Фрамар Медиа представя: Усмивковата терапия на борба със зависимостите,един опит за усмивка, довел до замисляне

Както Фрамар Медиа съобщи, на 26 юни, във връзка с Международния ден за борба с наркотиците, в Стара Загора бе проведена „усмивкова терапия”, която да даде здравословната алтернатива на зависимостите пред хората на града ни. За никой не е тайна, че една от най-големите задачи пред всяка здравна система е именно борбата ни със тези тихи и коварни врагове – алкохол, цигари, наркотици, бързи храни, а защо да не сложим и телевизия, хазарт, компютърни игри...
Напълно или условно разрешени /по закон, лицата под 18 години нямат право да купуват алкохол, цигари, да бъдат допускани в хазартни заведения/, те са това, което осмисля живота на хиляди от нас – бутилката бира пред телевизора, цигарата на терасата посред нощ, „щастливият” смс от Ники Кънчев, енергийните напитки, които ни позволяват да купонясваме цяла нощ...
Посетих събитието като представител на Фрамар Медиа. По улиците минаваха хора, които гледаха с интерес шарено облечените участници, звучеше музика. По стълбите на общината имаше изградена сцена и озвучаване. Организаторите си довършваха нещата, а аз поех към едно кафе насреща и поръчах късо кафе и сода. Представете си, две субстанции, които със сигурност са предизвикали хиляди смъртни случаи от прекаляването с тях – кофеин и сол. Точно на Международния ден за борба с наркотиците.
Събитието започна, участници в шарени карнавални костюми раздаваха брошури на минаващите хора. Радост Овагимян прочете писмо от наркоман, който иска разбиране и моли за спасение. Появи се детска група, която започна програмата на импровизираната сцена върху стълбите.
Поседях още малко и позяпах. Хората вървяха и отминаваха. Малка група пенсионери се зазяпаха, коментираха дали не е нещо за изборите, а после тръгнаха към скамейките около градския басейн.
Публиката бе все така малко. Допих кафето, чак затваряйки очи от горчивината му. Но така го пия, за да се събудя и за да посрещна отговорностите на деня. Всяка чаша кафе на ден води до натрупване – поредните 0.2 грама кофеин. Пет чаши на ден минимум водят до критичната доза за организма от 1 грам. Заменете кофеин с хероин. Страшно е, нали...
Това събитие от днешния ден ме замисли. Дали ще успея и вас да замисля?

-Има ли някой идея колко пари годишно се дават за превенция на зависимостите? Колко енергия се харчи в човешки ресурс, медиен шум, организирани терапии, групи ?
Във Фрамар Медиа, най-големият здравен портал в България, всеки ден публикуваме над 150-200 новини, свързани със здраве, превенция, лечение, здравна политика. Твърдо 15-25% от тях са посветени именно на зависимостите. Един водопад от думи, пари, медиен шум, труд на специалисти...дали има пряка полза от това? Много спорен въпрос, съдейки по това, че ежедневно се увеличават и усилията от „добрата страна” и печалбите на „лошата страна”. Възрастовите граници падат, процентът на пробвалите расте, съответно и процентите на зависимите. Въпреки цялата пропаганда и инвестиции, как си го обяснявате...
Тук дори и не говорим за цинизма на „звездите”, които намират темата за лесен трамплин към късчета слава, които не биха могли да докопат, ако залагаха на вечната тема в естрадата – любов и раздяла.

- Срещу колко неща сте се борили в живота си? А колко от тях сте разбрали и сте приели като кауза, в която лично вярвате и сте готови да направите всичко за нея?
Дали някога през социализма работниците от военните заводи са излизали и са скандирали по манифестациите – „Искаме мир!”, а на другия ден са сглобявали поредния автомат за джунглите на Африка, който да донесе поредните долари за държавната хазна, от която да им бъде заплатено и на тях за труда им. Порочен кръг, прегръщаме каузи, но никога не ги усещаме като свои, защото ни е трудно да ги разберем. Каузите не са като маски, които носим през деня и си ги сваляме в комфорта на домашната обстановка. Ако са такива, то тогава това е работа. А ние сме като този агитатор, който репетира с няколко хиляди работника от военния завод –
„Хайде сега, всички заедно, с бодър тон „Не на войната! Искаме мир!”.

-До голяма степен липсата на ефект се дължи на нещо много странно – неправилно избрани цели и средства. По улиците на България е пълно с гладни хора. Какво бихме направили, за да ги нахраним. Имаме бюджет от 100 лева на глава. Какво ще направим и какъв ще е ефектът?
-Вариант 1 – да ги настаним на хотел, където да имат редовна храна
-Вариант 2 – да им купим храна от магазина
-Вариант 3 – да направим така, че да променим живота му и не бъде никога гладен
Със сигурност, вариант 3 е най-бавен и мъчен, но вероятно и най-правилен.

Нямам идея до каква днешните усмивки и усмивкова терапия са били успешни или ще бъдат успешни в някакъв дългосрочен план. Искрено се надявам, защото безкрайно оценям желанието и ентусиазма на човека зад тях, организаторът на събитието, Радост Овагимян. Дали усмивките и цялата програма са дали поне 1 повод на някой зависим да се усмихне? Дано...

Нужно е много повече от празната на моменти карнавална празничност. Това, което ни прави зависими и от което умираме е нещо много просто – липсата на смисъл и липсата на бъдеще.
Наркотиците притъпяват болката и осмислят битието ти от неочакван ъгъл, в който ти можеш да си позволиш да се изсмееш на света и да продължаваш да не решаваш проблемите си, които рано или късно ще те затворят в омагьосан кръг и ще те убият. Подходът „С цвете и песен срещу танковете” е адски красив и поетичен жест, от който обаче няма почти никаква полза.
Крайно време е да се помисли за това, че всеки има и трябва да има нужда от бъдеще, което сам да си изгради, да му се помага в това, да учи, да бъде част от едно общество, което не си краде бурканите от мазетата и не си дава 1.20 лв в смс за абстрактната тема „сирачетата”, като абсурдна „индулгенция за доброта”, закупена от комфорта на холната гарнитура, която дори и ще заплатим чак след месец, като ни излезе сметката. Замислих се за това, но сам се стреснах. Оказва се, че аз, признатият песимист, също практикувам някакъв оптимизъм и вяра, че нещата ще се променят към по-добро. Наистина не знам как, но дори и тази статия и този хепънинг да са едно добро начало, ако успеят да ви накарат да помислите по тази тема.

С уважение, усмихнат, но и замислен,
Ивайло Тончев, главен редактор на Фрамар