За много години...

Първите ми спомени за Нова година са свързани с шише Кока Кола,което намерих на масата, когато се събудих от следобеден сън. В чинията имаше прясно изпечени солени орехи, пиех колата от шишето, бавно цедях капка по капка и зяпах по телевизора нещо. ...
Ранни детски спомени, бил съм на 6, но никога няма да забравя тези орехи и това шише с кола.
Подариха ми фигурки на рицари и цяла вечер си играх с тях под масата, борейки ги с другите военизирани кукли, с които разполагах в една торба. И понякога си наливах по малко от колата, която сякаш бе бездънна.
Когато затворя очи, често пред мен се появяват Кремълските часовници, които по някаква странна логика за мен са отброявали 12 часа вечерта, но по българско време. И миризмата на книги от Руската книжарница, откъдето често купувахме картички, които бяха в пъти по-цветни от българските. И отварянето на кутията, откъдето се изсипваха куп писма и поздравления.
За мен, детето от епохата на страха от атомната гъба, Нова Година бе особен период от годината. Когато по идеята на Михаил Бахтин за карнавала се случваше така, че хората живееха по нови, обособени само за този период правила.
Обикновено магазините се оказваха пълни със стока, зареждаха портокали и банани, които по моята детска логика растяха май само тогава.
Най-хубавите неща се показваха по телевизията, подаръците бяха ежедневие . Псевдо - академичната сериозност на пред- перестроечна България отстъпваше пред интереса на хората към наливния пелин и скарата, които се лееха от павилиончета – еднодневки.
Дори и никой не пречеше на хората да гърмят с всякакви подръчни средства. И то вечерта, докато от загрелия съветски телевизор зад гърба ни оптимистично се чуваше бодрия глас на ръководителя ни.
С течение на годините спомените ми за Нова Година ставаха все по – ярки, но и все по - далечни от детско-чавдарска идилия, която струеше от чинията печени орехи, консумирани с първата в живота ми Кока Кола.
Дали защото вече не вярвах в Дядо Мраз, който се бе превъплатил в класната ми ръководителка.
Било е учебен ден, вероятно някой от лудите 31 декември, някоя година през 80те, когато ние учехме. На вратата се почука, класната излезе за секунди и се върна с торба, от която ни раздаде по една вафла и бонбонче. На изумените ни погледи тя отговори, че трябва да проявим разбиране, защото както и ние, така и Дядо Мраз има проблеми в момента. Добави и че в Полша по това време децата нямат и толкова, но и тях Дядо Мраз ги обича. Довърших съчинението си на тема „Моето писмо към Роналд Рейгън” и изчезнах в снега, бързайки за дома.
За да изляза от снега много години след това, някъде около 2007 и да открия, че съм вече на 35.
За толкова години и толкова Коледи, нито един път не ми хареса този ритуал, изпълняван в стил Дисни. Струва ми се неестествено и неудачно да виждам изкуствено - благите усмивки по лицата на хората, да се прави добро в името на духа на някой, вероятно роден около тази дата. И до ден днешен упорито бъркам Великден и Коледа, като акцентирам на това в разговорите си с хората.
Иде ми да се ощипя и да се събудя от филма, в който някой некадърен последовател на американското щастливо семейно кино ме е поставил.
И когато се ощипя, да се окажа лице в лице с оня див и варварски празник, познат от детството ми като „Нова Година”, запазил в себе си идеята за бахтинския карнавал и особените му закони.
Винаги свързвам последните часове на старата година с едно ритуално махване с ръка във въздуха. Жест, с който си прощаваме всичко, което не сме сторили през годината, пасивно си обещаваме да го сторим на всяка цена през следващата, с който опрощаваме и на другите, като плахо молим и те да ни простят. Защото е празник.
Празненството се усеща няколко дни по-рано. Магазините работят извънредно, опашките от коли по улиците са безкрайни, катастрофите са ежеминутни, защото всеки кара като „отвързан”.
Работата е свършила, ударил си една ракия по обедно време, защото и работата не е кой знае каква в този последен ден. Кракът натиска педала за газта, олеле, и този път се размина на косъм.
Километрични върволици от хора, бавно пъплещи към почивните си дни. И към магазините, които се готвят да продадат дори и най-невзрачните си стоки на обзетите от мания да пазарят граждани.
За разлика от почти аскетичната трапеза по Коледа, на 31 декември трапезите в България се огъват по ъглите. Хиляди прасета агонизират из хиляди кални дворове, никога не разбрали идеята на философското примирение със смъртта, пречупени през шаблона „Изгори, за да светиш”.
Дали става въпрос и за изгарянето с горелките? И дали Нова Година е това, което се случва, докато прасетата си правят други планове?

Облечени в сини манти, оплискани с кръв, до коленете в кал, размахали кървави ножове, забили ги до дръжката в треперещите от болка трупове, граждани до селяни, сини до червени, богати до бедни, скоро с тях ще стане вълшебно превъплащение. Докато в сложна система от ритуали жените внасят месото и го оформят на удобни за употреба формати, тези герои сядат на масата, където в стаята къкри огромна тенджера с кисело зеле и са нарязани на тънко мръвки.
Мирише на трушия и на домашно вино, време е за героите да преосмислят миналата година и да посрещнат новата, като някъде забравен свети телевизор и Първанов нещо се опитва да се обясни, но кой ли го слуша. А после на другата сутрин винаги е наваляло сняг, боли те глава и се опитваш да се ориентираш в обстановката, но всичко наоколо спи. Просто Нова Година на село.
В нашето село обикалят и бригади от мургави коледарчета, които плюли на традицията, облеклата и гегите смело си искат пари или поне бонбони, търсещи какво да откраднат.
Защото на този ден можеше и да им се размине гоненето от ограбения. Забравихте ли, махаме с ръката, някъде към 12 часа вечерта.
Този ден в града минава много по-различно. Човешката върволица сякаш е безкрайна, вре се навсякъде, шарените торбички са в ръцете на всеки. Бушоните гърмят по поръчка, когато всяко семейство пусне фурната, където се пекат естетично оформените парчета мръвка от прасетата, за които така и така не разбрахме, дали напускат този свят в дух на философско примирение или са на друг акъл, но няма как да го осъзнаем. И докато по улиците се мотаят вече само псуващи таксиметрови шофьори и самоотвержени техници от Енергоразпределение, започва да се чува все по- силен звън от чаши.
И звън от телефони. В тази вечер всеки се сеща за всеки, води тонове разговори, пита за всичко, чува за всичко. Вероятно и заради това си спрях домашния телефон. По инерция от миналото и евтините разговори без отчитане на времето, хората нажежават жиците. Защо ли, след като цяла година никой не се сеща за теб?
Преди години БТК предвидливо спираше телефоните между 23.00 до 03.00 сутринта, за да задуши ентуастите, които сядаха до апарата и по ред на номерата звъняха на всички от тефтерчетата си.
Да споменеш всеки, с добро или лошо. Да, на Нова Година е сякаш удачно и да напсуваш шефа си по телефона, да пратиш на майната си някого, вероятно в духа на „махването с ръка”.
За да се събудиш на 1 януари с надеждата, че никой нищо не помни. Или поне не е сигурен кой му е звъннал.
Ако Фройд бе наш съвременник и ако имаше възможност да проучи нещо друго освен моралната развала на австрийската младеж, то то би било сигурно нашето желание да гърмим с фойерверки.
Не, не говоря за бенгалския огън, който плахо светеше в ръцете ни, докато около нас стрелбата напомняше на началото на военните действия в Бейрут. И въпреки сериозната заплаха от някой съсед, който може да те издаде на милицията, преди години военните блокове около нашия бяха като колосални оръдия, които малко преди 12 поемаха въздух и започваха активни бойни действия, често и с бойни патрони.
Години след това, когато да купиш пиратка и да я взривиш вече не е престъпление, от големи до малки смело зареждат кашончета с гръмоносни субстанции, за да посрещнат новата година от комфорта на панелната си тераса, гърмейки за ужас на съседите, които са излезли просто за да те поздравят.
Малките хора, които не се усещат добре, които ги е страх и да вдигнат глава, чакат тъмнината с нетърпение. Още при първите гърмежи те вадят кутията, която стои на видно място в спалнята от месеци, отварят и започват буйната стрелба срещу всичко и всеки. В едната цел в небето понякога виждаш шефа си, който ти е отрязал коледния бонус, защото са му били нужни пари за екскурзия до Париж. И светкавицата прорязва и него и сърдитата ти жена, която мрънка, неблагодарните деца, подлите колеги, некадърния автомонтьор. И ето, ти гърмиш и крещиш и усещаш как всичко става по-добре и по-леко.
Сред тътена на китайските измишльотини чуваш плахите думи на съседа, отговаряш на поздрава крещейки, след това палиш поредния фитил, за да не губиш темпото. Джобовете на децата ти са пълни с пиратки, които дни преди това се тестват. Скрити зад същата тераса, те подло хвърлят по хората своите бомбички, за да могат да тестват различните видове. И тайно се кискат на уплахата на хората от улицата. Вероятно няма да ти е хубаво, ако станеш свидетел на техните детски игри.
Помня как някъде из Северна България, в състояние на алкохолно опиянение, някакъв индивид се опитал да изяде запалена пиратка и се простил с част от ченето си. Днес в Добрич хванали 940 незаконни пиротехнически средства. А около нас вече гърмят и то със страшна сила, а няма дори 5 часа следобед !?!
Анализатор като Фройд би намерил връзката между типа експлозив, формите на огнените експлозии, поведението на терасата и всички бъдещи или сегашни психически отклонения.
Лош практик като вашия покорен слуга Ивайло Тончев само би паркирал старата си кола далеч от терасите, където биха могли да я запалят със случаен „приятелски огън”, понятие което ми се е набило в главата от някой от поредните военни действия, отразени по телевизията.
През милионите телевизионни екрани, които светят в ноща, се стичат наздравици, фокуси и топли думи за безразличното към тях население. Винаги ме е учудвал подбора на предаванията.
И когато преди няколко дни коментирах това с един испанец, той ми интересни неща за новогодишните програми по времето на Франко. Още от това време, та чак до сега, телевизиите спазвали един и същи шаблон. Цял ден глупав хумор, стари филми, стари хитове, след това речта на държавния ръководител и след това нещо винаги отнесено и абстрактно – дали ще е симфоничен концерт, дали ще е ски – слаломи или ски – скокове или документален филм за водната лилия...това винаги се е повтаряло при тях.
Колко подобно с България, сякаш нашите новогодишни програми са били правени от испански продуценти ? И защо хуморът ни е все за смачкани от живота хора, със стари коли, шавливи и глупави жени, смачкани в панелки, бити и експлоатирани на улицата? Разруха, разврат, разпад, а от нас се изисква и да ни е смешно. Колко странно.
И не знам защо хората от телевизията намират за интересно да пускат балет върху лед или пък циркови представления или пък за пореден път някое от поредните безкрайни приключения на Ласи или на Дядо Коледа, който умело и безкръвно замени добрия ни Дядо Мраз.
Дядо Мраз бе сякаш един уверен мачо, който много много не му пукаше за това да прави добрини, но си имаше една безкрайно сексапилна Сежанка и цял кооператив от джуджета, които вършеха всичко за него и редовно преизпълняваха плана за годината за дървени кукли или за малки колички, които имаха пробег по цели няколко метра, преди батериите Никопол да предадат фронта и да ги оставят на средата на стаята, удобна мишена за нечий пиян крак да ги стъпче.
За Дядо Мраз нямаше филми, чужда му бе тази суета. За Дядо Коледа има милиони филми, от които струи една топлина и доброта. На моменти имам усещането, че той има медийното поведение на гузен политик, кандидатстващ за поредно назначение на поредния голям пост.
Дори и мъжкото му начало не е много акцентирано, някъде има жена, но из Лапландия, никоя не я е виждал, нито чувал. Компанията му е от елени, един от които е на име Рудолф. Някакси не ми изглежда като нашенец този дядо. Съмнително е и това „ ХоХоХо”, което се носи навсякъде по улиците.
А те са мястото, където хората като мравки търсят как да се сврат някъде, да излязат с пълни торби и пак да се сврат още някъде, където да си харесат още нещо. Манията да пазаруваш е обладала всеки. Рай за нелегалните търговци, които предлагат 3 шарени шоколада за 1 лев или дрянови клонки или нещо друго, далеч от взорките погледи на ХЕИ или данъчните.
Отчаяни баби предлагат буркани с мас от мръсни торби, сложени на пътя. Предприемчиви селяни със зачервени бузи от студа се мъчат да нахранят гражданите с прясна сланина, опакована в торбички, на които с химикал и разкривен почерк е изписано „1 лев” или „ 2 лева”, в зависимост от разфасовката. Добър съсед са и шишетата от минерална вода, пълни с домашно вино или ракия.
В конкуренция с големите търговски вериги, тези улични импровизирани щандчета често печелят повече клиенти, особено в последните часове, когато по-непретенциозните клиенти често не им пука какво ще ядат или пият.
Със засилването на гърчмежите улиците се изпразват от тези търговци и техните клиенти и на тяхно място идват все повече и повече преяли, препили и разгърдени празнуващи мъже и жени, които чакат да стане 12, за да могат да извият едно хоро на центъра, под акомпанимента на някой оркестър, предвидливо нает от общината за да весели гражданите.
Музиката гърми, хората се извиват, хората пият и гърмят, налице е пълен хаос, който ще прелее като пълноводна река из околните заведения, които ще реализират рекордни приходи, както и рекордни разходи по купуване на нови чаши и друга посуда, изпотрошена от пияните им клиенти.
А сутринта е тиха. Отваряме очи, за да погълнем поредната доза от реалността.
Нов данък, плосък, тъжната равносметка от загинали от преяждане и препиване хора, пореден хванат нарко-трафикант, пореден полицейски гаф, протести на зърнопроизводители, в Кения 30 човека загиват в пожар в църква. Интересно, нищо не казват за оня човек, дето го изяде тигъра в Сан Франциско и мина като национална новина на Коледа. Питам за тигъра, осъзнал ли е вината си, че блажи на Коледа? Или още не му е проведена разяснителна работа?
Обичам да препълвам чашата си с кафе, за да ококоря очите си пред идващата година.
Да ни е честита!