За морето и още нещо

Било е наистина просто и лесно. Няколко часа с влака и всеки може да свали обувките, да потопи крака в морето и да направи контакт с тази люлка на живота на Земята. Хладката вода облива тялото ти , соленият и уханен вятър се бори пред ноздрите ти, тишината царува на десетки километри наоколо. В главата се борят мисъл след мисъл, опитваш се да опознаеш тайните на битието, да откриеш причината ние да сме тук. Душата ти е литнала...Като огромен шарен балон пред теб се разкрива младата още планета, гущери се опитват да излязат извън водата, търсейки развитие, ти целият трептиш, станал свидетел на раждането на живота на сушата. Изведнъж рязък вик те връща в реалността, ококорваш се, двама цигани с казан с царевица са пред теб, единият ти връща рестото, а другият надува бузи и изкрещява репликата, върнала те от прекрасния свят на идеалното...” Грандиозен кукурузен, цвай лева, гууууууууууут”. Край. Общуването между теб и природата е вече свършило, за да не се повтори никога повече. Време ти е да се потопиш в този шарен цирк, наречен „плаж”.

И ако плажа ни е дар от Майката Природа, място за медитация и отмора, тя въобще не е предвидила, че Балкантурист и последвалите му превъплащения ще го напълнят с обслужващ персонал и прикрепени типажи, един пъстър и щедър на образност луд свят, който с ръце, посипани с пясък, ти пречи да медитираш, но ти иска пари за чадър и шезлонг, продава ти сладолед, заглежда жена ти, но пази теб от удавяне...

Да отдадем заслуженото на тези герои на плажа, които никой друг не е описвал така подробно. Не защото им липсва поетика, а  защото просто не ги и забелязвал.

Спасителите:

Плаж без спасители е като кухня без готвач. Кратък курс, диплома и вече може да се пласираш на пазара на тази деликатна професия. Не бих казал, че е лесна, но всеки отчита, че е престижна. Жените обожавали мъжете в униформа, дори когато тя е чифт плувки, свирка и бинокъл.През 70- 80те години из кабинките на спасителите се въртеше луда черна борса с долари и какво ли още не. Сега към такава борса никой няма интерес, но те имат същите права да свирят внезапно на нарушителите, да правят забележки, да провеждат неангажиращи разговори с млади и красиви жени от всякаква националност, като практикуват научените в движение реплики от световните езици, чрез които винаги бляскат пред обзетите от страхопочитание пред длъжността им девойки.По телата на по-старите представители на професията можете да видите татуировки, на които в телеграфен стил са декларирани стари любовни връзки – Таня, 1985 или Хелга, 1980. По-младите пък са заучили изкуството на позирането и с перфектно епилирани загорели тела вкарват в грях умовете на мало и голямо. Какво да правят, като нямат много работа напоследък, защото и летуващите не напъват да влизат навътре в морето. Публична тайна е къде отиват отходните системи на по-големите комплекси, така че, има ли смисъл да влезеш 100 метра навътре и пак да се срещнеш с вчерашната си вечеря, с която един път си се разделил завинаги сутринта в тоалетната на хотела.

Собственик- арендатор:

Някогашна държавна и непродаваема собственост, от 20 години плажовете ни се сдобиха с арендатори. Да си арендатор на плаж е позиция, която не ти носи особена известност, но за сметка на това доста пари, ако случиш на честни служители. Започнахме с спасителите по заслуги и стара слава, но арендаторите са истинските фактори в тази плажна вселена. Те даже и не стоят на плажа, защото за тях това е загубено време. Заети са  с други дела, но особено удоволствие явно им доставя идеята, че ако решат, могат и да не го отворят плажа. Ей така, просто защото не са поискали да пуснат хора на тяхната площ, тяхната ли казах, на държавната, ама под дългосрочна  аренда, обърках се...

„Арендаторите”:

И както всеки нормален господ, арендаторът има няколко пророка. Те са хората, които обират реалната слава и се кичат с названието „арендатори”, нищо, че са само наети като служители.Оцелели от кварталните борчески войни на 90те, служителите  внушават респект, издържан в стил Малка Мутра- 96. В бермудки от шушлек и потник, най-често по двама, те обикалят из поверената им площ и раздават талончета на всеки, полегнал на шезлонг или скрил се под чадър. Талончетата внушават респект и законова съобразност, нищо, че често може и да са просто изкарани на принтер номерца или нарязан на малки парчета плакат на фолк изпълнителка. В маргинална среда – маргинални похвати!

Те са бедни на думи, но мускулите и брадясалите им  лица стряскат и най-разпуснатия отпускар.

И ако се опитате да легнете между чадърите,  за да не платите, не се чудете, ако минавайки ви ритнат или ви напълнят очите с пясък. Те знаят, че сами трябва да стигнете до извода, че трябва да си платите. Иначе, работата им като възпитатели би била напълно напразна, а вие няма да си изкарате добре.

На Бара :

Да не забравяме, и че никой не иска да го цакат с топла бира. Към всеки плаж си има и бар с барман, където студената бира, коктейлите, пържената цаца и другите удоволствия се отправят уморените от слънчето летуващи. Такива барчета е имало от много години, просто през десетина години са вдигали звездите и категорията. Започнали в бараки ,където бирата  е вряла от жегата, сега по плажовете има доста приветливи заведения, където могат да ви нахранят, напият и въобще да забравите, че сте на плажа. Но винаги там се крие и бармана, средна възраст около 20-25, често от дълбоката провинция, който върти коктейлите, сервира бирите, реже картофите, но и грижливо събира стотинките от бакшишите. Често бих ви препоръчал да го гледате предимно в очите, не в ръцете, за да не се наложи да ви става лошо от липсата на елементарна хигиена.

Те умеят да ви завъртят, да ви продадат сода с лимон и сламка за 4 лева, като забравят да ви върнат и едно левче ресто, а вие нямате как да си го поискате, за да не сте “uncool”. И докато барманите вършат своята работа тихо и кротко, на фона на транс музика, която се лее от колоните, навън някой пак крещи.

Циганите с казана:

Замислих се, че за този бизнес ви трябват просто един казан, здраво гърло и ...нищо друго. На път към плажа обирате някое поле с царевица. Докато на импровизиран огън край плажа рано сутринта варите царевицата, единият стои до огнището и зубри думата „царевица” на всички световни езици. Другият набързо краде солница и салфетки от близко заведение и ето, към 9 имате първи курс.

Кукурузен, Мамалигарен, Корнен, Мамулен.. – необятна е ромската езикова фантазия. Но тарифата е твърда, а въображението на захлебилите чуждите левчета търговци вече достига нови върхове...

„ Тооооооооооопла царевица, игра за зъбите, радост за очите”.

„ Яяяяж мамулите!”

„ Гимнастика за зъбите, тооооопъл кукуруз.”

„ Голямата загадка на България, топла топла...”

„На Памела Андерсън зърната, само за вааааааааааааааас!”

С точни и ясни рекламни послания към определения таргет, търговците изпразват казана и са на път за нов, когато с ритници биват изгонени от „арендаторите”. Следва кратък спор, който е решен в полза на доброто. Някой яде царевица и прибира няколко лева в джоба, а циганите още по-окрилени крещят и тичат да напълнят отново казана, за да си избият рушвета.

Гларусите:

Но да не забравяме за какво сме на плажа, нали...? Слънце, море, позитивни емоции, игра на карти. Чакай, да се махнат колегите, ще си признаем. А вие сетихте ли се?

Сексът е това което тресе млади и стари, мъже и жени, сред толкова разголена плът. И няма как да не е това, след като и от двата пола определено количество представители са на едно намигване отстояние от това да плюят на всичко и да се скрият в близките храсти. Мъжете гларуси са издънки на стар и достоен род морска фауна, която е имала взимане даване с жени от всички националности, печелейки ги с галантно поведение и балканска потентност. Новите гларуси съвсем не са така всеядни, не всяка Гертруда може да се събуди в техните обятия, не може да се разчита на прословутата им галантност.

Вечер по дискотеките, ядене, пиене, а  после секс и после и може и никога да не го видите. Една морска легенда разказва за такъв младеж, легнал си с 60 годишна британка, която после в течение на 5 години го издържала защото вярвала, че той е студент. След пет години решила да го посети, защото се очаквало да завърши и искала да види дипломирането му. Изведнъж всичките му телефони замрели, не бил се вяскал на адреса си от много седмици, в университета не били чували за такъв студент. Няколко десетки хиляди паунда назад и предпоставка за трайна омраза към офертите за Черно Море.

А нима дамите са в по-различно положение? Заголили сочни гърди, пред тях стои трудният избор на платежоспособен самец, който с портмоне да отвори всичките врати на недостижимите комплекси.

Но как да го изберете, след като на плажа всички са само по гащи. Отделни дами се опитват да гадаят по марката на банските, по напитките които се пият, по цигарите които се пушат, по епилацията или по марката на слънцезащитния крем. Но да си признаем, след обличането на  бермудките, пред разочарованите дами често се очертава вечер в някой шубрак, зяпайки звездите през стъклата на някой изтърбушен Голф  с облепено с лепенки табло. Но нали понякога трябва да има и чувства, а на спа изкушения може да ни заведе някой друг, още утре, нали?

Плажовете денем са населени с широк асортимент от постоянно присъствие, което рядко те оставя да се усетиш сам, нищо, че дори  и си плащаш за това. И ако трябваше земноводните да се появят на земята тъкмо от този плаж, вярвайте ми, нямаше да го направят,  просто би ги дострашало. Но вечер имате настина шанса да се насладите на самотата си, на общуване с морето, на съзерцание, докато не ви стресне шумната драка на чистачите, които спорят на кого се падат чифт забравени плавници, недояден пакет чипс и 3 лева на стотинки, пресяти през пясъка. Но стига с това съзерцание, време е за купон, нали все пак е лято? А ти, какво си се зачел, я марш на плажа!

Няколко прости факта за движението по пътищата в България

В България от години тече необявена война. Тя е необявена, защото не е ясно кой срещу кого и защо се бие. Не е ясна и каузата, кой е прав и кой е крив. Но пътувайки из шосетата, на всеки километър мрачно ни гледат надгробните камъни на загиналите, некролози и цветя...

Пътували ли сте между Стара и Нова Загора? Няколко десетки километра, обсеяни с лобни места...

Много десетки...Това особено впечатлява чужденците, на които е трудно да се обясни, че има толкова жертви, защото ...Всъщност, защо има толкова много жертви по пътищата?

• Тъжен и неприятен факт е, че шофьорските книжки се раздават  „ с кроасаните”, както се изрази един таксиметров шофьор. Цари непонятна анархия в обучението на младите шофьори.Често се дават координати на хора, които за 200 – 300 лева ти доставят документите до вратата и дори не се налага да ходиш на изпит. А и самите изпити са празни от съдържание и практическа насоченост, двубой между искащите книжка и бюрократите от ДАИ. Колкото и да си играем на думи, 30 часа кормуване не правят никого шофьор. Листовките са стари и неудачни.
• Мъдри хора казват, че щом си взел книжката, тогава най-важното е да оживееш. Веднъж натиснал газта, скоро си обречен да разбереш, че никой не кара по правилата. А ако ти го правиш, най-вероятно ще загазиш първи. Започваш да виждаш, че хората наоколо спират насред пътя, карат без фарове, никой не спазва ограничението от 50 кмч градско кормуване.
• Опиташ ли се да го спазиш, започват да ти свирят от всяка кола, бързат за някъде, натискаш газта, напред и ...нарушаваш първото си правило. А след него е вече лесно. По някакви странни причини всеки зад кормилото забравя елементарните правила за безопасност. Колите избиват комплексите ти. Извън нея ти си малък и жалък. Вътре в нея ти си господар на 100 коня, които са твои и изпълняват командите ти. И в колкото по-голяма кола си, толкова повече нехаеш за околните. Резултатите не закъсняват. Караш като в компютърна игра и умело се забиваш в някоя стена. А после дълго време съжаляваш...
• Голям процент от колите по пътищата ни са движещи се морги. Българинът няма пари за нови коли, затова пък наши са автомобилните гробища на Обединена Европа. Докарани тук, леко изчеткани и парфюмирани, те веднага намират своя нов стопанин. Всяка кола върви със своята легенда. Явно повечето стопани на колите от Западна Европа са „срамежливи пенсионери, които никога не са излизали от градчето си, нали ги знаеш какви са смотани германците...”.
• Мощна кола на преклонна възраст се продава с легендата, че „ дядото починал, а бабата от малкото немско село години държала колата му в гаража и редовно поддържала всичко в памет на съпруга си...но младите продали колата”. „Скромният дядо Ханс бил механик, поддържал колата си като часовник, но не я карал, защото нямал приятели”. „Млади хора, купили я, после скоро и нова  си взели и ето ти я, почти нова”...Джамбазите потриват ръце и съчиняват поредната история за да продадат поредната трошка. След 100 метра от автокъщата се оказва, че чудото на немската прилежност и акуратност просто издъхва на пътя, като те оставя в ръцете на сляпата съдба. Дядо Ханс май не е бил чак такъв добър механик, щом е карал със стар акумулатор Искра. Дори и не се запитваш как кола Опел има български акумулатор, откъде го е взел този дядо механик, пиеш една студена вода и бъркаш в джоба. Няма да ти е за последно.
• Няма по-фалшиво и по-неистинско нещо от „Годишния технически преглед”. От ръка на ръка и от ухо на ухо се предават имената на сервизите, където срещу 30 лева просто ти дават документите. В моя случай аз попаднах случайно на един такъв. След 30 минутно слушане на сръбска музика, която се лееше из цялото помещение, собственикът излезе, взе 5-6 документа и взе бодро да попълва, докато очите ми почиваха на гърдите на помощничката му. И когато възбуден от прилива на кръв към главата ми, съчетана с наивността на младия шофьор, го попитах кога ще качим колата на стенда, той много се смя. Попълни ми документите последни, а после качихме колата и бавно и прозявайки се ми изимитира преглед. Поразгледа ми пак парите и бодро си ги прибра в джобчето, свирукайки. А Лепа Брена сякаш на мен пееше „Ти си мой грех...”
• Много ми се струваше странно, че всеки познава някой, който се е измъкнал от ПТП без никакви последствия за себе си, нищо че е бил виновен. Чувал съм за хора, убили или прегазили човек с превишена скорост, които са се измъкнали   без никакъв проблем, благодарение на познати полицаи. Помните ли Стависки? Присъдата му беше като на селски крадец, обрал нечии курник...Затова и не ми се струват толкова невероятни разказите на хората, че от убийство или инцидент на пътя можеш да се измъкнеш лесно, даже и не излизало скъпо.
• КАТ ? Те са като разпилени непослушни деца, които дебнат хората по пътищата и само чакат да те хванат, за да те глобят. Всеки нов закон за движението по пътищата измества старите разпореждания, което създава само още по-голям хаос и печелят добрите чичковци в униформа, които на едно излизане на пътя правят месечната си официална заплата. Забранили им да носят повече от 10 лева във себе си, като ги проверявали. Колко интересно, ответната реакция било да крият парите по крайпътните камъни и да ги прибират след дежурството. Шофьорите си знаят, даваш, за да не те глобят. Не че глобата е страшна или голяма, не...
• Страшното е, че попадаш в голямата бюрократична машина на КАТ, километричните опашки, безкрайните уговорки и върволицата от гишета. Наскоро регистрирах кола. Отне ми два дни, безброй почерпки и нерви. А почти нямаше хора. Редих се на 8 гишета едно след друго, за да ми вземат парите и да ми сложат номера. Признавам, прередих другите, защото бях на работа. Тежа ми известно време, а после го забравих. Важното е, че се бях оттървал. Само с два дни влачене по опашките и тъпо чакане някой да ти отговори на въпросите.
• Карали ли сте някога по път без дупки? Не знам как се получава това, но асфалтовите пътища на България са винаги в ужасно състояние. Няколко километра в по прехвалената магистрала Тракия в посока морето / след Пловдив/ и  скоро ще усетите, че и там настилката не е както трябва. Безброй пияни бригади явно са си играли на заравняване, което не се е получило, защото е победило обедното слънце над уморените глави в шапки от вестник. Пътищата вътре в градовете ли? Дупки, улеи, неравни участъци...всичко това се ремонтира, за да зейне в още по-страшен вид след часове. В няколко от най-централните улици, на които карат хиляди коли всеки ден, по странен начин стърчат капаците на шахтите...20 сантиметра над асфалта. Колите внимателно ги заобикалят, за да не разбият нещо. А наоколо тичат бодро пенсионери, което не може да не ме наведе и до следващият много важен факт за движението.
• Пешеходците са абсолютните стопани на пътя. След като паркиралите коли завладяха тротоарите, те решиха, че пък могат да завземат пътищата. Огромен процент от жертвите стават заради хората, които се движат като ударени по платното и не им пука от нищо. В една есенна вечер се движех сам по платното, когато видях в тъмното една жена да седи по средата на пътя. Намалих и когато стигнах до нея, видях че просто си говори по телефона. Примигах и с фаровете и бавно започнах да я заобикалям. Тя ми махна и продължи да си говори. След мен идваха още доста коли, а тя продължаваше да си лафи. Пенсионерите бодро крачат, без да гледат. Младите родители си пият кафето, а децата им тичат без надзор. Вярно е, взехме ви тротоарите. Но поне внимавайте, като пресичате...
• Тук до момента не е ставало дума за пари, да ги намесим смело. Шофьорите от всички категории са постоянна дойна крава на държавния резерв. За удоволствието само да има кола, човек се бръква с 400 лева минимум годишно – гражданска, винетка, данъци. Когато на някой отгоре му скимне, ще се наложи да сменим и още един път табелите, като в десния ъгъл има европейско знаменце. Хайде по още 100 лева на табела. Циганите крадат и продават кило мед за няколко лева и са щастливи. Държавата ти продава няколко стотин грама желязо за сто лева и не пропуска да те унижи, отнемайки ти седмица, за да ти го даде в ръцете. Какво ще кажете да подменим още един път книжките, като на всеки му впишем и предната кола, която е карал. Какъв блестящ финт от някой държавник, който намира довод за това и към хазната потичат милиони... Карайки курсовете, при едно от поредните кормувания, инструкторът ме предупреди да внимавам и да намаля скоростта. Бяхме на оживен път, където изведнъж пред мен се изпречи СТОП, който седеше сред нищото. Чинно спрях, огледах се, макар че от двете ми страни имаше само огради на фабрики и продължиш, сподирят от дюдюкането на хорските клаксони.Какво се оказа? Преди много години тук минавала ЖП линия, от която сега няма и следа. Но регулярно подменяли знака, защото в картите на маркировачите този знак трябвало да седи. И тук късали почти всеки 2ри курсист, който решавал да не спре, а да премине. Наскоро минах пак от там, знакът си седеше, за да плаши бъдещите шофьори. Градовете изобилстват от подобна неадекватна и нелогична маркировка. Стоп знаците са често изкривени и не става ясно кой път е с предимство и къде трябва да се спре. Маркировката по кръстовищата? Ужас, ама това е като китайска загадка, два автомобила тръгват един срещу друг, трети ги пропуска, за да мине след тях, при което четвърти и пети вече свирят с клаксони, за да минат и те. И представете си, ако изгорят крушките, което се случва ежедневно...

И въпреки, че имаме 2 пъти по-скъп бензин от САЩ, при 10 пъти по-ниски доходи, улиците ни винаги са пълни с коли. Учудващо многообразие от марки, има за всеки по нещо и по нещо за всеки. И всички са участници в безсмислената война, която отнема по 10-20 човека всяко денонощие, колкото един реален военен конфликт. Не знам с кого или защо се бием, но не искам да бъда една от жертвите. Нито един от убийците. Вероятно трябва да се ощипя, вече плещя глупости. И аз не мога без колата си.   

Чудовищата на българския рап :)

Роден в Америка през 70те, рапът бе черната алтернатива на пънка. Вдъхновен от живота по улицата,  той се придвижваше бавно по света и закономерно се появи и в България.

Началото бе плахо, сигурно помните Рап Нюз и DJ Влади Априлов. Самият той твърди, че първи е рапирал новини и това му е донесло международна слава тогава. Беше 1991.

За последвалите 17 години рап музиката у нас успя да преживее няколко свои възхода и падения, всяко от тях със своите герои. Тя се утвърди като клише и любима за младите хора, които обличаха шушлеци и биеха с бухалки други такива хора, но твърдо държаха да не бъдат бъркани с предното поколение, които правеха същото, но слушаха чалга.

Появиха се първите нашенски „негри”, които пееха за правата на черните братя със такава страст, с която и по Ален Мак не  правеха песни по същата тема. С навлизането на домашните компютри в началото на новия век се появиха и първите изпълнители от типа на Domashen MC, хлапета, които не излизаха на улицата, но пееха от уюта кракнатия си софтуеър за печените си приятели и техните прякори. Естествено, до 22 часа, когато мама и тате си лягаха. А после наследниците им тихо си лягаха и зяпаха порно каналите, мечтаейки си за бъдеща слава, пари и кучки. И както знаем, нощта ражда чудовища, затова нека да ви представим 10 от тях, пеканите рапъри на европейска България.

“Doctora I Popa” са екзотично дуо млади рапъри, което от комфорта на http://doctoraipopa.hit.bg/ вече е натрупало солидна колонка с хитове, както вече е и предизвикало интереса на сериозен издател. Но засега се възпява темата за „Рапъра от крайния квартал” със следните стихове:

„Аз някой ден гъзар ще стана.

Елате ме вижте тогаз!

Кола и мадама и къща голяма.

Ах вашата мама на вас!”

Едни други представители на крайните квартали от Варна имат доста по-малък късмет, нямат издател зад себе си, но имат имоти в Кайсиева Градина. Едноименната банда представя себе си на сайта http://www.kaisieva-gradina.hit.bg. Вероятно имали проблеми с конкретни учители от местното училище, този конфликт вдъхновява „Ода за един учител”
”Страдаш от недостиг на мозъчни клетки
вземаш таблетки, имаш неплатени сметки
Пак скимтиш, че боли те главата
къде изчезна учителската ти заплата ?
Джоба ти е празен, главата ти също
да мислиш логически ти е неприсъщо
Чукаш по дъската и приказваш тъпизми
предпочитам да чета "Котаракът в чизми"
80 годишен си и ходиш в Playboy-а
с мене се заяждаш търсиш си боя
Не ме поздравяваш, щом ме срещнеш в коридора
аз съм шофьора на асансьора
най-модерния народен будител
а ти ще си останеш шибан учител”

Най-истинският  ъндърграунд MC от Варна е легендарният GP/ Gosho Ot Pochivka/. Тематиката на музиката му покрива живота в кв. „Почивка“, отношенията му с приятелите и колегите му, любимата му Живка и откровени мисли за живота. В някои от парчетата му припяват гост-изпълнители като Ицо Шапката (през 2005 вече Мухата), Кошутата, Ди Джей Ориент, Мистър Никой, Динозавъра и Мистър Човече. Първата му компилация носи името „Почивка“, а втората е озаглавена „Project Return“ (Проект завръщане).Зад гърба му стоят лейбълът ZMEY Records и сайта http://gpsite.tk/.

„В този куплет ще пея за вас.
Дами и Господа, аз съм Гошо. Ще рапирам.
В почивка живеят само баровци.
С готини жени.
И лъскави коли.
Аз не съм от тях - сещаш се нали?
Джи Пи, казваш ми ти,
Ще хвана за големите гърди,
Пички.
Искаш секс нали?
Който ме мисли за нареден балък,
да продължавам ли нататък?
Ще изяде един голям камък.
Езикова гимназия. Химия. Банковото.
Елате при батковото, да ви напляска.
Обичам аз почивка,
Да правя секс със Живка.
Това беше от мене - Джи Пи.
Ходи се гръмни.”

От централна България имаме много сериозни заявки за кандидати за славата. Бум направи малолетния ямболски рапър Дражето със своята песен за родния си град, която е постоянно присъствие във всеки плейлист на младежките рап събирания.

„Припев: Ямбуууул е гръдъ, Ямбуууууул е стилъ....

...Дражето се опитва да прави пари,
а другите още играят компютърни игри
И аз нямам нищо против да играя CS,
но предпочитам да карам мерцедес.”

Пак от Ямбол идва и Гангстера, който по гласа си е вероятно на 12-14 години. От единствената му песен „Рапът е магия” можем да чуем следните неща..

„...искаш да си ъндърграунд, но не и комерс,
защото той е по-миризлив и от памперс!

Peace, respect, за всички мои фенове от Ямбол...
колкото и малко да са те ”

Гангстера е реалист, той няма реална фенска маса, но не можем да не бъдем привлечени от един малък студиен гаф, който веднага събира симпатиите на по-възрастните слушатели – точно на 26тата секунда от записа ясно се чува шум от отваряне и прелистване на тетрадка. Значи, не всичко е провалено с реформата по училищата, децата все още имат тетрадки и ги използват.

Печени момчета от Добрич разбиват с хита си „Супер гот ми е”. В състава влизат ПАЦО и КАМБАТА, явно прякори, които всяват страх и респект по детските кътове за игра из родния им град.

„...на купоните не ми трябва алкохол
аз и без това съм си готов да се съблеча чисто гол...

Припев: Кефя се, кефя се, гот ми е!/повторен поне 100 пъти/

...Кефя се на плажа супер ми е гот,
блондинки, брюнетки искат да са с мен до края на техния живот....”

Музиката е открадната от мелодия от конзолата Сега.

Отново проблем с авторските права биха имали  и Перник Парадайс. Хлапетата възпели живота из миньорския град  смело са заели мелодия от  Coolio, за да възпеят своя гангстрески рай, миксирайки я със смехове и сирени на автомобили.

„Перник е градът на вашите кошмари,

тука раздаваме яко шамари,

в Перник купона винаги върви,

всичко е на 6, дори и без пари!

Уискито го пиеме само със вода,

След петото забиваме някоя овца,

Допиваме бутилката, прекарвайки ноща,

А на сутринта гасиме със шкембе чорба”

Песента може да бъде чута в www.zazz.bg

Особено внимание заслужава плеядата от млади таланти около Gangsta Gangsta Production, родом от Бургас. Изпълнители като Маниака, Др. Флекс, Морски Картел, GGP Pussies, Шейкъра вдъхват солидно доверие в бъдещето на бургаската музикална сцена. Da Cool и 3 G в хита си „Източни джамбази” възхваляват ...абе, то си е ясно какво възхваляват.

„Крадеца се приближи до луксозен Ягуар

и го приготви за новя му господар.

Влези, запали и привключи на скорост,

охраната обаче усети за жалост.

Пазачът информира куките на мига,

но джамбаза въртеше вече някъде из града.

...

Da Cool:

Докато G правеше из улиците пергели

аз се занимавах с други далавери.

Получих покана за участие в B-Side,

после да заместя Xzibit в Pimp My Ride.

Избих си парите за поръчката

един длъжник отново изяде пръчката.

Чаках с нетърпение новото возило,

исках да го обяздя, да го карам диво.

А навън продължаваше луда надпревара,

моя не прощаваше на светофара.

Зелено-червено няма забранено.

на куките отпред им беше замъглено.

Автоджамбаза от погледа им изчезна

сякаш потъна в синята бездна.

Срещата ни беше на бургаските солници,

точни бяхме със свирени часовници.

...

Da Cool:

Колата я получих на минутата,

бръкнах в джоба да броя валутата.

- Гордея се с теб 3 G!

Вече само ти ще ми доставяш коли!”

Да си свИрим часовниците е вероятно някакъв сладък бургаски лаф. Повече такива можете да чуете, видите и прочететИ на http://www.ggp-unit.hit.bg/news.htm

Безценно допълнение от града на Чудомир е неговият наследник, Тонко 1. Албумът му е достъпен за всички от http://store2.data.bg/tonkoedno/.

Като хит се налага песента „Дискотечен бас”, в която творецът реди следните рими:

„ Тихо бе смешен, ще те смажа,

Как се прави хип хоп, ще ти покажа...

Чуй този дискотечен бас, от новата С класа,

Чуй този дискотечен бас, който изпълнявам аз,

Айре, всички извикайте за баса...

...аз правя кинти, а ти миришеш на коза...”

Безценен принос към историята на българския рап има Vader с единственото си парче Bankata Obrahme. Със сладко френско Р, авторът римува:

„Банката обрахме, парите им вземахме

Колата им вземахме и майката им ебахме...

Колата им вземахме и на всички им избегахме...”

София, нали? Или някъде из Шоплука?  Дано полицията не прибегне до анализ на речта на младежа, за да не достигне и до реалното му местожителство, точен адрес, блок и етаж.

И говорейки за чудовищата на българския рап, не може да не споменем и единственото от тях, което до някаква степен достигна мечтите на десетките други „папагали” за „пари, коли и кучки”. А после се оказа, че е бил спонсориран от баба си. Ванко 1 имаше около годинка шеметна кариера в областта на музиката, през която бе публична тайна неговото битие на сводник от голям размер. Легенди се шушукаха за заниманията му, за момичетата му, за колите му, за лукса в който живее. Всички знаеха за произхода на парите му, но той смело си триумфираше в музикалните телевизии и жълтите вестници.Колкото и тъпо да се оказва, в една държава управлявана от престъпници,един или двама повече нямат голямо значение. След един дълъг съдебен процес и няколко години затвор и една шумно дискутирана поправка, той е вече на свобода и е пак герой. Новата му песен твърди:

„Отвсякъде чувам слухове за мен… Стига!

Ванко 1 е пак във висшата лига.

Тея шибаняци се опитаха да ме спрат,

не можаха и решиха да ме оберат.

Една скалъпена, позьорска, полицейска акция,

фарс, превръщайки ме в медийна атракция.

Виждам ужаса изписан в смаяните лица,

на жена ми и собствените ми деца…

“Не се страхувай сине, не плачи, заеби ги,

тате няма да бъде за дълго във вериги.”

Вкараха ме в интриги и ме оплюха, не спряха.

Изкараха ме едва ли не обществена заплаха.

Съдиха ме, прегазвайки ми всичко мило,

само и само да ме видят на шибаното бесило.

Навън също, проклинаха ме да бъда,

какъв ли не, но само Бог знае мойта присъда.”

Бог явно знае две и двеста, щом засега мълчи по темата. Интересно е, че се оказа, че основен спонсор на Ванко 1 е баба му, която му дала 45 000 лева, за да си харчи. А парите били направени от продажба на покривки и забрадки в подземна кооперация в средата на миналия век. „ Кукла марсианка, казва мама!” Помните ли?

Това са десетина лица от шарената и разнородна сцена в България. Много вярно се оказва, че всяка държава си заслужава и рап музиката. Децата искат да бъдат богати, да мачкат, вместо да са мачкани, да имат коли, вместо да се тъпчат в друсащите рейсове.

Героите им са наркодилърите,сводниците, хората с колите за десетки хиляди левове.

И така се раждат и митовете/хитовете на новото ни време, вечер, когато навън е тъмно и в апартамента е тихо и от безсилието боли.

За един нетрадиционен Великден - спомен от началото на този век

Първият и най-големият от празниците на нашата църква е Великден, или Възкресение Христово. На този ден се отбелязва възкресението на Исус Христос - Божият Син, който със смъртта Си изкупил греховете на човечеството, а с възкресението Си дал надежда за живот след смъртта. Разпънат на кръста, той ни се усмихнал загадъчно, за да възкръсне след няколко дни и да даде хляб в ръцете на поколения църковни служители, майстори на козунак, дизайнери на великденски шоколадови зайци и подобни. И ако Христос не бе умрял, големите корпорации щяха да го убият, за да има мит за него. Една тъжна история, която ни се повтаря хиляди пъти покрай Великден всяка година, за да ни се задържи трайно в главите.

А Исус все така гледа благо от кръста, а може би не би искал да умира, ако имаше друг изход? Нужно ли е да умираш за другите? И дали другите оценят тази саможертва?

В един от дните преди Великден, не помня кой точно или коя година, защото все още ми се струва като сън, тъкмо когато слънцето прозираше през щорите и бях готов да изритам одеалото си на пода, за да скоча и да започна деня си, под прозореца ми се счу необичайна гълчава.

Живели сте в някой от огромните панелни гета, където единственото спокойно време е неделя, ранна утрин, когато всички спят. Няма ръчкане на врати на съветски возила, няма шум от тръбите и разговори в банята, дочути през тънките панели. Слънчевата светлина примигна и продължи да си свети, сподиряна от жизнерадостна глъчка. Вероятно навън играят деца, помислих си. А е така рано, едва 8 и половина.

Нека да ви разкажа за изгледа от моя прозорец. Аз живея на края на града, от другата страна на блока ми имаше една хубава зелена полянка, в която си играеха деца и пенсионери пълнеха вода от изворчето, което някой бе дарил с бетонно корито и стоманено улейче. Под могъщите орехи често диреха утеха от летните жеги местните жители. Бе около Цветница и навън всичко цъфтеше, наистина цъфтеше, облечено в разноцветните шарки на пролетта. Това видях и аз, докато се взирах през прозореца, но само едно примигване ме накара да фокусирам една необичайна промяна. Комшията от 7мия етаж, бивш военен и притежател на огромен мустак, който приличаше на рошава котка, увила се около устните му, поставяше вече втори стол до дървена  масичка, която бе положил под орехите. След това достави още 4 стола и паркира колата си насреща. От багажника си извади набор инструменти, които нареди на масичката, точно като опитен хирург изпита всеки...Хирург ли казах? Това, че опитваше острието на всеки ме подсети, че това едва ли са гаечни ключове, а остри ножове. В огнището до дърветата жена му вече слагаше голяма тенджера с вода, пламъците лакомо облизваха дъното и. А слънцето пареше, пареше.

След малко пред блока спряха две коли, синовете му. От тях се изсипаха внучетата, които се разтичаха и разкрещяха и трайно убиха тишината на неделното утро. Снахите се засуетиха покрай огъня, появи се шише с ракия, което украси масата и се появи и героят на тази панелна история, ПРАСЕТО.

Не, не бих казал, че го очаквах. С плахи стъпки, заслепено от слънчевата светлина, то се измъкна едва едва от мазетата, подпомагано от ВОЕННИЯ и от синовете му. Не знаех, а може ли човек да гледа прасета в мазето си? Бе го вкарал тайно, когато е било малко, вечер е слизал с една тенджера помия и седнал на трикрако столче го е хранил и му е говорил, а прасето е мигало и е плюскало, апатично и оттегчено от липсата на телевизор и Мюзик Айдъл по него. От време на време е прогрухтявало, за да отбележи, че времето минава и му се спи, а ВОЕННИЯ се  е изнизвал от мазето, гузен, че все някога ще предаде единствения си приятел и слушател. Или пък историята му е била друга. Расло е волно и щастливо в калта на някое стопанство, пропуснало е баталните сцени по Коледа, повярвало в себе си и в това, че е специално, когато за него е дошъл камион. По тъмни доби са го прибрали в мазето, където е прекарало 1 вечер, мислейки си, че утре ще е неговият ден. Спасен от масовото клане, ПРАСЕТО не може да не е усетило, че то е прасе с мисия. Вечерта в лукса на тихото и топло мазе, без пиянските крясъци на животновъдите и хитлеристкото им отношение към подчинените им животински единици, е била сигурно пълна с размисли и желание за едно ново начало.

Не знам как това прасе се бе появило там, но то бе объркано и само не знаеше накъде да върви, сляпо се подчиняваше на подбутванията на тримата мъже, които го водеха към една малка част от полянката, покрита с найлони, които децата подсигуряваха  с камъни, за да не ги отвее игривия пролетен вятър.

И за миг проблесна острието в синьото небе, ПРАСЕТО дори не се усети, падна и изхърка на найлоните, опита се да изквичи, но от гърлото му изхвръкна само струйка кръв, а дори и не можа да мръдне, защото бе здраво хванато от двамата сина на съседа ми. И след минута то бе вече на земята, или както биха го описали...

Лежи юнака ,а на небето
слънцето още по - сърдито пече
жетварка пее нейде в полето,
а слънцето пак-пече ли пече.

Без жетварки, без да се намесва емоционално слънцето, всичко започна да се развива много бързо.С горелката боравеше домакина, а синовете му обливаха и стържеха на дървената маса. Скоро то бе готово, в първата и последната епилация в живота си. Тримата мъже и трите жени сръчно започнаха да разфасоват трупа на прасето, което даже и вече не е герой на тази история ,случила се по Великден някога някъде. Скоро в тенджерата започна да ври задължителната зелева манджа, на измолено от съседа барбекю зацвърчаха мръвки. На децата им доскуча да гледат кървища и се заеха с това да се гонят из зелените храсти наоколо или да се опитват с федербала си да прехвърлят кървавата купчина от месо и черва, над която се трудеха техните бащи, майки, дядо и баба.

Скоро се появиха и първите мръвки по чиниите, които бяха изядени от малките палавници, които после бяха напъдени пак към волна игра, да не пречат на  разфасоването на трупа. На масата ВОЕННИЯ бавно започна да реже месото и синовете му, облечени в  сини манти, с окървавени ръкави, да го носят до апартамента в найлонови торби, за да го сложат във фризера.

Естествено, времето течеше, а това не оставаше незабелязано. Отбиваха се съседи, а главния касапин щедро раздаваше кървави парчета месо, които жена му опаковаше в малки торбички, които се връчваха с звучен коментар на някоя наболяла тема. Мързелив следобед, а те все още режеха, кълцаха, опаковаха.

На дървото бе закачена главата на ПРАСЕТО, вероятно с назидателна цел или просто за да се отцеди кръвта. Кървави тави се миеха на чешмичката, където се събираха кварталните котки, да да оберат и те малко от отпадъците. Хората от околните блокове минаваха, някои си получаваха торбичките, другите се умилкваха точно като котета около главния жрец, но той не ги даряваше с нищо.  Сега бе моментът му да си отмъсти за предни пререкания с тези хора, случили се някога някъде между фугите на панелите.

Масата бе измита и оставена да съхне, жените започнаха да разтребват полянката, децата вероятно спяха следобеден сън. Прибраха и главата някъде, а ВОЕННИЯ влезе да си вземе душ. Изредиха се всички в банята, като на полянката къпаните се редуваха да пазят масата и да я донареждат.

В наближилата тъмнина на пролетната вечер под ореха се донади още една маса, появиха се още столове, прекара се крушка по кабел от блока, която освети всичко в жълтеникава светлина.

Масите бяха покрити със мушами, по тях се появиха прибори, чинии със салати, насипаха и от казана със врящото зеле и започна голямото похапване. Ядяха всички, гледаха добре да нахранят и новодошлите роднини, които свойски сядаха по столовете под орехите. Жените хвърчаха от скарата до масата и носеха порция след порция, която свойски се унищожаваше от гладните хора. Замезваха от големи буркани с мариновани зеленчуци, вероятно последен зимен запас. Надигаха се шишета, носеха се задължителните големи бутилки от лимонада, три литра. Деца играеха в падащия мрак, криейки се от въображаемите си врагове в храстите, стиснали по една топла мръвка и хляб в ръцете. Единият син се сети да доближи колата си и пусна музика от стереото вътре. Другият също доближи колата си и пусна фаровете, за да освети допълнително пиршеството. ВОЕННИЯТ покани жена си на танц, а другите пляскаха. Беше шарено и красиво да гледаш тези хора в тъмното. А после роднините си тръгнаха, на раздумка останаха само таткото и синовете, докато жените разтребваха. Пиеха мълчаливо, поели емоцията от дългия ден. А после се разделиха. Таткото се прибра в апартамента си, после свали няколко големи торби с мръвки. Пред входа братята се скараха за месото. Сигурно и те не знаеха как се получи, вероятно изникна някой проблем от детството. Или наистина торбата на единия бе по-тежка от торбата на другия. Започна с леко подмятане, завърши с бурна кавга, докато семействата им чакаха, паркирани в колите. А после по-големия му тегли една шумна майна, хвърли му няколко торбички на земята и влезе в колата. По-малкия се опита да ги събере в тъмното, но секунди по-късно се усети, че е сбъркал и тръгна да гони брат си с викове и молби за прошка.

А после се върна, запали автомобила си с мръсна газ и изчезна от тъмната ни улица.

А ние останахме с една панелна история, случила се между тесните стени на нашите апартаменти, в навечерието на една седмица, наречена страстна. И жертвата на едно прасе, което като се провали в опитите си да възкръсне, едва влязло в пределите на града. И ритуалната жертва на едно семейство, дало дар на боговете, за да ги умилостиви, в малките им мечти и надежди. Скътани на една полянка насред панелното гето.

Всъщност, смъртта е винаги тъжна и е хубаво да се надяваме, че ще се научим да вярваме в легендите за възкресението, за пореден път. Да се опитаме, имаме още няколко дни.

 

Да си спомним с любов за...вестниците от началото на 90те...

Вестниците...използвани за четене, увиване на храна, правене на шапки, бърсане на куп подробности, отпадък, когато вече няма кой да ги чете или използва. Дълги години до нас достигаше само един официален вестник, “Работническо Дело”, който с милионния си тираж ни разказваше куп небивалици, подобно на комикс, само дето при нас главните герои бяха все възрастни и  хрипащи партийни дейци. С техните чудни подвизи отрасна не едно и две поколения...

И изведнъж бе Ноември, 1989. Възпитани в стандартната двуцветност на българския печат /идеологически и чисто печатно издържана в два цвята – червен за заглавието и черен за всичко друго/, ние разтъркахме очи в недоумение. От будките за вестници, все още накичени със снимки на майор Деянов и Лили Иванова в молитвена поза протегнаха пипала хиляди издания, на какви ли не теми...Някои от тях умряха още в зародиша си, издали просто един сигнален брой. Други са на път да празнуват 20 годишен юбилей, кърмени от народната любов и стотинки. Зад всеки от тях е стояла по една идея, един вик към другите, с желание да бъде чут... И нека се настроим на вълните на старото радио и да чуем това, за което искаха да ни разкажат вестниците преди 20 години.

- Чук, чук...кой живее тук?

Да, това вече не бяха Чук и Гек, както би предположило по-старото поколение. Разпасали гащи и по преливащи цици, на щандовете се появиха първите еротични вестници и списания. В тях Чук и Гек не пътуваха на шейна, а  правеха други неща, насъбрали енергия от десетки години сексуално въздържание. Според вестник “Работническо Дело”, децата се появяваха от дружбата между хората, примерно млекарка дружи със стругар, появява се пионер. За първи път вестници като “Чук Чук” показаха как действа самият процес на съдружие на отговорните другари, като дори в крайна сметка нямаше и пионер като краен продукт. Чифт цици продаваха повече вестници дори от новината, че е свален Тодор Живков. В крайна сметка, животът продължава, нека да наблегнем на бъдещето. Тези вестници се продаваха явно, но купуваха тайно, като всеки бе подготвил точни пари и бързаше да избяга от будката ,за да чете някъде и да пресметне на ръка къде би се вместил сред copy-paste-тнатите красавици от архивните издания на другарските по идеологическа насоченост  западни алтернативи.

-          Виждам светлина, чувам скърцания, лекувам неврози със стрит копър и бая против скок на долара!

Дълги години българинът не го бе страх от нищо, освен от това да го махнат от партията или да стане жертва на донос. Общоприета политика бе да се отричат всички баятели или други подобни психо-деятели, въпреки, че в народните низини, та чак до висшия партиен ешелон превиваха врат пред Ванга или подобните на нея. Как така ще предсказват бъдещето, без да са питали Москва? Е, могат да ти покажат къде ти е кучето или дали жена ти се чука с колегите ти, но това са битови проблеми, да не занимаваме другарите от Кремъл с тях. И без значение дали Ванга е мистификация или уникално явление, събудилите се на 11 ноември предани марксисти бързо опознаха спиритическото отражение на околния свят с ПСИХО- вестниците. В страната, където 80-90% от населението бе пред нервен срив от неочакваната промяна, избуяха хиляди чудотворци. По-хитрите от тях правеха чудеса със банковата си сметка, по-глупавите си играеха безплатно с народните маси, за собствено духовно удовлетворение.

От заглавните страници на тези вестници ни зяпаха отворени към отвъдното очи, които предричаха от заличаване на България през 1991/ не знам защо вече не го обявят официално, а само преместват годината някога напред/, лоша реколта или среща с извънземни, които ще ни поведат в космоса, заради киселото ни мляко и честните ни очи. На вътрешните страници се криеха интервюта с вампири, шокиращи факти за сексуално надарени студентки, които изсмукали енергията на хазяина си и после се оказало, че са някакъв вид социално - програмируеми сукубуси. Някаде в Сибир отворили проход към долния свят, откъдето излетели гущери и отхапали главата на началника на експедицията. Домакиня от Софийско видяла Христос в оглозгания тоалетен сапун в банята си и ...станало чудо – мъжът и не си изпил заплатата, а и купил бойлер. Кашпировски забременил жена на 40 години по телевизора, като и се извинил официално в писмо, че понякога има и странични ефекти, сега се чакало и малкият екстрасенс да проходи и да отвори кабинет. Говорейки за секс в най-широко непознатата му  форма, няма как да не споменем и най-голямата психо „ебавка” с широко зяпналия български наивник  - Царичина. От древен космодрум за летящи чинии, през дълбока дупка, в която се крие прародителя на Адам, към строго секретна тайна, която екстрасенси от цялата страна искат да открият, към епохална инвестиция от безброй много лева, които едно фалиращо министерство и държава хвърлят от нашите пари някъде там...в отвъдното -  горе долу така се развива този феномен.

Вестниците стръвно захапаха тази шашма и изписаха тонове мастило, които гладното за чудеса медийно прасе изяде доволно, че и в задния ни двор се случват паранормални явления. Лека полека  хората се отчуждиха от тази преса. Всеки ден новините ни представят толкова чудеса, защо да се чудим и да търсим да прочетем нещо за триглавото теле, което говори на човешки и смята до 4. В крайна сметка, еднакво интересно и чудна е историята за царя комарджия, който си връща царството, за да си го реституира и да си измие после ръцете със сапун със трайна миризма на тоалетна.

-          Царят е гол и гащите му са ....жълтииииииииииииииии?!!

Няма какво да се лъжем, на сцената се появиха плахо и жълтите вестници. Преди години имаше също клюки, но те бяха така бързо разпостранявани, че нямаше смисъл да се пишат по вестниците. Пък и тогава журналистите щяха да бъдат пратени на творческа командировка в Сибир, на обмяна на опит с еленовъдите от някое затънтено село. Какво, Росица Кирилова се чукала с хора от Политбюро и я имало даже на запис??! Владо Живков изпил 2 шишета уиски по 300 лева и хвърлял бадеми по стриптизьорки, спешно извикани от някой нощен клуб по морето, докато чужденците ги забавлявал Хорът на железопътните работници. Народната фантазия твореше смело такива клюкини, за да ги запечата с едно „Шшшшшшшшшшш!” в края на историята.

Само 10 години по-късно подобни истории вече бяха на всяка лавка с вестници. Ако искаш да научиш какви микроби виреят на дъното на гащите на някоя светска личност, съвсем не трябва да се ровиш в мръсното и бельо. Просто си купи вестник Шок или производните му. Колко е лесно да научиш как Веско Маринов има баничарница, как Зара и Галя са лесбийки или как някой „лапа „ на друг. Напред на шаренията!

-          Да направим лев, да направим два, нека да си поговорим за бизнес!

Още от времето на легендарното 35 постановление, с което започна да се развива частния бизнес в България, бизнесът е напирал да създаде и свои вестници, които винаги са били спирани от партийната пропаганда. В началото на 90те тези вестници имаха своя логичен бум. Без значение дали предлагаха „изгоден бизнес срещу 10 лева в плик”, дали пълнеха колони с обяви за москвичи на старо или гъби и мед за Гърция, дали се гордееха с първите си анализи на бизнес тема, които приличаха на гадания на врачки, всеки град имаше своята Бизнес Поща, Бизнес Навигатор, Бизнес нещо си там, издания които се опитваха да наложат бон тона на мътната вълна, наела се да покрие бреговете на България с неясни инициативи, водещи до приблизително никакви печалби и огромни загуби.  Нека да не забравяме обаче, че преди 20 години си струваше да си купиш само 1 от тези вестници и да те залеят с предложения да станеш богат, да гледаш зайци, да правиш промоции на уреди от битово естество, да дистрибутираш химикалки, да дадеш 10 000 долара, за да те направят президент на международна фирма, която се занимава с правене на други такива фирми. Небето бе така близко, а парите в джоба така много и всеки лев искаше да скокне и да мине в чужди ръце.

-          Да ви обявим новините, първо по програма Время, а после по Панорама!

Канализирани в двуцветието на маститите политически анализатори от партийния флагман „Работническо Дело”, от 11 ноември онази година, пред очите ни се появиха брадатите журналисти коментатори с другото мнение. И в един момент журналистиката стана по-различна. Брадатите дадоха цвят на журналистическите мнения, без значение, че често преливаше от мътно кафяв към неясно лайнян.

Вече не бе нужно шумно да се акламира, че Москва е „ с нас във мир и в бой”.

Малко поревахме, че ни изоставиха, но погледнахме напред, а там толкова алтернативи. Как всеки искаше да ни вкара в леглото си, докато бяхме млада демокрация, а сега всеки ни пъди, като станахме стара бананова република. Но за това няма да прочетете никъде, брадатите отдавна са епилирали всякакво окосмяване, за да не боцкат.

-И съветският бегач пак финишира първи, погледнато отзад напред!

Не мога да не споделя с вас една моя лична гордост! Брой на Работническо дело, посветен на смъртта на Леонид Илич Брежнев.В този колосален и разтърсващ по минорността си документ, където даже прогнозата за  времето е лоша, от последна страница зяпа с изплезен език във врата ни дъха следната ядлива статийка от 8 реда „Пак неуредици в българския футбол!”. Дори и смъртта на поредния бащица не успяла да накара футболистите да се уредят някакси. Демокрацията донесе и бум на спортните издания, посветени на тези непокорни синове на родината – футболистите.

Не знам защо, но тук няма интерес към друг спорт, но за сметка на това футболната тематика се продава така добре. Разделени на ЦСКА и Левски, с някои по-дребни пристрастия, които не нарушават статистическия процент, феновете четат като луди всякакви вестници, на заглавната страница на които има дори и само думата Спорт.

От хилядите спортни издания останаха няколко, но те си имат запазен и твърд процент от продажбите. За какво ти е да четеш за калните борби между политиците, като прасета в нечия угоителна фирма, като във вечното дерби поне има и някой, който има претенциите да е просто от „добрите”. Без значение дали е чорбар или искърско говедо...

Засвидетелствували лудостта на един народ по обещаната му свобода, тези вестници изчезнаха,претопени в  балите на вторични суровини или в някой от другите очаквани и неочаквани канали, по които човечеството се освобождава от старата хартия. И само още някъде в библиотеките, свити в прашни папки, динозаври оживяват в заден двор, пилета раждат котки, срещу 10 лева в плик получаваш инструкция за щастие, а на митингите на СДС се събират стотици хиляди души. Предлагам да отваряме внимателно папките, защото аз лично кихам много от прах, предполагам и вие.

Из непознатите пътеки на туриста - пътепис за Карандила, Ичера, Жеравна, Котел, Медвен

Още в дебелите буквари по география от времето на happy soc-a пишеше, че тук ще се развива туристическата индустрия. Родени в началото на 60те, колоси като Слънчев Бряг, Златни Пясъци, Боровец и Пампорово, малко по-късно развилото се Банско привличат милиони туристи всяка година.

Всъщност, България не е самото това, царството на многозвездните хотели, нощните клубове и луксозния санитарен фаянс. Защо ли да не предприемем една разходка към една друга България, скрита в Балкана, която може би никога не сте посещавали, защото е така далеч от големите туристически маршрути. Но именно тук всеки метър е зареден с история, неземна красота и чистота и тези типични за провинцията чудатости и чудаци, които спират окото. Но нека да прекъснем общите приказки, за да изложим предисторията. Четири човека, една кола, една карта и направление...към Жеравна. И тук започва всичко.

За да стигнеш до Сливен през лятото се изисква доста кураж и умение да караш добре. Движението е претоварено, колите са наредени в колона, инфарктните моменти са безброй. Минаваме през Сливен гратис, защото през деня ни чакат още много места за посещаване. Съзнателно подбираме по-малко популярния път през Карандила, за да съумеем да видим и това чудо на природата, популяризирано успешно от циганския оркестър със същото име. Пътят се вие през планината, тесен, но много добре поддържан. Да не говорим, че на един завой видяхме колоездач, който метеше асфалта с малка метличка. Не знам защо, понякога просто нещата нямат обяснение. Движението е съвсем рехаво, завоите не се прекалено остри, а само на 20 километра след Сливен идва и отклонението за Карандила.

Вече сме там. Прекрасен панорамен изглед към цялата околност, огромна антена, от чието излъчване Ваня я заболя глава, площадка за делтаплани, много красиви цветя и прекрасни полянки.

Е, няма как да пропуснем, че циганско семейство си беше направило пикник и цялата околност бе озвучена с ориенталски ритми. Там има и прекрасно място за къмпинг, който изглеждаше препълнен.

Няма как да не споменем и хотел Карандила. Вероятно построен преди много години, дострояван през 70те години, в него се бе запазил оня гаден Балкантуристки дух и миризма, които ме респектираха като дете, от липса на по-добро. Келнерът ни разказа, че през 60те години това е било туристическа спалня, в която на всеки гост давали брадва, за да си насече дърва и да се топли. Искаше ми се да ми бяха дали продукти, за да си сготвя сам, защото кухнята им беше под всякаква критика. Накратко, братя, избягвайте!Високи цени, никаква хигиена, от две поръчани порции "печена луканка" пристигнаха две напълно различни по външен вид парчета, едното топло и току що изпържено, а другото студено, но печено. Келнерът се извини с групата от йоги, които сега живеели там, затова зареждали само зеленчуци. Другите хотели бяха доста по-малки, но се надявам, че може би са по-добри. Искрено се надявам, жалко е, че на такива красиви места все още се сблъскваш с някаква безкрайна мизерия, придружена от DJ-ски пулт  близо до тоалетната, разкрасен със сребриста звезда.

Следващата спирка по нашия път е Ичера. По някаква случайност бяхме попаднали на „сбора” в селцето, което според уикипедия е "най-интересния обичай в селото". Заварихме десетина сергии с китайски боклуци, 2-3 случайни минувачи и далечна музика от нечий двор. Няма как да не обвиним лудата августовска жега. Ичера е красиво местенце, население 201 човека, загубено насред Балкана.

Прекрасна дестинация за посещение, ако обичате екзотиката. В интернет можете да откриете тризвездния хотел Ичера, чиито цени за съжаление са съизмерими с хотелите по морето. Вероятно си струва, заради самото място. Вероятно има и доста по-евтини квартири по къщите.

Кратка разходка по калдаръмените улици и напускаме по посока село Градец. Изкуствено заселен с цигани през 50те години на миналия век, селото е едно от най-големите в България, с население от 5000 човека. Бих казал, наистина огромно и добро селце, което се минава за около 10 минути по добре поддържани улици. Населено място, което няма как да не ме привлече към себе си, съчетало в себе си дива балканска красота, гостоприемство, много легенди и история, както и типичния соц.абсурд на големите преселения на народите. Ще ми се пак да го посетя, този път не транзитно.

Следващата спирка е Жеравна, нашата основна дестинация. Много искахме да намерим място за отсядане там, но интернет сайтовете на местните къщи за гости и хотели се оказаха доста оскъдни като информация и свободни места. Интересът е прекалено голям, а капацитетът е нищожен. Цените са по 25-45 лева на легло, ако спиш в официално регламентирана къща за гости. Но абсолютно всяка къща предлага стая за 10-15 лева, където условията са въпрос на компромис за доста неща, предимно хигиена. Поне това видяхме от няколкото стаи, които ни предложиха услужливи баби от улицата. Едната даже ни помоли да бъдем абсолютно тихи и да не говорим, защото внучето спи. Искрено вярвам  в гостоприемството на българина, но не можаш да си представя как ще трябва да общуваме със знаци и да пускаме водата в тоалетната плавно и тихо, заради внучето. Вероятно се буди кисело и иска пари за сладкарница. А пари тук можеш да похарчиш доста. Жеравна е световно известен архитектурен резерват с над 200 къщи паметници на културата, строени по време на Възраждането. Тесните улички са пълни с антикварни магазини, баби продаващи бурканчета сладко и ръчно везани килими, картички.

Ресторантчетата са малко, но за сметка на това с вкусни ястия и добри цени. Струва си да я посетиш, дори и заради тунингованите трабантчета, които изобилстват из уличките. По някакъв начин аз се влюбих в това място. Сигурно защото ако махнем плакатите на Герб, туристическия кич и луксозните западни коли, вероятно ще останат само дървените къщи и неземната красота на околността.

Бих искал да си купя къща наоколо, за да почивам и да умра тук на стари години. Вероятно бих искал и да се откажа от тази си идея, за да не давам още пари в ръцете на строителната мафия, която тепърва се заселва тук, със строежа на няколко луксозни комплекса. Често желанието ни да споделим красотата на дадено място с нотариален акт убива и самата красота. Дано това не се случи и тук.

Котел бе следващата спирка и мястото, където щяхме да пренощуваме. Бяхме избрали хотел "Лас Вегас", единствения тризвезден хотел в града. Както и единствения с някаква адекватна информация за телефон, на който да вдига нормален служител от рецепцията. Влязохме в града през една порта, завихме в дясна посока и попаднахме в една безкрайна улица с грозни и порутени къщи,  която завърши с табела и ...шосе. Това ли беше центъра? След 20 минути лутане из улиците успяхме да намерим хотела. Кичозна сграда, бездушна и стерилна, 50 лева на вечер за двойна стая. Насред селски къщи, в които тече упорит ремонт. Попитахме за ресторант, за нещо интересно за гледане, жената на рецепцията бе доста пестелива на думи. Вдигнеш ли глава, виждаш страхотната гледка от планините. Но приземиш ли погледа, виждаш течащите ремонти по околните къщи. Накратко, платихме парите, оставихме багажа и напред да търсим храна. Оказа се, че тепърва пред нас ще се разкрие другото лице на Котел.

Обиколихме центъра в търсене на митичната пицария, която се оказа сгушена под един блок. Една звезда, която бе събрала всички млади хора от града на по питие. Ужасно бавно обслужване, сравнително вкусна пица, а после последва бавна разходка сред бетона на центъра.

Мащабно построен, човек се усеща нищожен сред сградите построени в стил 50те и 60те години на 20 век, в типичния пост-Сталински барок. Липсваха хора, това се усещаше явно.

Върнахме се в хотела, последваха няколко часа сън, прекъсван от чукането от съседните къщи.

Вечерта ни донесе още изненади. Оказа се, че Котел има и друго лице. Отвъд бетонните сгради в центъра, само на 100 метра след пицарията Прима започваше живописното старо градче. Красиви стари къщи, населявани от хора. Красиви килими, изпрани и проснати пред вратата да съхнат. Ние искахме да видим и прочутите извори, разположени в парка на края на града. Огромен и красиво поддържан парк, който бе пълен с хора. Изворите така и така не видяхме, но седнахме в заведение, наречено "Извора" или "Водопада", забравих. Терасовидно разположени маси, много хора и само една сервитьорка.

Кошмарно обслужване, да не говорим, че  ги учудих безкрайно, като поисках да ми опаковат парче „медена торта” за вкъщи. Келнерката първо ме попита къде живея, което в контекста на това, че вероятно познаваше всички наоколо, бе доста рационално като въпрос. Донесе ми една чиния, в която трябваше да пренеса тортата до хотела. След спор ми донесе още една чиния, прясно измита, като каза, че им е последната. Наистина, тук май никой не опакова нищо за вкъщи. Но медената торта си струва, местен специалитет, ако се отбиете там, не пропускайте. В съседното заведение цигански оркестър дънеше чалга, а певецът извиси глас и изпя куплет, който засмя всички ни.В песента се пееше за отдадеността на певеца към хората в заведението, като той припяваше "Всички сте добри, но нямате пари!" в меланхоличния унес на човека, който все не може да намери правилната си компания.

Центърът на Котел бе призрачно пуст, вееше силен вятър, който ни буди няколко пъти през ноща.

Неделната сутрин ни завари в неочаквана ситуация – хем сме гладни, хем нищо в града не работи.

Собственика на хотела ни предложи да ни направи сандвичи, но идеята да ги ядем сред тълпата от майстори строители, които се отбиваха за кафе и 50 грама водка, за да почнат да работят, бе доста лоша.

Запътихме се към Медвен, за да закусим и да видим и това място. Намерихме го трудно, оказа се, че местни цигани са откраднали табелите  с посоките. Кошмарен път, чак да се учудиш, че пристигнахме успешно. Село Медвен е родно място на известния революционер и писател Захари Стоянов и на първия български народен артист Стоян Бъчваров. В селото има уреден къща-музей “Захари Стоянов” в махалата “Юрта”. Покрай Медвен тече живописната река Медвенска. Тя извира на 11 км от селото и е известна с приказните водопади “Сини вир” и “Скоковете”. В землището на Медвенския балкан има красиви скални пещери – “Ледницата” и “Царевец”. Наистина съжалихме, че не останахме тук да преспим. Закусихме доволно в една от местните къщи за гости, с мекичета, сладко, шкембе-чорба, безкрайно вкусни пърленки. Цените са доста добри, хигиената е поносима, а имаше поне 10 гости на малкия семеен хотел. За съжаление, Медвен върви устремено по пътя към яростната урбанизация, която е започнала със заселването на много хора тук, използването на селската река за отходна яма и място за хвърляне на боклука, периодичните нашествия на хората с джиповете, които оставят зад себе си динени кори, изхвърлени насред пътя и огромни палати, стоящи заключени зад дебели зидове.

Трудно бе да станем от масата, но времето течеше. А и заваля упорит дъжд, който бе наш спътник по целия път обратно към изходната точна на нашето пътуване - Стара Загора. Преминахме през Сливен отново без да спрем, улиците бяха пусти, неделя бе все пак.

За около 24 часа успяхме да видим няколко интересни места, толкова далеч от обичайните туристически дестинации, но и толкова близо до историята на България, места където всеки метър е зареден с памет за случки и хора. Съвсем набързо, с почти 80 километра в час, но видяхме безлюдния сбор в Ичера, дългата главна улица в Градец, дървените къщи в Жеравна, медената торта на Котел, мекичетата и сладкото от Медвен и около 400 километра красив път през Балкана. Струваше си, нищо че никъде нямаше от така любимите ми шведски маси и другите типични удобства за туристите. А вие виждали ли сте България такава, съвсем не като от рекламната брошурка на някоя агенция за туризъм?

Десет причини човек да се влюби в...Трявна

Със сигурност, има много повече от десет причини за това да се влюбите в този хубав български град. Но да представим първите десет...

• Това е един от градовете с много повече дърво, отколкото пластмаса. Дори и това дърво да е пред разпадане, то е много по-красиво от стандартните пластмаси, с които гордо украсяваме градската си среда.
• Улиците са пълни с котки, които за разлика от габровските им съседи...съвсем не са с отрязани опашки, а гордо демонстрират надмощие над всичко, като се чешат на слънце, мързеливо хапват от ръцете на туристите или просто убиват времето си.
• Невероятно, но факт! Дори и панелните блокове са различни от панелките, които сме свикнали да виждаме в цяла България. Всеки блок има различна форма, както и история, която може да се чете от всяка тераса, прозорец или врата, стига да имаш очите и да знаеш азбуката.
• В града цари безвремие...някъде около края на 80те, но с повече банани и с пълни магазини. При това - има и шанса всичко да е много чаровно и хармонично.
• Местните са особено племе, горди, леко затворени и странни, но със сигурност стойностни. Всеки си има своя собствен световъртеж, който го води по улиците и много трудно може да бъде отклонен от пътя му.
• Трявна - особено разбиране за красота, скрито в дърворезбите, в красивите неща по улиците, в малките дюкянчета. Не може да не се спреш.
• Съвсем в традицията на латиноамериканския реализъм, на центъра на Трявна има магазинче, в което намираш изобилие от стари книги с научна фантастика, от които даже си купуваш и няколко, които никога през живота си не си виждал. Който е фен на култовата "Приключения и научна фантастика", излизала през 50те-70те, той може да ме разбере.
• Храната е вкусна и е приятно да седнеш някъде и да похапнеш, нищо общо със забързаното ежедневие в Стара Загора.
• Можеш чудесно да стоиш навън, с бира в ръка, да зяпаш как пада мрака и да отпиваш бирата, докато не стане съвсем тъмно.  И въпреки това, наоколо е пълно с хора.
• Гледайки го отдалеч в тъмното, градът е съвкупност от хиляди светлини, хиляди интересни съдби. Страхотно е да затвориш очи и да си представиш поне една от тях, докато на релсите се разминават влакове, които носят спящи пътници във всички посоки. Тишината е като сладък и лепкав сладкиш, на който няма как да не се насладиш. Поне докато не се събудиш...

Защо хората спряха да мечтаят?

Днес сутринта се замислих, че не познавам почти никой, който мечтае. Не, не говоря за мечтите за нова кола, пари, летен флирт или каквото и да е друго. Това са също мечти, но пренесени в едно нереално бъдеще, в което искаме просто да подобрим жизнения си статус. Някой някога напоследък мечтал ли е да направи нещо по-различно от това? Капитан на междузвездна ракета, учен, чието откритие спасява света, каквото и да е друго...
Изглежда ми, че всичко е в някакъв застой, от който няма никакво мърдане. Дори и като се замисля, не мога за си представя Стара Загора след 20 години, пак същия асфалт, схеми и неща...
Или аз бъркам?

Титаник - за хората със сърце - спомен от дълбините на времето

Наистина не можех да разбера как продължава да мрънка след третият джин с тоник. Не знам и кой идиот ме накара да си тръгна с нея, след като прекрасно разбирах, че днес сме взели заплати, а поканата за „по едно питие в оня китайския” вероятно щеше да ми струва добра сума пари. И защо просто не вземе да млъкне и да пие,но не би...

Да се запознаем. Тя е 12 години по-голяма от мен, руса и все още сексапилна разведена моя колежка. Знае как да измъкне всичко от мен, защото аз съм нейната уж „тайна”любовна история, за която знаят всички и тайно ни пожелавали късмет. Работя много, издържам нея и сина и, а парите и отиват за да покрие някакви мистериозни заеми, които сякаш не е мислила, че ще връща някога, преди да ме види. Чукаме се всеки ден, всеки следобед след и всяка сутрин преди работа. А вечер излизаме, а преди да я изпратя у дома и, винаги пълня чантата и с храна. Ако не се сетя, тя си настоява за това. Но днес нищо не е така мирно, защото сме получили заплата. Тя работи без документи и заплатата и е малко по-ниска от моята. Чистата злоба я кара да пие вече  трети джин и да рови нервно из менюто, а аз да мълча.

-Знаеш ли, моето момче. Аз може да съм проста селянка, но съм с достойнство. Ти не знаеш какво е това, а аз знам. Защото преди скапаното училище съм била в театъра, в телевизията, познавам хора.  Ти може да си стискаш парите, не ми пука за тях, мога и аз да те черпя днес, защото не съм нищожество като теб.

Искрено се моля никой да не слуша разговора ни. А менюто е отново прегледано, тя се чуди кое да си поръча, прави жест и просто поръчва най-скъпото блюдо, защото „иска да и е вкусно” – парчета месо в пет соса.

-Писна ми от този мизерен живот като просякиня. Все някога ще си стъпя на краката, ще ви отмъстя за униженията, достатъчно съм ви понасяла униженията и обидите. Работя цял месец като вас, унижавам се пред тези боклуци също като вас, а заплатата ми е по-ниска. Ще взема да те зарежа, и без това ти само от пари се интересуваш. Ще проституирам, ще правя свирки, ама не ви искам и теб не те искам...

Наистина се моля на който и да е в небесата, да няма никой наоколо. Пия втора бира с порция картофи, а пред нея вече има огромна чиния с месо, от което се вдига апетитна пара. Чукаме се с нейния редовен, вече пети джин, като тя пропуска да каже Наздраве, а аз пропускам да я гледам в очите. Сам съм си виновен, сякаш не знаех какво ше стане.

Сервитьорката учудено отсервира втората чиния, а Диана си сипва от месото и започва гладно да яде. Неочакваната лютивина и парата я карат да застине за миг, а след това да преглътне и да продължи да лапа. Спира за момент, продължава с цигара и с думи...

 - А ти си пълно нищожество. Богат си с някакви левчета отгоре, доволен си от мизерията. Ти нямаш душа. И усещания нямаш, нищо. Освен една патка, с която да ме ебеш, а  някога пита ли си се...

И поредната вилица с мръвки пое към устата и, без никакво духане, парещото месо се отправи към стомаха и. Предпочитах да си мълча, това не беше първото ни каране, но определено вече ми втръсваше.

-Безпардонни простаци, нямате душа, чуваш ли...

И за подкрепи думите си с пореден аргумент, тя с царствен жест си поръча поредния джин. Отпи и начена пак месото, като попадна на наистина лютивото.

За момент застина от лютивината. По някаква случайност, в заведението пуснаха песента от филма Титаник. За момент лицето и се изопна, отвори уста...

„Near, far, wherever you are

I believe that the heart does go on...”

Сълзите от лютивото парещо месо се смесиха с грима и. Тя плачеше и дъвчеше, дъвчеше, за да може да преглътне и да каже още нещо...Най-накрая през сълзи тя успя да артикулира нещо...

-Боклук  даскалски, какво ме зяпаш. Имам сърце и  плача. Разбираш ли? Ти нямаш усещания...нищо нямаш. И мен ме нямаш.

А аз продължавах да мълча. След като песента свърши, тя изпи джина си, изяде напук цялата порция с месо и поиска да си тръгваме. Хвърли ми 2 лева на масата и излезе, докато аз оправя останалите 50. Чакаше ме пред  вратата, леко се наведе и се гушна в мен.

-Хайде в Аязмото, май имам нужда от разходка.

Есенната гора предлагаше мрак и хладина. Луната осветяваше пътеките ни, тя мълчеше, аз също. Водеше ме насред храстите, към някаква скамейка, която много обичала. Да си призная, не разбирах какво правим там, защото вече за пореден път  се въртяхме и търсехме някаква скамейка. Диана ставаше много нервна, аз се бях уморил.  Не разбирах какво търсим, не ми се струваше добра идеята да стоим много в гората, а вече ставаше късно. Намерихме някаква пейка в храстите, на която седнахме. Тя се опита да легне в мен, но коремът и бе прекалено пълен. Изправи се, заклатушка се, излезе на обляната в лунна светлина пътека. Луната се отразяваше в шушлековото и яке, а тя се клатушкаше и пушеше цигара. А внезапно просто си свали гащите и клекна.

Не виждах добре какво прави, но по пъшканията и усещах, че лютивото и бе дошло малко в повече. А само след минута тя вече сереше по лунните отблясъци и сякаш не можеше да се спре. Минаваше минута, две, тя се изправяше и пак приклякваше, за да довърши окончателно невинността на лунните пръски. А отгоре на алеята се задаваше младежка компания, която скоро се изравни с нея.

- Добър вечер, госпожо...

Чух гласове и се свих на скамейката, за да не ме видят. А Диана се изправи, изкрещя по възможно най-пиянския начин „Малки копеленца!” след тях и пак клекна. Газове и лайна се редуваха с прикляканията и изправянията и. Вече нямаше как да не се изсмея тихо, след това да отида, да и помогна да стане, да се почисти на чешмата и да я изпратя до дома и. По пътя мълчахме, а после тя просто затръшна ядно вратата на апартамента си пред мен.  А аз останах сам на тъмното стълбище и нямаше как да не се изсмея, сам не разбрах дали злобно или просто уморено.

Аз на теб и ти на мен и ние на тях - в клопката на мрежовия/мулти левъл маркетинг

Мразите ли да ставате в 6, за да работите от 8 до 5 и да сте смачкани от работа след това. Доволни ли сте от заплатата? Мога ли да отгатна отговорите? Защо не опитате да заработите някой лев с една от доказаните  схеми, които се практикуват от милиони хора по  света, при това успешно...

 „Свободата да печелите, като работите колкото си искате, като при това сте си сами началници и не се оплаквате никога от липса на пари” е в основата на сериозен процент от сивата икономика, която няма как да бъде извадена наяве, дори и да искаме...Една красива приказка за богати и лъскави бизнесмени и техните стратегии и покорните им последователи...Но нека разкажем за началото, а там бе детската игра. Невинна  забава, да пуснеш „писмо на щастието” в нечия пощенска кутия, а получателят да го размножи на ръка 10 пъти и да го препрати на още 10 получателя, за да се изпълни и неговото желание. Иначе, незнаен мъж от Болоня не преписал писмото и отгоре му се струпали куп беди, които обаче се решили просто с едно преписване и продължаване на веригата. Но дотук с красивата приказка!

Отнякъде се появиха хиляди листове с имена по тях. Пускаш 2 лева на първия и ти сам започваш такава група. И хората повярваха... Човек от Димитровград си купил 2 апартамента за 3 месеца, само от постъпления по 2 лева. Тук разказващите обичайно замълчаваха, за да можем да си представим планината от левове, в която се къпе незнайния герой. И докато из страната летяха левове в пликове и се чакаше и на нас да ни дойде късмета, нещата минаха на съвсем друго ниво. В ръцете на хората имаше много пари, които трябваше да бъдат вложени някъде. Банките са несигурни, инфлацията чука на вратата, защо пък да не ги вложим някъде с огромна лихва, като при това гарант за всичко е твоят съсед или близък роднина. Вече можеше да вложиш 10 000 лева, да станеш участник във финансово сдружение, което ти обещаваше, че само след няколко месеца на плодотворно изчакване, твоите 10 000 лева щяха да станат 15 000 долара, поне. Опашките пред зашеметяващо луксозните офиси бяха дълги по стотина метра, хората чакаха с часове, за да внесат парите си. И никой не се замисли как така от 10 000 лева стават 15 000 долара само като ги внесеш с някаква разписка някъде....Питаш ли много, чудото няма да проработи за теб, така си мислеха всички от опашката.

Само няколко месеца след това тълпите бяха десеторно по-големи, но дивиденти не се изплащаха, даже нямаше и кой да отвори вратата, освен две три уплашени секретарки или чистачката, която се чудеше как да излезе, без да бъде линчувана. Бе едва началото на 90те години и тепърва народът научаваше по трудния начин, че съществува нещо, наречено „мрежов маркетинг”, набързо кръстено „пирамида” от опарените. След това имаше няколко процеса без никакъв резултат, наля се студена вода в чаши, раздаде се на акционерите и всички отпиха по една голяма глътка, замислени за бъдещето.

И когато то дойде, през 2009, за хората с голям размах и повече средства за губене все още има кой да им обере спестяванията, като им обещае какво ли не срещу тях, например...

Искали ли сте някога да бъдете част от мощна финансова структура, в която да бъдете поне на ниво „ мениджър”, да ходите с костюм, да раздавате визитки и да бъдете посрещан с уважение и респект? Имате тази възможност. Срещу няколко хиляди евро имате право да получите сертификат, членска карта. Можете да привличате и съмишленици, от чиито пари вие получавате сериозен процент. Сметката е проста, вие давате 2000 евро, след това привличате още 10 човека, от които получавате по 25% и ето, само за седмица правите 5000 евро. Умножете го по 4 седмици, по 12 месеца, по няколко ...

Имате достъп до почти секретните събирания на вашето сдружение, където със сложни термини ви надъхват да повишите „набираемостта”, защото...време е да се правят пари, а да се прави пари е „гууд”. Хубаво ви е да се разхождате с костюма и да пиете кафета с приятели, защото знаете, че всеки от тях ви е потенциален клиент и ви носи 500 евро. Никога  не се замисляте, че целта на цялото това сдружение е да прелива от пусто в празно, без значение дали го прави в името на световния мир, екологията, някакви мистично неразбираеми бизнес стратегии. Приятелите и роднините с удвоени усилия избягват всячески всякакви срещи с вас. Чудите се защо, докато един ден виждате името на вашата организация в новините и чувате, че сте били измамен. Скоро след това започвате да обяснявате на всички ваши „подчинени”, че това е само объркване, че няма как една сериозна организация като вашата да лъже и да мами, но скоро сам го усещате, по трудния начин.

Много е трудно да разберете, че сте подмамени от собствената си алчност, наивност и недалновидност.

Няма адекватни данни за процента на тези измами, отчасти заради атмосферата на строга секретност около начинанията, „само за наши хора” е запазена марка за всяка от пирамидите.

Веднъж вътре, младите фараони се оказват голи и боси само за месец, това е гарантирано.

Но защо пък да не направим пари, продавайки крем за пети от сибирска лайка, който помага и за акне, както и с него можете да изчистите и трайно загорял тиган, което го прави неотменна част от всяка кухня по света, а това е един глобален пазар, на който вие можете да навлезете с гръм и трясък.

Замисляли ли сте се, че  всеки от дистрибуторите на козметика, хранителни добавки и какво ли още не, който ви предлага да работите за него, е просто брънка от една верига, по която хора си разменят пари, под предлог, че печелят, като предтекст за това е размяната на някаква стока...И никой не издава фактури и никой не отчита приходи, а бизнесът върви ли, върви.

При дребна инвестиция от 200-300 лева вие ставате дистрибутор, печелите първи точки, купувате пълен набор от продукти и започвате ходене по приятели, роднини, колеги, като ги убеждавате, че с едно бурканче от крема те ще имат гладки, пети, чисти тигани, никакво акне и в техния дом ще навлезе най-дефицитната суровина на света...щастието. Скоро фирмата пуска и нов революционен продукт – сироп от малайзийски кестен, който е излекувал милиони хора по света от....абе, чакай да погледна брошурката. Покрай другото наливате 1500 долара и ставате дистрибутор на онези хапчета за гориво, които намаляват наполовина разходите му в абсолютно всяка кола. Защо пък да не станете и дистрибутор на гривни за космическа енергия или пък стелки за обувки, които с три изпъкнали точки масажират най-важните енергийни центрове на тялото? Набързо усвоявате като артикули и мумия, коластрата, алое вера, на път сте да започнете да продавате и сапуни заредени с енергия от Тибет. Спират ви близките и насила ви отварят очите.

Първо, вие сте назад с много хиляди лева. Второ, често сте купували артикули, които са с няколкостотин процента надценка. Трето, продали сте няколко неща с минимална печалба, а приятелите ви вече ви отбягват и никога не вдигат, когато им позвъните. Четвърто, онзи крем от сибирска лайка си беше чиста проба боклук, нито загорялото чистеше, нито акне лекуваше, ама имаше убедителна реклама.

За размера на продажбите тук също няма нищо повече от приблизителна оценка, от която обаче би го заболяло главата всеки данъчен.Хиляди малки сделки дневно, без никакъв контрол върху оборота, никакъв контрол върху приходите и никакви данъци. Смело ли е да предположа, че половината от козметиката на жена ви идва от каталожни търговци? А, повече от половината ли?

Хм, очаквах го!

 В условията на пазарна икономика, където можете да си купите всичко онова, което хората наоколо имат фантазия да ви продадат, имате  солидната възможност да направите богат някой друг, а вие да си останете с 10 кашона отвара срещу лош дъх на базата на босилек или с луксозна папка със сертификати, според които имате правото да развивате определена бизнес стратегия и на Луната. И ако това се случи, сори, вие пак сте от грешната страна на сандвича, вероятно не сте чели както трябва тази статия.

Аз не съм толерантен! Аз съм нормален!

Връщаш се у дома след много тежък и тъжен ден и в кутията си намираш следната покана:

Прекрасно! И аз искам да съм нормален и да докажа на всеки, че не съм извратен човек. До каква степен съм нормален ли??? До степен на това да потръпна, когато майка ми ми звъни, за да ми съобщи, че някой /но с право да работи в гробището / е разбил гроба на баща ми, за да може да вземе мраморните плочки и да ги сложи на съседен гроб. И когато майка ми намира директора на гробището, той и казва - Пишете жалба до кмета, той е моят началник.
И майка ми пише жалбата си на ръка и отива в общината, където и казват - Срокът на отговор е 2 месеца. Чакайте.
Не мога и няма как да бъда толерантен към това, защото е извратено!

Чак след това виждам, че това било "анти-хомо шествие", с гарантирани 0% толерантност.
В това ли се измерва модерната нормалност - в афишираната параноя и хомофобия?
Бих препратил СНЦ "Вярност" към Уикипедия, където пишат:
"Според теоретици като Калвин Томас и Джудит Бътлър хомофобията е преди всичко страх у хетеросексуалният да бъде идентифициран като хомосексуален. Тази теза изказва твърдението, че хомофобските емоции спрямо хомосексуалността са активен опит за дистанциране от негативно разгледаната категория и идентификация с един по-положително приеман социален статус. Това утвърждава личността в образа и на хетеросексуална, в границите на хетеронормативността на мнозинството и избягване възможността за идентификация с хомосексуалността.

Американската психоаналитичка Нанси Чодоров разглежда мъжествеността като много по-чувствителна и ранима от женствеността. В традиционната концепция за предаването на мъжествеността на Фройд тя представя хомофобията като защитна реакция на мъжествеността срещу чуждия експресивен фемининен модел на отношение със света. За този тип момчета и мъже, които изпитват трудности със затвърждаването на собствената мъжественост, собственият аз, както и възприятието за околния свят, са заключени в бинарни опозиции по модела на архаичното митологично мислене — мъже/жени, силни/слаби, мъжествено/женствено, добро/лошо. Те подтискат експресивните фемининни модели на поведение и отношение с околните и затвърждават един положителен за тях, хетеросексуален аз-образ."

Може да звучи перверзно или развратно, но аз намирам за ненормално това, че някой посмява да разбие гроба на баща ми, за да препродаде плочките, а след това ние трябва да пишем жалба до кмета и да чакаме 2 месеца за отговор, макар плочките да са на 3-4 метра от гроба. Другото, хомосексуализма, ами, нямам против.