Децата цветя и празника на слънцето...

There I was on a july morning
Looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun
Поредното юлско утро в моя живот, тридесет и петото. Опитах се да потърся любов и сила в изгряващото слънце, както ме съветваха URIAH HEEP. И спомените нахлуха в моята олисяла глава...
Ако обичате приказки, това е една от тях. Вероятно може и да е измислица, но просто ще трябва да ми повярвате.
Някога, преди много много лета, когато цветята бяха третирани като „декоративни насаждения”, в България живееха децата цветя. Години след Woodstock, когато някогашните хипи звезди вече смъркаха коката от златни легени, тук при нас избуяваше културата на 60те. Комсомолските лидери описваха представителите и като „неформално движение”, но зад сериозната фасада и заплашително вдигнатия палец на отговорните кадри се криеха чифт кърпени дънки, китара, безкрайно лято, секс, наркотици, много музика, безкрайни пътувания на автостоп, неочаквани разговори със случайно срещнати хора, които пиеха бира и говореха за поезия и изкуство, седнали на бордюра на някоя безименна улица.
Докато хората вървяха наоколо, вдигаха безумните си лозунги, караха тракащите си коли към летните си къщички, за да бучнат стрък домати и да могат после да мелят и да мелят от него за поредните зимни консерви, с които да овкусят заводския бял хляб на осемдесетте. Децата цветя не работеха на престижни работи, не ги интересуваха парите. Те винаги се намираха. Те не караха коли, не се интересуваха от дрехи. Често дните им започваха и завършваха с усмивка, дори и когато през деня са те тормозили милиционери, за да махнеш дългата си коса си и за да се откажеш от подражанието си на „западните кумири.”
Дрехите им бяха кърпени, но те творяха поезия, музика или просто любов. А да обичаш беше табу в онези години на международна любов и взаимопомощ. И те имаха своя ..Джулай...
Този легендарен хипи празник има своята дълга история. За начало на историята му се смята 1985, когато за пръв път на варненския плаж се събират група приятели, водени от легендарният варненски хипар Тяната. Той разказва, че докато е бил в казармата, се е паднал на пост на 30 юни срещу 1 юли (точно Джулайската нощ). И през тази нощ си дал дума, че ще направи така, щото никой да не посреща първото юлско утро сам. И през 1986 това вече било факт, на морския бряг имало над 300 човека от цялата страна, които пиели, пеели, говорели, усмихвали се един на друг. И задължително звучала и тази знакова песен на Юрая Хийп, с която посрещали утрото. И така започнала легендата за този своеобразен празник, който го има само в България.
За първи път децата цветя можели да покажат, че и те имат право на нещо свое, като дори успели и да го извоюват да се случи. Представяте ли си? Цяла година младите хора се готвели за тази вечер, където можели да бъдат себе си, далеч от твърдите яки на комсомолските ризи, далеч от блоковете, които тогава по стандарт се правеха със задължителните бомбо-убежища, встрани от ежедневната нормалност и прагматичност. Децата на поколението, отраснало със страха от атомната гъба посрещаха слънцето, търсейки контакт с първите слънчеви лъчи, радвайки се на живота. Вероятно и това бе част от празника, усещането, че си жив, че мърдаш, че не си се вкочанил през предната година живот по каноните на социалистическия реализъм. А после те чакали месеци лято по морето, каквото вие никога няма да го видите пак. Почти девствено, далеч от мутробарока и бетона, с безкрайните девствени плажове...
Естествено, властта се мъчела да урегулира празника, да го институционализира, да го завземе...не успяла. Дори и камерите на телевизията посетили празника, за да отразят това невиждано до момента нещо. Замислили социолози и експерти как да успеят да опитомят и това, защото въпреки милиционерските издевателства и опитите за „още един Ален Мак, ама морски”, децата цветя не предавали идеите и мечтите си. Мъчили се, мъдрили го...докато не дошла „свободата”...
Не знам защо, никога не съм могъл да си го обясня, но в момента на падането на всички ограничения и на така мразената власт на БКП и началото на „демокрацията”...това било и края на празника.
Започнало с наркотиците, които бързо отнесли десетки животи. Не точно на 1 юли, а в някои от другите дни на годината, когато слънцето съвсем не можело да изгрее...
Децата цветя, свикнали на ежедневния тормоз от старата власт, се оказали безсилни пред хаоса на новото време. И затова...решили проблема по най-истинския начин, като напуснали...
Напускали масово. Дали със самолети към проверени дестинации, решени да мият чинии или да работят каквото и да е, но само да се махнат от тук. Напускали и с игла във вените, намерени на улицата.
Напускали и панически, режейки косите си и /със стаена болка / отказвайки се от мечтите си, за да преживеят някакси и да избутат до заплата, за да платят сметките си. И това било, край...
Децата цветя изчезнали от Джулая, за да нахлуят всички други...Красивият празник на слънцето е вече част от кувертите на много от заведенията по брега, където заровил пръсти в купичка с фъстъци и с някакво питие може да видиш пак първите лъчи на слънцето, докато DJ-я ти пуска култовата песен, свалена от локалния тракер и записана на евтин no name cdr, за да угоди на посетителите. А след това следва песента от Сънчо, която всеки от тях ползва, за да намекне на клиентите си, че е време за лягане.
И утре е ден, драги ми джулайци, лягайте и утре пак да творите материални блага, че има сметки в кутията. Други пък минават край някоя местен супермаркет, препълват торбите, отиват на някое по-безлюдно местенце, разпъват месалчетата, отварят гърлата и скоро са така пияни, че като едни същински хъшове могат само да показват юмрук и да се зъбят беззъбо на онези, които смятаме за виновни...и самите ние не знаем за какво. За толкова много неща, че самите сме забравили за кое точно и кой точно...
И тъкмо когато всички твърдят, че сме свободни,защо празникът на свободата отива в блатото на пълната халтуризация, обезмисляйки усилията на авторите си? Наивен въпрос, на който нямам отговор, освен, че така е трябвало да стане. На робите не им трябва и слънцето, защото те рядко вдигат глава нагоре.
А ние се оказахме роби на собствената си „свобода”, която ни засипва, задушава, унищожава...
И дали само тъгата по онези години ме кара да не заспивам и да се опитам да видя слънцето от прозорците на панелния апартамент в края на града. Или пък нервите от поредния кофти ден.
Мисля си, че е време да отида до прозореца си. Благодаря ви, че изчетохте приказката ми. И ви благодаря за компанията и ...нека се опитаме да бъде различно от утре, искате ли....