Три села

Интересните места в България са винаги на отклонение от главния път. И ако ви е писнало от суетата на града, защо да не посетим три китни селца, всяко от тях със своята история, шарена и неочаквана, такава, каквато няма да намерите по вестниците, или поне не в повечето.
Караново /област Сливен, 10тина километра от Нова Загора/
Само няколко километра встрани по пътя Стара Загора – Нова Загора ви водят до Караново. Не се учудвайте, ако две три обиколки с непозната кола из центъра на селото предизвикат бурен интерес от страна на местните хора. Необичайно контактни, дружелюбни, но винаги с едно наум за вас. С интерес и подозрение ни изгледа дори и патрулката с полицаи, която ни подмина по пътя. В Караново рядко се отбиват хора без конкретна работа. Често в колите им има специална апаратура, пособия за копане и мощни фенери.
Наричат го спорт, наричат го варварство, наричат го...иманярство. Село Караново има около 1000 жителя и много пъти по толкова история. Не се учудвайте, наоколо има 26 неразкопани могили, а всяка разкопана дава находки, които предизвикват сериозен научен интерес.
Ако влизате в селото по пътя от Нова Загора, през село Асеновец, бъдете готови за началните няколкостотин метра. Торбички, опаковки, боклуци, всички онези символи на материалното задоволяване, които можем да намерим на всяко бунище. Но тук те бяха разпръснати в течение на почти километър, от двете страни на пътя. И тук вече можеше да се види могилата. Опакована в нещо като парник, наполовина изрязана от изкопната дейност, там стоеше историята, която бе разлюляла интернет за няколко часа. Продължихме напред, за да посетим първо другата могила, която бе туристически обект. Карановската селищна могила се намира в северозападния край на селото. Това е най-голямата селищна могила на територията на цяла Европа. Образувана е от последователно изграждани едно на друго праисторически селища. Могилата е на площ повече от 25 дка, от които са разкопани сравнително малка част. Наистина огромна, но затворена. Не можахме да намерим кой да я отвори, да си платим билетчетата от 1 лев и да я разгледаме. Могилата бе туристически обект, но не работеше в събота и неделя. Опитахме се да позвъним на околните къщи, като се надявахме по стара традиция все някой да има ключ.Уви, никой не можа да ни помогне. Обърнахме колата и се насочихме към другата могила, която бяхме видяли още с влизането си. Извън стандартния път вътре в селото, до самата могила ни чакаха около 2 километра стабилно off-road преживяване, което упорито не препоръчвам на шофьори, на които им е мило за колите им. Към последните къщи имаше огромно бунище, на което от боклуците вяло пасеше красив бял кон, а на няколко метра от него циганска булка простираше пране пред малката им съборетина. Изгледаха ни с вял интерес.
Но под могилата ни чакаше изненада. Откритието от световна величина бе под охраната на ром на средна възраст, който зяпна при появата ни. Негова задача бе да ни попречи да снимаме, да влизаме и да правим каквото и да е наоколо, въпреки, че и той и ние знаехме, че няма как да го направи. В подножието на могилата бе поставен стар военен фургон, а охранителят не знаеше накъде да погледне, докато ни отказваше вяло дори и да снимаме отдалеч могилата. Не трябвало.
Това бе преломен момент в моето желание да напиша статия за Караново. Едната могила затворена, другата със златните колесници под запора на охранител. За какво друго да пишем?
Кметът на такива малки населени места има функциите на чудотворец, той решава и най-нерешимите проблеми. Кметът Деньо Денев бързо остави работата си и ни съпроводи до могилата.
. На 27 октомври, 2008, кметът лично подава сигнал, че по тази могила е копано. За няколко дни могилата е под охрана, започват истинските разкопки. Някъде под земята изкопават останки от закопана пластмасова щайга, но истинската находка е уникална древна колесница с 4 големи колела и скелетите на два коня и куче. Спасителните разкопки на археолозите откриват погребение на тракийски владетел, който според древнотракийския обичай е погребан със своята колесница. Бойната квадрига е направена от дърво, кожа и бронз. Колесницата е богато украсена с посребрени фигури на еросчета, яздещи митични същества с тела на пантери. атировката на колесницата е от І-ІІІ век от новата ера. Въпреки че по това време нашите земи са били под римско владичество, археолозите са категорични, че древното превозно средство е с тракийски произход. Кметът само се засмива на новата интернет легенда за златните колесници, но съм сигурен, че го прави с облекчение, че е само легенда Иманярите нямат спиране, човъркат като луди, търсят нещо да изкопаят, нещо за бърза продажба. Дори и полицията често вдига ръце и не конфискува скъпата техника, с която вече разполагат. А докато ги хванат, често е прекалено късно.
Дори и кметът не успява да отвори заключената атракция на селото, която зяпаме през оградата.
Годишно могилата се посещава от около 2000 туриста, което прави по почти 6 човека дневно.
Доста от тях са чужденци, които биха искали и да отседнат някъде. В тяхна услуга е селската къща „При Ева”. Тя се намира съвсем наблизо до могилата, буквално един хвърлей място.
Ако бъдем честни, след като видях къщата за гости, вече бих имал и втори повод за посещение на Караново. Ева е млада жена, която купува стари къщи и с много, много вкус твори чудеса от тях. Много красив двор, украсен в битов стил, далеч от пластмасовите китайски удобства на съвременните хотели.Цените са съвсем добри, 20 лева на човек за нощувка, голяма механа, домашно приготвена храна, баня и тоалетна на двора, но си мисля, че това не е проблем. И най-вече, дружелюбно усмихнати домакини. Това рядко можете да срещнете, дори и ако си платите.
Обективно погледнато, селото няма как да поеме голям поток от туристи и може би това е част от очарованието му, че си остава дестинация за малцина избрани късметлии. Къщата за гости е с капацитет 15- 20 места, а други хотели засега няма. Да не говорим за трагичната входна улица, посипана с боклуци, които сякаш не бяха чистени от години. Засега Караново не е сред предпочитаните туристически дестинации, но много бих се зарадвал, ако това се получи. Защото хората там го заслужават, заради упорития си труд и надеждите им.

Винарово /област Чирпан, около 25 километра от Чирпан/
Село Винарово е едно от забравените села на България. Някога пълно с млади хора и живот, сега то е останало с малко над 300 жители, чиято средна възраст бързо приближава към пенсионната.Дори и да стигнеш до там е задача, която не е по възможностите на обикновен автомобил. Трите километра от главния път до селото са изпитание за уменията на всеки шофьор. Отклонението е разрушено от тежките камиони, които носят камъни от близката кариера. И докато бавно пъплите с автомобила си към селото, не се учудвайте, ако такъв камион ви заобиколи и продължи, обвит с облак от прах.
Прах, дупки, прах – така минава отклонението към селото. И когато спрете на центъра пред читалището, чак ви се струва невероятно, че сте стигнали на такова място. Страхотен чист въздух, чисти улици и едно игрище, на което няколко деца играят баскетбол.
Културният център на селото може да развълнува всеки човек, роден преди 1980. Още с влизането усещаш миризмата на дърва. По стените има картини и снимки от миналото на селото.На първия етаж има доста богата библиотека. Не намерихме читатели по това време, но според секретарката на читалището те имат доста абонати, предимно хора на възраст, които търсят интересни книги, без значение от годината на издаване. Книжовният им запас е предимно от литература, издавана доста преди 1990 година. От стената Максим Горки препоръчва интересни книги за четене.
Но истинската изненада в читалището стои заключена и под строг контрол в мазето. Допускат ни, както ни увериха, че биха допуснали всеки друг турист или любител на историята в оня и специфичен период – 1945 – 1989. Село Винарово разполага с музей. Една част от него е посветена на етнографското наследство на селото.А другата част е историята на селото – от създаването му до годините на социализма в България. Когато влезете в тази зала, няма как да не претръпнете. Точно срещу вас стои барелеф на Й.В. Сталин – оказва се, артефакт с огромна стойност, защото такъв няма никъде из околните големи музеи. Той е бил спасен лично от Ангел Неделчев,бивш кмет на селото, който го съхранява в дома си и го предоставя безвъзмездно на музея. До Генералисимуса стоят бюстовете на Ленин и Димитров. По стените на залата са изложени стотици снимки и експонати от славното минало на селото. Започва се с върховете на стрели, намерени в една могила до селото. Продължава се с всички видни и запомнени културни дейци на селото, с партизаните от този буен и свободолюбив край. Има спомени от всяко посещение в чужбина, предимно в бившия СССР – флагчета, картички, снимки.
Под особен контрол заради невероятната ценност на експоната е и почти пълното течение на „Път към комунизма” – селски вестник, съществувал някога през 60те години на 20 век, който е уведомявал селяните за случващото се в селото, което някога е било много по-голямо и пълно с хора.Тук са запазени и следи от индустриалното развитие в селото – малък цех е произвеждал детски камиончета, преси за рязане на картофи и газови котлончета.
Сбирката е била направена напълно доброволно, с помоща на жителите. И ескпозицията и самата история на селото спират около 1989 година, когато нещата във Винарово просто замират. Наскоро е затворило училището, което е било боядисано и ремонтирано през последната учебна година от самите учителки. Децата идват само за ваканциите в този чудно красив край, да поиграят на чист въздух и на простор. Няма заведения, освен селската кръчма, която обаче е готова да ви приюти и нагости.
След телевизионен репортаж за техния музей, в читалището получават доста обаждания от цялата страна на хора, които искат да посетят читалището и да се докоснат до спомените им. Те вече очакват и първите туристи, които могат да отседнат в ловната хижа, разположена над селото. Вероятно това може да е едно ново начало за селото, което чрез историята си ще може да намери и бъдещето си.
Уредниците на изложението са готови да го отворят по всяко време и за всеки, който иска да се върне с машината на времето много години назад. Едно вълнуващо пътуване по пътя към комунизма!


Яворово /област Чирпан, но по-близо до Стара Загора...само 25 километра/
Вече отдавна не чета вестници, защото ме стряскат ежедневните новини за убийства, отвличания, насилие и кръв. Но има вестник, който смело може да разгърне всеки, който иска да си спести черната хроника. Яворово е китно българско селце, в което дузина ентусиасти решават да издават вестник за селото си, наречен „Ахинора”.То се намира само на 3 километра от някога култовото „Яворовско ханче”, което фалира след почти 40 години история, защото вече никой не минава по този път.
Селските историци се колебаят за името на селото, като едната версия е, че е кръстена на П.Яворов, а другата е, че името идва от дърветата явор, които е имало някога в селото.
„Ахинора” излиза вече поредна година, един път на три месеца. Продажната му цена е само 30 стотинки, а тиражът е 500 бройки. Съдържанието му е ориентирано спрямо аудиторията – актуални новини от селото, културна хроника, спомени от видни яворовци, поезия и проза от местни творци.
Голямо внимание се отделя на децата на селото, като тази година за първи път от много години там се отглежда дете. Има поздрави за всеки рожденник и се отбелязва и всяко погребение. Основен пункт за разпостранение на вестника е селския магазин, но бройки от него си разменят яворовци от цял свят.
От тях и от доброволните помощи на други хора се издържа и това издание, като в дейността на читалището можем да отбележим и издаването на книга, посветена на жените от селото.
Журналисти са жените от селото, които сами готвят материалите си и подготвят предпечата.
Съвсем нормално за чирпанския край обаче, тук хората могат не само и да обичат силно, но и да мразят.
Населението е разделено на две групи, като камък на раздора се оказва именно селския вестник.
Кавгата между селските и градските пенсионери -пришълци е започнала много отдавна. Вероятно никой не помни или не може да обясни причината, но допълнително гориво в огъня е налял пожарът на кметството. Зла ръка пали старото кметство, което изгаря цялото, заедно с архива на селото.
От много години селяните не могат да се разберат кой трябва да поеме ремонта, както и защо собствениците на сградата /местната кооперация/ упорито нехаят. Не се чудете, но и в хубавото пролетно време старите хора вървяха по улицата и се гледаха на кръв, разлютени от градските пришълци в наше лице. За едни вестникът е единственото хубаво нещо в селото, както и единственото им забавление. За другите той е пълен с лъжи, в чието опровергаване те са се заели напълно сериозно, като са стартирали и ново, алтернативно читалище, което да отразява и техните виждания по темата.
Засега те не издават вестник, но вероятно не е късно да започнат, за да се разрази истинската вестникарска война по тесните селски улици.
Кметът на селото ни доверява, че групите в селото са наистина сериозна пречка за развитието му.
Този чудно красив и чист край, където въздуха е така кристално чист, няма никакво бъдеще пред себе си. Община Чирпан не отпуска никакъв бюджет за общината, за да се окаже спешна медицинска помощ на някого трябва да дойде линейка от Чирпан, за да закара болния в Стара Загора. Вероятно може да се промени нещо, може да се проведе референдум и са се премине към община Стара Загора. Стига жителите да намерят общи думи и да се борят за бъдещето си, в което кметът не беше много уверен.
Над селото има гъста борова гора, от която се разкриват много километри приветливо подредена земеделска земя и лозя. Вероятно си струва да се работи заедно за една обща цел, в името на родния край. Дано някога вестник „Ахинора” да съобщи за това.

И докато се чудим накъде да поемем в следващите ни репортажи, и трите села живеят своя малък, селски живот и чакат гости, за да има кой да оживи опустелите дворове и да изпълни с детска глъч улиците. Ако това не се получи, след 10-15 години само тази статия ще ви напомня за тези чудно красиви местенца, пълни с чешити и интересни истории.