„ Като търкалящ се камък по една лява река...”

Дори и днес на картата има места, за които никога не знаем нищо или никога дори и не чуваме. По различни причини, дали заради политика, дали заради пари, дали заради пълната липса на интерес у някой достоен откривател. Преди 18 години цяла България бе една такава закрита условност, със сложен код, разпознаваем само от местните туземци и непознат за гледаните със суеверен страх чужденци, които плахо се движеха по очертаните маршрути от обекти на Балкантурист. ...
Съвсем като крепостни селяни, ние седяхме по населените си места и рядко пътувахме извън стандартните курортни места –лятото по моретата и зима – понякога по планините.
Понякога едно ходене до някой малък градец за цветен телевизор бе помнено с години. Няма да ви напомням парадоксите на плановата икономика, според която бе логично в Стара Загора да няма нито един цветен телевизор, а в смесения магазин на някое гранично село десетки бройки да събират прах, поради липса на търсене.Така родителите ни откриваха и опознаваха страната ни, търсейки различни стоки от пряка или непряка необходимост.
Дълги години след това, на картата на България все още има места, на които от много време не е стъпвал, там няма интернет, няма заведения, дори и времето не тече правилно, а криволичейки. Като една Лява река, която бе нашето откритие в скованите от сняг пост-коледни дни.
Всъщност, за него чувахме доста от различни хора. Кратки и положителни коментари.
Опитахме да намерим нещо в интернет. Търсачките засрамено мълчаха, тъй като не можеха да предложат нищо от няколко общи фрази. Няколко снимки на празнуващи хора, заклали агне.
Накратко, това бе село в Стара Планина. На пет километра от по-известното Пчелиново.
Там се развивал и селски туризъм, речено сторено, запазихме места по телефона и след Бъдни Вечер бяхме готови за път. Да пътуваш на Коледа е нещо страхотно, пътищата са почти празни.
За първи път пътувах извън града със старата си кола, която е на възраст, достойна за пенсиониране.
Опелчето ми смело изхвърча извън града и поехме по пътя за Бургас. Минахме край няколко малки селца, които бяха така обвити в мъгла, че едва разбирахме къде сме. След няколко отклонения по пустите пътища ние навлязохме в Гурково. Били ли сте някога там?
Закопнях да се върна там с камерата си. Нагарчащо сиво градче от стотина къщи, през което минава потокът от ТИР-ове, по един тракащ калдаръм, който датира от времената на бригадирското движение.
Но някъде по главния път стои горда табела „Стоки за под и над 1 лева”.
Стотина метра след това градчето свършва, за да започне Проходът на Републиката – Хаинбоаз.
Изграден с бригадирски труд, за което напомнят няколкото мемориала още в самото начало.
Усещах, че влизам в друго място. Само преди 50 минути бяхме напуснали Стара Загора, заредили торбите от Билла, надишали се с песни за Коледа и „хохохо” - тата от безбройните тонколони.
А тук бе планината. Различно и самотно място, запазило спомена за онези хора, дали младостта си в името на една мечта, която 40 години по-късно се оказала кошмар за техните деца.
Щом не сте чували за Гурково, едва ли сте чували за Пчелиново?
Разположено на десетина километри по протежението на пътя, то е споменавано като най-дългото село в България. Разделено на махали, между които хората пътуват пеша.
Легенди се носят за ароматната шкембе чорба, с която се гощават шофьорите на тировете, които безспирно препускат през селото. Гугъл твърди „И днес в с. Пчелиново може да се посети уникалния дом-паметник на бригадирското движение, символ на героизма и саможертвата на хиляди младежи и девойки, строители на Хаин боаз.”. Опитахме се да го намерим, но нямахме късмет.
Не съм сигурен, че още съществува. Ние сме нация, която бърза да унищожи историята си, веднъж щом я е детронирала от трона на историческата актуалност.
След втората махала от селото дойде и нашата табела с отклонението за Лява Река.
Пропуснахме насрещно движещите се камиони и се отклонихме към покрития с лед път.
Гугъл е доста деликатен и двусмислен за състоянието на пътя „Пътят от Пчелиново до Лява река е около 3 километра, асфалтов, сравнително добър на фона на междуселските пътища в България.”.
Около 5 километра, абсолютно непочистени от никого, лед и сняг, с коловози, през които са минавали другите коли. Тесен път, имаше места, в които се молех да не дойде друга кола, защото разминаването бе невъзможно. След половин час бавно пътуване видяхме и първите хора. Те бавно се придвижиха към края на пътя, за да ни отстъпят място да ги отминем.
Бавно приближихме, Ваня се пресегна и даде сигнал, за да ги предупредим повторно. Те ни помахаха, ние също им помахахме и бавно ги изпреварихме. Хората в планината правят така.
Около тях весело играеше кученце, което те грижливо поеха в ръцете си, за да не скочи под гумите.
Още два завоя и пред нас се появи нашия комплекс „Лява Река”. И точно на края на пътя колата сдаде багажа, като не можа да се пребори с едно нагорнище. От заведението изскочиха купчина хора, които ни помогнаха. Лично аз бях много изненадан, не очаквах.
Не съм свикнал да ми помагат. Не и в града. Но тук бе явно различно.
Комплексът е нов, доста чист и топъл, нещо което е много важно в снежните дни. До ресторанта е паркиран стар камион, разкрасен със сърп и чук и вече изчезналото име на една държава, която някога бе карала света да трепери. Сега то бе призвано да спасява хора, изпаднали в беда по заледения път.
Каква странна промяна, не мога да отрека, че собственикът на комплекса има усещане за хумор.
От краткия следобеден сън ме събуди песен. Чак не повярвах на ушите си, учудих се кой е забравил радиото си в колата си. Но последва и втора и трета песен, без рекламни спотове, все английски коледни песни.
Навън пееха хората, които разпознахме от срещата на пътя. За наше голямо учудване това се оказаха англичани, които бяха заели съседната виличка. Учтиво си кимнахме и решихме да посетим самото село. Нашите нови съседи продължаваха да пеят, въодушевени от снежната тишина.
Всъщност, село Лява Река няма. Или и да има, сега то оживява само с туристите, които го посещават.
Бяха ни разказали за страхотната природа, за чистия въздух, за това, че вечер вият вълци и изобилства от диви животни. Но хора в този мразовит ден почти не видяхме.
Селото е доста дълго, разположено край течението на Лява река. Някога до селото са ходили автобуси, за което свидетелствува сградата на спирката, в която все още стоеше маса със стол.
Но всичко вътре бе унищожено и самата спирка бе налепена с некролози. Не знам по каква странна логика хората по селата винаги поставят некролозите на спирката. За да са първото и последното нещо, което видиш, когато дойдеш или си тръгнеш от селото. Така е и в моето село, наречено Гита, на една убита от фашистите партизанка. Нейната каменна статуя още стои на пътя за София, за да отбележи нашия разклон.
Вярвам, че в такива места, когато хората бавно отстъпват, самите вещи и сгради започват самостоятелен живот. Призраците от миналото упорито и трайно обладават мястото, за да не го изпуснат никога от своя контрол. Кой знае кога за последно на този стол и на тази маса е стоял човек, кога е напуснал и кой е съборил стола, но е запазил стъклата на прозореца, чакащи още от хълма да се зададе междуселския рейс Чавдар. Пътувал съм с такъв раздрънкан рейс като дете, покрай села, които отдавна вече ги няма, обезлюдени и разрушени. На спирката на моето село ни чакаше отговорника, който продаваше билетчета, имаше скара бира, течеше активен социален живот. Скамейките и бяха цедката, през която всичко външно се процеждаше и влизаше при хората от Гита. Нови дрехи, вестници, лица, истории...всичко идваше и си отиваше с рейса. Търкан от безброй обувки, прагът на стаичката се бе затръшнал някога завинаги, за да отпразнува смъртта на спирката и да остави селото на духовете на планината. Стоях до коленете в сняг и гледах вратата, покрита с некролози.
Магазините са един естествен център на всяко село. Обожавам селските магазини, в които има събрано всичко нужно на хората да преживеят. Винаги мирише на перилни препарати и сладко, на топъл хляб и на гадна евтина козметика, чиято миризма се процежда от тубичките и шишенцата.
Тук той бе в една сграда с кметството, над което ведро се вееше националното знаме. И бе затворен, както ни бяха предупредили още в комплекса. Лавиците бяха празни, освен няколкото шишета ракия, макароните и брашното, важни продукти за това място. Интересно, бяха ни споменали още нещо.
В Лява Река никой не пуши, затова не продавали и цигари. Интересна идея за борба с порока.
Лишено от спирка и магазин, без поща и без училище, населението от 40 души живее в около 20 къщи, част от които са строени около средата на миналия век. Гредоред, кирпич, прозорчета с отделни парчета стъкло. За първи път виждах такива прозорци.
Ваня ми разказа, че така правели много отдавна, за да си спестят сменянето на целия прозорец, ако се счупел. Да не забравяме, че Габрово е на по-малко от 40 километра.
Всички къщи бяха странно празни, над някои от тях плахо се вееше слаб дим, което показваше, че жителите просто предпочитат да ни наблюдават и да не се показват. Все пак ние бяхме атракцията , не те. От една от къщите отвъд реката ни наблюдаваше една баба, която проследи цялата ни обиколка по пътя с нескрит интерес. А после бавно се прибра в стаята си.
Пред друга къща дядо Чико ковеше рекламната си табела пред своето току що открито хотелче за селски туризъм. По тарикатски ни попита дали е закована криво и изкрено се зарадва на въпросите ни за цените на стаите. Съвсем в края на селото се сблъскахме с една шумна компания младежи, която бе дошла като нас да празнува и бяха наели цяла вила. Разменихме си поздрави и се разминахме.
По пътя се сблъскахме и с един врящ казан, в който се варяха останките от току що убито прасе.
Около него по опръскания с кръв лед се въртяха мъж и хлапе, до паркиран стар Голф.
Вероятно бяха дошли от града, за този така типичен за сезона жертвен ритуал.
Други хора не видяхме, макар да имаше следи от тях. Къде по простряното пране, къде по животните в двора, къде по пресните следи по снега, покрил двора. Всички сякаш се криеха от нас. Освен реката, която обтича цялото село и представлява една страхотна гледка с течащите води под леда.
Тази, Лявата река, дала име и на селото. Която пресякохме по един скърцащ дървен мост, за да отидем до кметството. Извираща от планините, за да отиде пак там, в планините.
Всъщност, това място е един паметник на една отминала епоха. Аналогова, дървена, тиха, в която времето тече в друга посока и с друга скорост. Място, в което човек може да си сложи откъртената отнякъде счупена табела „Мототехника” на входната врата, сигурен знак за едни други години.
Както и място, където на пътя стои отмяната на ограничение от 20 километра в час. Странен знак.
Сякаш някой иска да забрани на бързите автомобили да будят спящото село.
Място без институции, без нищо от нашите евро-интеграционни условности.
Просто нещо насред нищото, изпълнено със спомени от събития и истории, които вероятно ще се случат само в моята фантазия. Населено от призраци, които не могат и не искат да са като нас.

Всъщност, истински / по нашите градски разбирания/ селото заживява вечер, в хоремага или в ресторанта на комплекса, както бихме казали сега.
Приятно заведение, със страхотно домашно вино, 10 лева литъра, което боядисва устните и предизвиква за втора и трета каничка. Огромен екран, по който постоянно върви телевизия Планета.
Заведението бързо се пълнеше с хора, които празнуваха Коледа. До нас се видяхме отново и с англичаните от сутринта, които се оказаха с много добър български. Това бяха няколко двойки, заселили се в България и избрали я за своя втора родина. Много странно празнуваха тези хора.
С много смях и настроение, с много песни, с премерено пиене, черпиха ни цигари, подариха ни бенгалски огън, отрязаха ни от много вкусен кейк, държаха цялото заведение да стане част от празника им.
Интересно, защо отдавна не можем да празнуваме така, мислех си, докато ги гледах. Вече доста подпийнал, един от тях изпя „Моя страна, моя България” и ни разказа, че вече не иска и да се връща в Англия, всичко му било противно. Живеел в Николаево и там било толкова красиво и спокойно.
Ние пеехме своята песен за ниските заплати, за липсата на бъдеще, за бягащите хора, а той пееше една песен, при това истински, от сърце. Той не ни повярва, удобно скрил се зад плахия си български. А аз лично не се стараех да го убедя, въпреки добрия си английски. Не и на този ден.
После те играха хоро, в което се включиха повечето от посетителите. А след това започна някакво парти, в което гласове извиваха певиците на Пайнер, заключени в лаптопа на незнайния DJ, веселящ хората по масите и дансинга.
Навън в тъмното бавно падаха снежинки, тихо и спокойно, Коледа.
В селото светеха отделни къщички, които после бавно изчезваха в мрака.
В ноща как виеха вълци, в тишина настанала след поп-фолк фиестата.
Вероятно зверовете, изгладнели от зимната оскъдица, се точеха на сочните димитровградски сирени, Утрото бе усмихнато, слънчево и заредено с миризмата на кафе. Келнерът събираше от пода бенгалския огън и с почуда гледаше приспособленията, с чиято помощ англичаните стреляха във въздуха със залпове светещи конфети. Още от вечерта ги гледаше с недоумение, как стреляха във въздуха и се радваха.
Пусто, явно не го разбираше. С пистолет може, в България е нормално да стреляш с пистолет за да сигнализираш, че ти е добре. Че имаш оръжие, че си над всички. Но с конфети, колко нетрадиционно.
По пътя пред колата се приземи един огромен орел. Бързо ударих спирачки, за да не го смачкаме и да може да отлети спокойно. Чакаха ни още 60 километра път до Стара Загора, която се будеше от коледната илюзия.
И обратно в града,легнах и заспах, за да се събудя в панелката си, на края на града, с мигащ skype прозорец и сметки за плащане. Но едно е сигурно, че често в сънищата си ще се връщам на това място, ще сънувам това заспало планинско селце. Ще се опитвам да пътувам в мислите си из неговата история и вероятно и неговото бъдеще, затрупано под снега на спомените.