Пътувания, от които ме боли сърцето - Чирпан

Днес наистина ме сви сърцето. Има места, които често сънувам, борейки се със спомените си от детството. Не знам как да го обясня, но Чирпан е едно от тях. Първият по-голям град до моето село Гита, около 1 час с автобуса, една различна вселена, огромна по размерите си, в очите на едно дете, някога в началото на 80те години.
Харесвам този град, но ме боли да се връщам там, защото от всяка крачка виждам разрухата, която е така типична и за цялата страна. Опитах се в няколко снимки от днес да ви покажа градът, както го видях. Сигурно няма и да ви хареса, но това е диагноза, тя не може да ви се нрави, особено и ако ви боли.

Магазин Мъпет Маг

Това ме удари още с паркирането на колата. Дали през отворените прозорци не бяха избягали мъпетите или просто бяха отворили, за да проветрят от миризмата на стари дрехи?

Влага ще да е, погледнете прозорците...

Центърът е силно издържан в стил Сталински барок, който се оказва непреходен за този град, но и доста издръжлив....

Общината

Дежурният блок, в който са живели партийните феодали.

Пощата не е мръднала.

Партизанинът стои на стража, но не успя да спре промените...приятен колорит.

Шадарван, издържан в подобен стил...но подарък от Пени Маркет.

Някога огромният за мен магазин е пълен с различни клетки със странни послания...

Без АБВ не можело.

Ще работя в понеделник - до тогава нито копир, нито отдих и туризъм.

Манекен от сватбен магазин.

Карамфили по всяко време, сещате се за повода.

Горните етажи на магазина са с дискретни завеси.

Външната реклама дава доста разнопосочни сигнали.

Политика, бизнес, обществен ред и порядък в Чирпан...

Странен ремонт на сградата на общината.

Тук май управляват ДПС и БСП...

Спомен от кооперация Искра

Подредено е като в стара картичка.

Градската градина.

Яворов.

Още от градината.

Изглед към главната улица

Розите

Какво небе, мамка му...

Библиотеката на един град като Чирпан

Централният вход

Сградата

Бяха прави хората...

Тече културен живот...

Улицата на библиотеката...

В будката за вестници продават бройлери и дават спраки. Страшно е.

Малко архитектура...

Обожавах този объл блок като дете и мечтаех за обла стая...

Спомен от тотото и неговата реклама...

Разпадаща се кооперация...

Тото късметът на разпадащата се кооперация...

Голяма част от младите хора тук са взели автобуса и са поели по своя път...

Спирката на автобуса

Дългият виещ се път...

И някак странно празни остават площадът и самотно стърчащият партизанин, до недостроената им сграда на културния дом, която вече започва да се разпада...

Празният площад

Недостроеният културен дом..

Пътуваме и ме боли сърцето. Защото над Чирпан все още има синьо небе, въздухът е хубав и мирише на трева, дим от печка, хората са спокойни и понякога усмихнати, но всичко е пред пълен разпад и смъртта дебне на всеки ъгъл, дори и от закланите и изчистени бройлери в реп-а. Дразнещи мисли и усещане...дали не можеше да бъде по-различна съдбата на Чирпан и много градчета като него....Дали вече не е прекалено късно, дори и за самите нас?

Сладолед от авокадо - лятна фантазия :)

Вчера гледахме с Уляна- Мария един филм за Палечка и там мишките празнуваха със сладолед от авокадо. Стана ми интересно, какво ли ще да е това? Няколко минути в интернет и бях готов зарибен да опитам.
Нужни ми бяха:
- 2 авокадо
- 1 банан
- 1 нектарина за допълнителен вкус

Пасирах всичко, добавих малко петмез от грозде за вкус и сложих в камерата за около 2 часа.
Резултатите - много добро, със страхотен вкус, по-добър и от най-скъпите сладоледи.
Естествено, Ваня се отнесе с необходимата доза подозрение и опита само на върха на лъжичката, но Уляна-Мария доста го хареса. Така че, струва си да опитате.

Рапърът Устата

...трябва да му се затвори устата. Отвратителен кич, заради който спирам да ям онези сладоледи. Дюнер чипсът също е извън диетата ми.

филмите от 80те години

Обожавам ги. Намирам оптимизмът им за много завладяващ. 80-те години са едни от по-хубавите години за света.

Летните вечери преди много години

Седя си тази вечер и внезапно се сетих за летните вечери на моето детство. Представете си, началото на 80-те години. Сигурно няма как да си ги представите, ако не сте ги преживели, бай дъ вей. :)
Един голям селски двор с десетки кошери. Вечер дядо ми почти не пускаше осветление, защото пчелите нападаха светещите прозорци и умираха от удара в стъклата. И така, всяка вечер около 7 той палеше две газени лампи пред прозореца и на тази светлина вечеряхме, слушахме радио или просто стояхме отвън и гледахме залеза и си говорехме.
В интерес на истината, залезите извън града са винаги интересни и красиви, с много цветове.
Тогава всеки залез бе особено интересен, различен и впечатляващ, за едно десетина годишно дете. Хапвахме по нещо, задължително слушахме новините и после волна програма, някъде по още топлите от слънцето плочки или на люлката пред къщата.
Когато станеше съвсем тъмно, вече влизахме в къщата, дядо ми гасеше газените лампи, пускахме тежки и плътни завеси и зад тях можехме да светнем електрическото осветление или да погледаме малко телевизия. Тя тогава около 9-10 вечерта свършваше или ставаше абсолютно негледаема в екстремални степени. Което не пречеше да зяпаме ски състезания от незнайни ширини или поредният ангажиран съветски филм.
Навън бе така тихо, че се чуваха звуците на щурците, на всички жаби от близката река, дори как по пътя се връщат хората, почти шепнейки си или смеейки се.
Усетих, че това много ми липсва. Днес в селото ми сигурно е така тихо, както и преди. Но поради друга причина - няма жители. Няма и щурци, сигурно и вече жабите не се чуват от все така близката рекичка. Просто нищо, вакуум. Тишината е наистина гробна, за залезите не знам. Страх ме е да замръкна там, сигурно заради тежестта на спомените за тези, които отдавна ги няма. И толкова много и силно липсват.
В модерния град днес съсед ремонтира нещо по апартамента си, като шумно пробива нещо след 21.00. Влизаш му в положение, сам си ремонтира, няма пари за майстори, на час по лъжичка, на вечер по дупка. И стърже ли, стърже.
Много ми се иска и Уляна-Мария да може да усети тази тишина от моето детство и спокойствието на вечерите тогава.  Не знам дали това може въобще да се случи в панелния град. Сигурно е вече време за бягство някъде другаде. Но накъде?

За сладките черници и за бежанците...

Вчера вечерта около 9 бях пред блока. Колата бях паркирал до една от черниците, които свободно растат пред нас. С ъгълчето на очите си видях, че до дървото има майка с две деца, които берат и хапват. Нека, черниците са вкусни.
Приближавайки, за мое голямо учудване, видях, че майката беше забулена - ясно, бежанци. Бях виждал няколко двойки, които живеят наоколо.
Доближих и отключих колата. Те се сепнаха, поколебаха се нещо и се отместиха. Усетих се, че се притесняват да не им се скарам нещо и не знаех какво друго да направя, освен да кимна и да се усмихна. Видях, че майката /на около 25-30 години/ е събрала в една чиста найлонова торбичка и зелени сливи.
Не знаеха какво да направят и гледайки ме, те тръгнаха към чешмичката. Пак се усмихнах и помахах на момчето, което остана назад да ме зяпа. Възраст около 3-4 години. Момиченцето бе около 2 годишно.
Странно усещане, дали не се притесниха, че ще им се скарам. Дали не бях прекъснал и вечерята им, някакво глупаво усещане за вина. Дали зелените сливи в торбичката не бяха и закуската им?
Това ли бяха прословутите канибали, престъпници и убийци, за които тръбяха всички? Замислих се. Вероятно България има голям грях пред тези хора. Голям. Съвсем напук на афишираната ни моралност и съпричастност.

Как станах дядо..

Люлкам малката мишка на люлките. Тя затваря очи, разперва ръце и все едно лети във въздуха. И се усмихва, смее се с глас и стиска очичките. Сигурно наистина си представя, че лети...
И аз люлея ли, люлея...

До нас на съседната люлка се люлее момченце, което в един момент ме зяпна заради очилата. Дядо му с тъмни очила, а аз с друг вид. И започна да мрънка и да ми иска очилата.
Дойде майка му и му говори:
- Мамо, ако дядото си даде очилата, той няма да си вижда внучето...
Изкашлям се и подмятам:
- Но аз го играя татко...
Майката не се стряска и все едно не говори на мен изкоментира:
- Ми то все едно и също...

Мише, Мише, в навечерието на 41вия си рожден ден, татко ти го заигра като..дядо...

За чифт счупени очила...

В неделя успях да си счупя и очилата. Малката мишка ги събаряше, разпъваше, бе логично и това да се случи.
Набързо отидох до оптиката и ги смених, без чувства, макар, че почти 6 години гледах само през тях. И хубаво и лошо видях, но напоследък ги усещах, че нещо не са ми по мярка.
Как да го обясня?
На прегледа ми го казаха ясно - диоптрите падат, а астигматизмът се увеличава. Как да го кажа с други думи - имам шанс да виждам все по-добре, но без очила виждам криво, размазано.
Днес пътувах без очила до работа, за 40 минути толкова много некролози, пълни с болка хорски очи, с които се разминавах, че сериозно се замислих. Дано новите ми очила да ми позволят да прогледна, в едни по-хубав и шарен свят. Или и новите стъкла няма да помогнат, а нещата ще стават все по-зле. Няма как, ще трябва да опитам, скоро ставам на 41 и започвам 42-рата. Движението по планинския склон надолу става неудържимо...

Изненадите на Избори 2014...започват с Атака и Любэ

Как да не се изненада човек...Атака и Любэ заедно. Кой да го очаква, че АТАКА и Волен ще поканят групата, която от много години назад продава много добре песни - лимонени резенки с вкуса на СССР, добре препечени от слънцето на витрината на някой провинциален магазин в нищото на поредния безпаметен следобед от 70те...
Волен няма как да не се прегърне с  Николай Расторгуев, който няма пък как да не изкара някоя песен за опълченците на Шипка или някой друг по-акана момент от Българо-Руско-Съветската дружба. :)
Следващите /не/очаквани ходове от предизборната кампания:
- Сергей Станишев ще покани KISS и публично ще им се извини на  площада, че през цялото време от създаването им, групата е била подложена на гонения из България, заради евентуални връзки с SS. Джин Саймънс ще се изплези, а езикът му ще е червен. Бабите и дядовците в публиката ще се възгордеят от енергията на набора им.
- Бойко Борисов ще бъде потресен да научи, че Батальонът се строява не е авторска песен на Южен Вятър. Остават му под 10 дни да намери и да уговори Омега /Унгария/ за да дойдат тук.
- Николай Бареков ще потресе привържениците си с признание, че винаги е харесвал Вагнер. Парите му няма да стигнат за помпозен спектакъл по Пръстенът на Нибелунгите, заради което той ще се изяде от яд.
- АБВ ще поканят Барбара Стрейзънд, която ще ги помисли за някое ABC show за деца...

- Докато Реформаторският блок се разберат кой да поканят, парите ще свършат...
- ДПС традиционно залагат на класиката...

Пък аз искам да поздравя нашия политически елит с една песен, на която пък аз залагам...

Да ви е сладко!

Да запашем пищовите, Гергьовден е!

Пътувам днес по обяд и по радиото...естествено, реч на президента. Позволявам си да цитирам част от нея:

Живеем в сложни и трудни времена, в един бързо променящ се свят. Членството на Република България в Алианса е основна гаранция за нашата независимост и национален суверенитет. Но това само по себе си не е достатъчно. През последните няколко години значително нараснаха изискванията към Въоръжените сили, а бюджетът за отбрана прогресивно намалява. Държавата и обществото са в дълг към своята армия. Независимо от това, процесът на трансформация трябва да продължи и да се ускори. Той трябва да се адаптира към реалностите на динамично изменящата се среда за сигурност. Целта е ясна – изграждане на модерна, мобилна и боеспособна Българска армия, оперативно съвместима с армиите на НАТО.

За да се гарантира изграждането на необходимите отбранителни способности и успехът на трансформацията като цяло, сме длъжни да впрегнем всички възможности, в това число сериозен допълнителен финансов ресурс от държавата. България трябва да изпълни своя съюзнически ангажимент, като заложи разходи за отбрана за 2015 г. от минимум 1,5% от Брутния вътрешен продукт и плавно да увеличи в следващите години тези разходи до норматива на НАТО от 2%. България трябва да засили сътрудничеството и да укрепи връзките със съюзниците. В програмата за модернизация, включително и проекта за закупуване на нов тип основен боен самолет, трябва да се заложи изискване за диверсификация и намаляване на много високата зависимост на страната ни от само една държава, производител на въоръжение. Така трябва да бъде и в енергетиката. Енергийната ефективност и енергийната диверсификация са неразделна част от националната сигурност и представляват стратегически приоритет за България. Европейският съюз винаги е излизал по-силен и по-интегриран от кризите. Например, след финансовата и дългова криза от 2008 г. Европейският съюз излезе по-силен чрез Европейския банков съюз, което затвърди доверието в еврото, като валута от световно значение.


Господин Плевнелиев, осъзнавам, че явно някъде дебне голям враг за България, който много желае да ни покори и изличи въобще от лицето на земята. Той явно ни дебне и търси всякакъв начин, само и само да ни удари зад врата и да ни събори в калта.

Не знам дали този враг вече обаче не ни е подкарал към унищожение, след като гледам резултатите в областта на здравето, образованието, културата, социалната политика. Войната явно вече от много години тече и ние губим. Но сега като наемем и нагоре, до 2% от БВП за оръжия, които да дрънкаме и да размахваме, дано ги стреснем.

Не знам защо, но се сетих за стрелеца от Лясковец...

Цитирам ви писано из новинарските сайтове:

Станало следното: Един човек с хронифицирано маниакално-депресивно състояние развива тежка ескалираща параноя.

Започва да изживява фантазията, че е обсаден от вражи сили. Фантазията става трайна и болезнена, фиксира се върху училището пред очите му. Инстинктът е да иска неистово (!) да се освободи от нея, защото това е тежко страдание, черен огън. Но в психотично-маниакалното състояние, в което се намира, начинът да се освободи от нея, е един: като превърне подозренията за военна обсада в действителна война.

Той отлага, колебае се, извмъчва себе си и средата, но все пак се бави. В един ден българското МВР му помага да премине границата. МВР създава пред очите му картина на военни действия: оръжия, бронирани камионетки, маскирани хора, придвижване на военни части, всичко това се видя по телевизията. По логиката на параноидно-маниакалната кондиция, човекът повежда истинска война, стреля.

Стрелецът от Лясковец е бил достатъчно оборудван, за да води въоръжена кръгова отбрана в продължение на няколко дни, каза още Светлозар Лазаров, който бе изслушан от депутатите в Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред.

Освен оръжия, барикади с ламарини, залостени врати с греди и покрити с плат прозорци без видимост, Петков разполагал с храна, лекарства, стероиди и анаболи.

Господин Плевнелиев, наистина ли вярвате, че допълнителните средства за оръжия са това, от което България има нужда? Достатъчно време строихме магистрали, за да започнем сега да събираме пари, за да обновим оръжията на армията. Които след няколко години ще платим повторно, за да можем  и да ги унищожим, за да закупим още по-нови. Не ви ли се струва, че заприличваме на оня нещастен човек от Лясковец, когото неадекватността на  МВР подлуди и предизвика известните вам събития. Обградени от невидими и неподозирани врагове, тъжни до полуда от собствената си мизерия, опрели креват на входа, за да не може да влезе никой в нашия дом-крепост, през укрепената с подръчни средства врата. Тъжна работа...

Пропуснати неща, за които съжалявам...

Много глупаво е да съжаляваш за нещо пропуснато. В последните дни ми се случват разни неща по улицата, за които искам да ви разкажа. По-точно, да опитам да извиня и себе си, че не съм реагирал адекватно...
Преди около две седмици вървя през града и точно пред един дюнер ме спира циганка. Със стандартната молба - за някой лев, но този път подкрепена от инсулинова писалка в ръката. Трябвало да хапне нещо. Признавам си, че не осмислих много адекватно за какво ставаше дума, но вероятно трябваше просто да и купя нещо за ядене, не да давам пари. Шансът това да е истина е много малък, но все пак...
Днес на една спирка едно усмихнато момиченце ме попита дали не искам да си купя ръчно направени картички. И там зациклих и се усмихнах и и казах  - Някой друг път. Метри след това съжалих, дори не питах какво я беше извадило на улицата, вероятно не бедност, а желание да продаде нещо свое някому. Не ми се стори удачно да питам. Сега ми се струва, че трябваше да купя една и да я подаря на Ваня. Сигурно са били много красиви, жените обичат тези красиви картички...
Наистина и за двете ситуации съжалявам и не трябваше да постъпвам така. Или трябваше? Вероятно утре ще постъпя по различен начин, трябва да бъде така.

Авто-мото блус

Отвори вратата на колата, даде контакт, за да провери фаровете и сигурно по инерция пусна и радиото, за да не скучае. За негово учудване, вместо някое радио, от уредбата изрева CRONOS  с Black Metal. Послуша го, докато провери кой фар е изгорял, удари обратно ключа, погледна черното парцалче, което висеше от жабката /мостра на плат за тениски, които ще поръчвам/, няколкото пръчици канела, които се виждаха през отвора и и пак ме огледа. Музиката спря, а той се ухили и вика – Специален клиент си – и се скри вътре да търси крушка мой размер.

До мен се закова кола, която бе преживяла тежко блъскане. В нея куче скачаше от задната на предната седалка, а собственикът свойски се изпъна до мен и запали цигара – и той чака майстора.
-    Ти да знаеш,  кучето е расово, гледай сега как няма да ми изяде баницата, започна първи той разговора. – Само ако му кажа, веднага ще я изяде, ама не му казвам. Днес тръгнахме на кафе, самички сме, а сега баничка си взех…
Майсторът излезе и взе да ми напасва крушката. Собственикът на кучето застана зад него и се изкашля и го попита тихичко за някакво женско име. Двамата започнаха да псуват и да кълнат жената. Той пак дойде за мен, загледа се в майстора и ми съобщи – Прекара го…
Кого,  попитах аз…
И как кого бе, бившата му жена, моята балдъза. Голяма мръсница се оказа, измамничка, тя катастрофира с колата, пияна, заляна, иска дъщеря ми да поеме вината…че тя била млад шофьор. И какво като е млад шофьор, какво и е виновна…
И той запали нова цигара, отвори вратата на колата, извади баницата от устата на кучето и взе да ръфа.
Като брат ми е, сами живеем, но сме щастливи…А ти тази Тойота не ти ли е малка??
Обясних му, че тази кола е на жена ми, а той се свъси и вика  - Аз пък се разведох!
Вкиснат отиде в другия ъгъл на сервиза, дояде си баницата и не напусна ъгъла си, докато аз не си тръгнах. Навън падаха тежки пролетни капки дъжд, които заплашваха да удавят всичко. Изглеждаше сякаш това бе началото на тежък и тъжен блус…

When the music's over...turn off the lights или как и защо умря българската музика

Не обичам да си признавам, че понякога пазарувам в Лидъл. Не харесвам стоките вътре, но понякога /и заради удобния паркинг/ спирам там да купя пакетирани продукти. Така се случи и днес. Мотам се из рафтовете и виждам на един от тях купчина дискове и DVD-та.
Стара тръпка ми е всичко, свързано с музиката. Да си призная, реших да погледна.
Купчини двд с розови принцеси, поп-фолк, пълни дискографии на Пайнер. Хората минават и вяло гледат в друга посока. Един поглед и ми е ясно, че тук няма нищо интересно.
Да погледна и дисковете. До мен се настанява мъж на около 60, който вони на мръсно и алкохол. С черен показалец почва да рови из двд-тата. Дали не търси порно, мисля си аз, мисъл, която просто преминава през главата ми.

В дисковете...хм...нещо странно. За пореден път виждам LAST HOPE в преоценените дискове по хранителните вериги /сори момчета, винаги купувам по една бройка от диска, защото ме е яд, че е там/. Тук се сблъсквам с нова партида от заглавия, в които виждам...Вендетта и Миленита. По дяволите, Вендетта...в Лидъл. Миленита...в Лидъл.
Сума ти трейдъри ме бяха питали за този диск на Вендетта, а аз не никъде не го виждах. Сега,3 години след издаването му, той е вече преоценен и набутан в нищото. Миленита...също.
Погледнах и останалите заглавия....WHAT THE FUCK....компилация с българска музика, издадена през 2014...веднага отива в "боклука" до китайските тигани и ГМО-то.
Миризмата на човека до мен ме накара да грабна една Вендетта и една Миленита, само и само за да не се добере той до тях. Логично, той се настани на моето място и продължи да рови.

На касата пак се сблъскахме...Той си носеше неговите кренвирши и бутилка с евтина бира. Погледна и в моята количка и излезе навън.

Замислих се много. Мамка му, къде отиде българската музика, заради която съм влагал десетки  хиляди левове, само и само за да издам някой диск или да дам бъдеще на някоя група. LAST HOPE и VENDETTA, групи с международна репутация....можете да си ги купите от Лидъл.
Миленита...нетрадиционно, но интересно...и тя там. Кой издава чисто нова компилация и веднага я хвърля в "боклука", срещу 0.99 стотинки? Какво се случва...? Каква българска музика и култура имаме? Кой я докара до пълните с мутирали храни супермаркети? Щастливи ли са музикантите, че музиката им е там. Излиза и веднага влиза по рафтовете.

В колата си пуснах Вендетта...

Каква ирония....
"Иска ти се да ни смачкаш, да ни сложиш в калъп!
Но ние сме на предна линия - водим, не следваме!
Вендета - срещу света!
Иска ти се да ни смачкаш, да ни сложиш в калъп!
Но ние сме на предна линия - водим, не следваме!
Мразиш - факта, че сме свободни, да правим - каквото поискаме.
Падаш - в битка, в която изгуби - преди да започнеш!
Вендета - срещу света!
Мачкан и захвърлен, от твоя свят настрани
От калта се надигам, по-силен от преди!
Идвам да взема моето, баланса да възстановя.
Това е Вендета, Вендетa срещу света! Срещу света!
Мачкан и захвърлен, от твоя свят настрани
От клата се надигам, по-силен от преди!
По-силен от преди!"
И цялата тази ярост и агресия....0.99 лева, с ДДС включено.

Май доста по-подходяща в случая е Миленита с "Да ти го на**чули...".. Не си го пуснах, песента я нямаше в албума и, имаше я в тази компилация от 2014, която не я купих, оставих я на пиянката с кренвиршите и бирата..
" Тик-так, се измъкваш с нощния влак Пуф-паф, куку-клю Тик-так, пак те чакам – никакъв знак.   Май нещо ми се струва, че искаш пак да ме правиш на луда Ако пак ми се надуваш ще те пратя да зимуваш в твоя роден край   (х2) Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам?   Сутрин рано във неделя камбаните бият бим-бам-бум Само да ми паднеш после трябва да те шия бим-бам-бум Знам ти номерата, да не падам от луната? Само, само, само да не дойдеш да ми драскаш по вратата   (х2) Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам?   (х4) Чу, чу Чу ли ме?   Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам? Чу, чу.   Да ти го навън вали ли Да ти го набирам сили Да ти го нали се сещаш сам? Чу ли ме?   (х2) Да ти го на чу ли Чу, чу, чу ли ме?   Да ти го на чу ли Да ти го на чу ли ме Да ти го на чу ли Чу, чу, чу ли ме?"

Шибан, дъждовен ден. Някой ми го...на**ка и ме замисли, че нещо не е както трябва. За пореден път.

Един труден и уморителен ден, 20 февруари, 2014

Има вечери, в които ми е така криво и уморено, че дори не мога да си обясня защо денят е бил такъв. Все едно съм бил в едно безкрайно падане от огромна височина, а всеки опит да се допра до нещо е завършвал с провал.

И сега вечерта, като се усещам като тупнал от нищото, мога да направя равносметка и да прегледам белезите от ожулванията и раните.
Беше уморителен ден, но утре няма да бъде по-добър. Да се извиня на всички, които съм напсувал - волно или неволно, на ум или гласно. Приемам и вашите извинения, ако има такива.
С мир...Да пуснем малко музика в слушалките.

Вече е 21.30, децата реват, мъжът ми е бесен, пералнята се извъртя, а на мен ми е така приятно с теб...

Често си говорим за секс в интернет. Често се срещам за един забавен тип, който буквално живееше в ICQ и около него имаше  много виртуална романтика и секс, но той беше все недоволен. Бяхме се запознали около 2003, когато ICQ беше „голямата работа”. Той беше около 40 годишен ерген, който упорито търсеше секс в мрежата.  Дали го намираше...?

Подбираше негови наборки от цялата страна. Много внимателно – нито по-възрастни, нито много по-млади. Запознаваше се много романтично, след което започваше бавно да ги тупа с големия романтичен чук. Пускаше им снимки с букети от рози, даваше им линкове с романтична музика, пускаше през интернет порталите на операторите безплатни SMS, ако те не бяха до компютъра. Милите жени бяха често омъжени и с ангажименти, но това не го афишираха в мрежата, където все бяха самотни и жадни за ласка. И каква комбинация, докато той лъжеше 2-3 едновременно, често поне една от тях играеше същата игра и бе убедена, че го води за носа успешно.

Обикновено им даваше няколко седмици. Много често кулминацията идваше когато някоя се изтърваше „Вече е 21.30, децата реват, мъжът ми е бесен, пералнята се извъртя, а на мен ми е така приятно с теб.”.

След подобен тип признание, той веднага я триеше, защото не понасяше немарливи жени. По каквато и да е причина. Но все пак беше доволен, че я е „отнел” за малко или много от съпруга и. Ако някоя друга не проявяваше достатъчно ентусиазъм бързо да му отговаря с достатъчно шарени картинки, мъдри мисли и клипове, той също я триеше. Ако попаднеше на някоя, която просто му уговаря секс за конкретна дата и час, без никакви уговорки, той също веднага я триеше. Изпитваше сигурно ужас, че може да попадне на някоя перверзница, която да го депресира с опита си и той да се усети жалък.  Честно казано, той триеше седмично колкото добавяше и често казваше тъжно след отчета за чат събитията от изминалите дни „Романтичен човек съм аз, а около мен само курви...”.

Завърши и няколко нива английски при мен, с тайното желание да намери в ICQ жена от Англия или САЩ, която да му върже. Но и на международния пазар той се провали, по абсолютно същите причини. Жените на около 40 се оказаха еднакви навсякъде по света.

Наскоро го видях да се мотае около Дръмс с голям телефон, на който пишеше непрекъснато. Питах го как е, а той ми отговори вяло „Остави се, отровиха ми живота тия мастии” и продължи да чатка в чат прозореца. Интересно, дали все някога бе стигнал до среща лице в лице? Май не...