари...”

С този вселенски хит на Бойка Дангова се отвори и новото, съвременно начало на поп-фолка. Парите бяха тук и бяха в ръцете на груби момчета, облечени спортно, които си падаха по даване на бакшиши и безконечни публични разговори по огромни колкото юмруците им телефони. Бе извършена елементарна замяна, като те станаха героите на деня, младите жени техните самодиви. Акцентираше се на материалните придобивки – има поне по няколко песни, посветени на марки коли, сателитни антени, мобифони, обмяна на пари...А вечната тема за любовта се обърна на плътско разчесване, визуално подкрепяно от все по-скъсяващите се рокли на певиците, които разкриваха океани от епилирана и жадна за опознаване плът.

„Ближи си сладоледа...”

Съвсем навреме, тази песен успя да обясни с прости думи промяната на средния българин, който в един момент се оказа извън света, в който някога бе живял. Еднакво мизерно, еднакво нещастно, еднакво сиво, както и преди, така и сега. Но в песента се възпява евентуалното гризване и на дръвчето на сладоледа  от окупиралите ни примати с мускули. Уви, вероятно това остана и последната протестна песен на новото време, след което всичко потече по познатото ни русло...

„Горчиво вино”

Да,  истинското вино е горчиво. Десет години битки, инфлации, правителства, митинги, милиони,  джипове, безработица и все още седим на една маса, но за едни виното е горчиво, защото е марково, а за другите е леко кисело - тръпчиво, защото е евтино и водата му е много. Но време е да се веселим, подсладеното вино оставете на учениците, в тях има още романтика и наивност.

„Ще избягам ли от теб?”

Първо и феноменално появяване на Б.Б. , което успя да разтупти де що имаше криминални сърца и да ги извести за идните чистки и за феноменалния успех на ГЕРБ. Все още никой не е успял да избяга, а резултатите са достойни и за екранизация от Фокс Крайм. „Падай, клякай, ти си престъпник”  е вероятно новата идея за танц по никое време за  заподозрян в икономически престъпления и група полицаи.

Предложение за хит на  2010:

„До последен дъх”

Оказа се, че това е доста добра метафора за дейността на победилата партия, която има шанс успешно да ни докара до последен дъх с ДДС промени, болнични, които болният сам си заплаща, съдебни процеси без присъди и пак опъване на каиша, до дупка. Но любовта не се изоставя, до последен дъх...

Затваряйки страниците на тази песнопойка, вероятно ми се иска и хитовете на следващите  20 години да са ирландски песни за бира или поне испански песни за бране на домати. Дано все още да има билети за самолетите. Втръсна ми от естрада.

Българска песнопойка - до 1989

Комунизъм, всичко е наше, кампучийско кафе и 10 години на опашка за кола от картон.

Шарени години, за които все още учебниците мълчат, научните величия недоумяват, а хората тъгуват. Стяга ли те сърцето? Защо да не вземем акордеоните и да не забием една здрава китка от хитове, вкаменили се в народната душа, жива история на 45 години политика с привкус на народно веселие в карнавално-гротесков стил.

1944 – 1951

Какво да си кажем, 7 години яко налагане на новата власт, не е било време за музика, а и на никого не му е било до песен. В антиквариат открих шеллакова плоча от 1950, с „ Напред с Червенков в сърцата ни!”, изпълнена от Хор на моряците от Варна. Примигах и дълго се колебах дали да я купя. В крайна сметка, залята с боя и нагъната, в такъв вид нямаше да мога и 1 път да я чуя. Все още някой не иска да открием истината за онези мътни години.

„Свири Хармонико”

През 1951, с първия филм на съвременна и масова тематика „Утро над родината” зазвучва и тази песен. Обожавам тази част, в която се канят бледите и сами другари да се присъединят към бурното младежко воинство, което ще преобрази държавата и тя ще стане „красива като градина”. Песента се харесва и се пее от хиляди младежи по бригадите, поне според официалната пропаганда. На моите бригади през 80те не пеехме такива песни, а гледахме да крадем кофи и да си надписваме бройките. Съвсем в духа на времето, вече знаехме, че всичко е само илюзия.

„Хей, поле широ”/ „Партизан за бой се стяга”

Две от песните, създали епоса за партизаните. Вероятно такъв е бил нужен, за да се избистри представата за тях, легендарните анти-фашисти, които похапват еко-храна от мандрите и стадата из Балкана и си правят пикник няколко дни преди 9 септември, за да слязат групово и да завземат властта. В песните има изградени такива силни образи, които из горите рядко са се срещали, съдейки по настъпилата кървава мелачка след Революцията и събитията след това.

„Пред нас са блеснали житата”/ „Марш на септемврийчетата”

Държавата мисли и за най-младите, създавайки оптимистични и надъхващи песни за новото време. „А над нас властта народна е разперила крила „ и къде другаде да отидем, освен в житата, със знамето с Ботев и с Димитров, като първи учител. Обещаваха, обещаваха, а сега същите тези легендарни септемврийчета живеят мизерно, защото цял живот са работили на тези прословути жита и пенсиите им не стигат и за лекарства.

„На всеки километър”

Коста Карагеоргиев създава една от вечните песни на българското кино, станала хитова със едноименния сериал, един от най-великите филми. Песента позволи и по-късен прочит, когато „червеното знаме” роди и родната олигархия. Време на убедителна и тотална пропаганда.която придобива интересен екшън сюжет.

„Една българска роза”

България е вече отворена към света, защото и трябват долари. Страната на телените огради е вече красивата курортна република, където на безценица можете да отседнете в новите хотели и да се насладите на девствената природа на все още неоглозганите от капитализма плажове. А когато си тръгвате, за вас остава и една българска роза.

Идилична картина на началото на туризма по българското Черноморие.

«Панаири, панаири»

Една порядъчно известна песен на Лили от началото на 70те, която се въртеше безкрай дълги години. Всичко в държавата бе панаир, шарени люлки, небет шекер, цветове и празнота в устата.

„Посвещение”

Партизанииии, партизаниии, на челата със звезди...Как да забравим тази песен, която изстреля Петър Чернев на върха на популярността му, докато той „задъхан по склона, върви след тяхната колона”. Излязла в края на 70те, тя вече няма претенции за връзка с народната традиция, а кара по добре павираната естрадна насока, в която героичният партизанин е вече снабден и с червена звезда на челото.

„Моя Страна, моя България”

Една от песните, които получиха различен прочит през 90те. Химн на любовта към България, връщането у дома, което през 70те години бе пълна абстракция, защото от дома бе трудно да излезеш, а като не можеш да излезеш, как да се върнеш?

„Детски спомен”

Тази песен бе наводнила радио и ТВ ефира по време на перестройката. „Ти лети, лети детски спомен жив, връщаш ни отново в онзи чуден свят.”

А бе вече късно за връщане, защото годините си течаха, а комунизмът си отиваше. А душата на хората копнееше за красота и за това да вървиш един следобед „без цел и посока”.


След толкова много песни и звуци, Народна Република България си отиде, за да даде път на още 20 години нов саунд, от митингите на СДС, пазарите с гладните кучета и търкането на кълки, обути в евтин анцунг. За това и още повече в Песнопойка 2 – Годините на Свободата.

Десет прости факта за Българската поп музика

Синглите са основния музикален формат, който се издава в България.

„В музиката сингълът е кратък запис, който за разлика от албума съдържа еднo или няколко самостоятелни музикални произведения на даден композитор, изпълнител или музикална група.”

 Но нека да добавим, че те никога не предхождат нечий албум. Тук „сингъл” се нарича песен, която веднъж записана,  се върти по няколко радиота, след което отстъпва мястото на някоя друга, но често бива записана в биографията на изпълнителя като успешна – „хит сингъл”.

Средствата за една песен, да я рекламираш, след като я запишеш, да платиш на някой за музика, текст и аранжимент, ако имаш повече пари и  за клип, всичко това е като скъп тото фиш, който попълваш, за да удариш джакпота.

Да, в България почти не се издава музика в формат „албум”.

Нормално е за млад изпълнител да изчезне след един – два сингъла, защото просто средствата от продажбата на семейното жилище са свършили или мама и тате са скръцнали със зъби. Колкото и да е парадоксално, залезът на един от най-успешните дуети за последните 10 години КАРИЗМА започна именно с записите на албума им, който поседя, поседя по магазините и изчезна в някаква посока. Това е сякаш една превратна точка, около която доста хора поразмислят, че няма кой знае какво да кажат и решават да се спрат.

В България всеки  е звезда...но в собственото си небе.

Българските изпълнители са звезди. Но уви, звездите не са български изпълнители. По въпроса се работи усилено, като се подготвят редица конкурси, на които да бъде поправена тази грешка. Шегата настрани, за никой не е тайна, че всяка медия определя своите любимци по напълно произволен и хаотичен начин. Което не пречи на наградените да закичват наградите по себе си, като Брежневи ордени. Които са като значки от пушкаджийница отвъд всяко от КПП-тата ни.

Георги Христов твърди:

„- Говори се, че вие ще спечелите Евровизия....
- Правилно се говори! Не искам да обиждам нито един от моите колеги, но аз съм най-подготвеният от тях, освен това парчето с моя италиански партньор отговаря на всички международни критерии за касов хит. За това е нормално да съм фаворит. Заслужавам да спечеля Евровизия!”

 Любов. Любов. И само любов.

В пълното с омраза съвремие, с ежедневните стрелби, мизерия и кръв, естрадните ни изпълнители застъпват идеята, че „всичко е любов”. И докато това е звучало сладко и до голяма степен адекватно в „Една луна от захар” при ДоРеМиФа  в 60те години, 40 години по-късно, захарта избива в пудра захар. Не знам къде живеят тези хора, в някой Estradaville, където текстописците им възпяват идиличен свят, с пърхащи пеперуди и романтични срещи под вечнозелените липи.

”Не, не спирай
цяла нощ си мой
Не, не спирай
само ти и той.
Не, не спирай
гледам твоя вид
и възбуда в моя вид.
Самичък си без мен
затворен сякаш в плен
от ласки уморен
в прегръдки удушен.”

Говорейки за любов,

идваме до най-омразния за мен мотив  на естраден текст -  жената се гърчи от болка на сцената, че мъжът и изневерява, но тя е готова да му прости, стига пак да я обича.

„Ти си тръгна, отдавна те няма,
И светът ми без теб опустя.
Променен си завръщаш, любими,
Искаш пак да простя всеки грях,
Подари ми любов, подари ми,
Но, любов без измама и страх.”

Добре де, ако той ти изневерява, каква любов да дарява? Той иска само секс, какво се чудиш...

Не го проумявам, моля жени, не ме бийте с текстопойките си по главата... Всъщност, ако мъжът или жената-лирически герой иска само „едно здраво ч*кане”, тогава критиците ще скочат, че това е чалга. Няма оправия.

А чалгата е лоша. Наистина ли?

Всъщност, играта е проста, като гонене пред блока, на стражари и апаши. Уви, апашите са от лошите, но те издават албуми, правят национални турнета, гонят ги за автографи. Но истинският поп изпълнител знае, че рано или късно нещата трябва да се променят, което го прави подобно на екзорсист, който се мъчи да изгони  дявола от умовете на потенциалните фенове.

Проблемът е, че дяволите тука носят Прада.

Забавният жанр в България от години не е забавен.

Отдалечени напред в естетиката на екзистенца и в непреходните стойности на любовта, изпълнителите не могат да повторят успеха на песни като „Една българска роза” и още куп подобни, които веднага изникват в съзнанието ни. Дали хората вече не им се слуша музика? Или пък самата музика вече се е отдалечила прекалено много от хората?

„Не обичам боза ша-ла-ла-ла
Пия само вода-газирана
Не обичам боза, просто така,
Пия само вода - газирана!”

Нашите поп изпълнители вярват и очакват Евровизия.

Месеци преди тя да се случи, тълпи от тях  заживяват с идеята, търсят по стар навик връзки, шият костюми, търсят спонсори, звънят на мастити песнописци и композитори с надеждата, че формулата на успеха се крие някъде там. Елица и Стунджи направиха една страхотна песен, с която и мен ме спечелиха. Но и там не успяхме да победим. Под сурдинка се заговори, че са ни провалили по политически причини, заговориха, че едни ни мразят, от други сме по-добри, от трети пък по-лоши, но други играели срещу тях, пък съответно това означавало -  за нас.

Засега Елица и Стунджи са вече на международната сцена, но за другите това едва ли важи.

Кой знае, ще видим в Евровизия 2008, стига пак да не ни подлеят вода по политически причини, както ни се иска да вярваме.

Абе, защо на английски пеете? Да не се срамувате нещо?

Не знам кой въведе английския език като почти универсална предпоставка, че ще те харесат навън. Често българските изпълнители пеят  с ужасен акцент, неадекватни текстове, заучени на фонетичен принцип, без дори самите те да разбират за какво пеят.

Факт е, че явлението българска поп музика все още го няма. По ред причини.

Сигурно защото бъдещите творци получават музикалната си култура от торента и мп3ките там и живеят в удобния свят на кварталната лан мрежа. Клик – песничка. Клик – още една.

Или защото след добрите години на българската естрада започна един застой, който съвпада болезнено със застоя навън, сред нас. В крайна сметка, на кого ли му пука?

Have Fun или както може да се каже с малко повече думи :

„Ние пак сме тука, сигурно и ясно,
И със тази песен ще ви хванем пак натясно,
Групата е Ice cream, всички ни обичат
Да слушат нашата музика отвсякъде се стичат.
За нас обаче важно е купона да тече,

Парите гадно нещо са и нас не ни влече.
А някой пак ще каже: Братче как ще се яде?
После ще ядем,човек, сега ни е добре.
Родени сме, живеем и ще умрем, не ние срам.
С този ритъм ти вървиш напред и пак и пак.
Тази музика е в нас, тази музика творим.
Ще пеем ще танцуваме докат се ВЗРИВИМ.”

Или може би - докато досадим ?

Please, don’t tell me about the death of pop или как умря поп музиката в България

                          Мамо,мамо, тези чичковци с шарените гащи и

                                                               светлинките и каката с червената рокля клоуни ли са?

                                                               Не, маминото, те са поп музиканти и се готвят за Евровизия...

                                                               Значи не са клоуни, мамо...Жалко... И какво е Евровизия?

                                                               Я си яж закуската и млъкни, че ей сега ще излязат от екрана...

                                                      /из НЕподслушан разговор между дете на невръстна възраст и майка му/

С триумфа на тъжен парад на Победата, с ръка на бутончето, което трябва да изстреля илюминациите, които обаче знаем, че няма да озарят небето, защото бюджета е малък и това е определяло избора им, нека да заявим, че сред изобилието от поп състезания, идоли, съвместни разпевки и евровизии...поп музиката в България умря. Умря очаквано, с дълги конвулсии, уредени от знайни и незнайни неволно коравосърдечни спонсори. Нека да представим няколко подробности от смъртния акт, съзнателно смекчени, за да не се стряскат хората със слаби нерви или просто тези с добри сърца...

С помоща на богати чичковци, харесали си по някое миловидно моме да им краси колите, естрадната музика буташе упорито по стръмния склон на Музиката. Чичковците бутаха, бутаха, после се отказваха, идваха други на тяхно място, но буйната и шумна тълпа на музикантите си вървеше нагоре със скорост 2-3 хита годишно. И подобно на кола се спираше понякога, наливаха се няколко лева и с мощна мръсна газ се даваше НАПРЕД на първа, за да се стигне до някъде. С тазгодишния напън стигнахме до прословутата DEEP ZONE & BALTHAZAR -  DJ, TAKE ME AWAY

When the night falls down, I want you!
Deejay, please take me away.
And when the lights go down, I need you!
Deejay, please take me away!

- I'll take you away!
- Take me away.
- I'll take you away!
- Take me awaaaay!

И защото това е единствената българска песен, завъртяла се като „нов хит” за последните няколко месеца, редно е и да и обърнем внимание. Лично за мен това е една универсална песен, която в други времена и нрави би имала заряда на хит от типа на „ Mile Voli Disko” на Лепа Брена, но ...сега е 2008.

Да приемем, че можем да забравим наглите въпроси за авторството на песента. Защо постоянно завистниците на нашата поп музика ни натякват, че това или онова звучало като подобно парче някъде...

Абе, ей, черни души...я да се спирате. Едно парче извадиха хората, друго няма, и него ли да очерним?

Песента завладява със сложния си многопластов текст, в който преобладават образите на DJя и влюбеният в него индивид, който предвидливо и хитро е унисекс представен. Но нека да боравим с конкретните български думи и изречения, намерени из някой от сайтовете в интернет...

Когато пада нощта, аз те искам!
DJ, моля те,  вземи ме!
И когато светлините угаснат, аз се нуждая от теб!
DJ, моля те,  вземи ме!

Ще те взема!
Вземи ме! (х2)

Влюбеният мъж/жена си иска DJ-я и това е. Готов на всичко, той/тя го иска, когато падне нощта и няма светлини. Това вероятно не е намек за кризата за енергийни източници, а една от милите фрази, с която се подканваме към съвкупляване.

Вторият куплет директно ни хвърля във взаимотношенията им, в които подобно на народна песен / Ша ти дам, няма да ти дам.../ се описва как DJ-я идва и си я взима. В тези две изречения бурно се възражда фолклорната традиция на надиграването пред воденицата, в която най-гиздавата мома  печели майстора. Вярно, тук няма много уговорки и условности, те веднага се взимат, но какво от това...Затова можем да твърдим, че песента има и лек национално-патриотичен дух, въпреки, че музиката била крадена от PRODIGY…абе, я да млъквате!

Интересно, защо в главната роля на изкусителя не е някой учител, инженер или защо не таксиметров шофьор? Ако беше третото, това щеше да е чалга. Ако беше първото, това щеше да е прекалено перверзно. Ако беше второто, тогава щяха да напомнят Rammstein.

DJ-ите са такова племе, което с майсторството си изкушава всеки да ги поиска. Те са призвани да веселят народа. Наскоро бях на една сватба, в която техен представител поздрави някого и направи връзка между професията му /дърводелец/ и професията на Исус Христос, който за него пак бе наследил занаята на баща си ...” И да не забравяме, че и Исус е бил дърводелец!”. С тези прости думи от ресторанта се изля мощно хоро, което се разтече по двора, умело водено и вдъхновено от него, DJ-я.

Затова и тази професия е възпята от автора на песента, затова и завиждат другите браншове.

Просто всеки иска да е cool, никой не иска да е в нощта с програмист, например. Има да ти чатка с копчетата на клавиатурата. А DJ-ите са чиста работа, оставят си парапатките в ресторанта и след душче им остава само да харчат парите от поздравите, нагънати в джобчетата.

Важна бе и предварителната визуална подготовка на шоуто, на която нашите балтазари много разчитаха.

Тъй като те нямаха реална представа за публиката си, решиха с всички възможни средства да заложат на многообразни стойки и чалъми. То не бяха извъртания на брейк танцьор, не бяха реге препратки, не бяха добродушни чичковци с китари и очила ала Buddy Holly, певицата смело показа добра фигура и една очарователна червена рокля. С умело подбран сет от регионални маймунджалъци песента протече по екраните.

Да не забравяме, че можеха да включат и майстор на пиците да върти пици във въздуха в ритъма на песента, а докато текат бавните пасажи да ги маже с доматен сос. Нека да ги извиним, че нямаше огнегълтач, машина за пуканки, чичко с дрелка да разбива около брейкъра, защото „той кърти”.

Незнаен китайски дизайнер се бе трудил ден и нощ над коланчетата със светещи надписи на катарамите.

И след тази цялата експанзия на звуци, светлини, визия...нашите се провалиха. Не трябваше да пускаме самолетите на НАТО над България, сега сърбите ще си го върнат тъпкано.

С поп музиката можем да свържем и двата конкурса  - Мюзик Айдъл и Пей с мен. Вместо като сито за таланти, за момента те са една нескончаема сапунена драма с наднормени килограми, иронични забележки за външен вид, кавъри след кавъри, няколкостотин хиляди смс и тонове телевизионна помия, която  се излива от екраните, за да нахрани гладните за такъв вид храна. И майките започнаха да плашат децата си с Фънки. Дори и да излъчат победители, след 15те си минути режисирана слава те ще бъдат забутани в някой медиен шкаф, за да ги вадят само по ретроспекциите по Нова Година.

И като теглим чертата, един неуспял хит, два ялови конкурса, няма нито един нов албум, нямаме дори и секс символи вече в поп музиката.И това продължава вече 6 месеца, май наиста е време да отпечатаме и некролозите?

Идва лято, то е по принцип неблагоприятно за творчество, даже и композиторите отмарят по плажовете.

Певиците с ухажорите си обикалят по курортите и по бутиците, певците обикалят за някой автомобил на старо, музикантите бачкат по капанчетата, даже и продуцентите седят и си пият коктейлите, бройкайки монокинките, за да преценят от кой заек ще излезе следващия голям храст, ох, хит исках да кажа.От радио ефира се лее добре позната претоплена естрада, но и това е нещо. А есента казват, започвал нов конкурс, вероятно там пак саби ще сблъскат аранжьори, текстописци, мастити композитори, певици и певци,спонсори, за да излезе нов български хит. Дано той нещо промени, но засега, срам не срам, ще се оставя на DJ-я. Ела ме вземи, хайде де...Даже и лампата загасих, ама явно го е срам. Не дойде.