Хобитът - Битката на петте армии - с настроение за кино

Да си призная, имах лоши очаквания за тази трета серия на трилогията, заради отвратителната втора. Но следвайки старото правило, че като има битка, няма как да е лошо, взе и ми хареса филма.  С няколко критики към авторите:
- моля ви, без заигравки между джуджета и елфини, моля ви, разваляте всичко
- Гандалф и той се заигра с едната елфка и то пред мъжа и или поне за мъжа и го мисля, защото проспах  втора серия
- доста стегнат филм, като махнем 1 час, в който се биха с водача на орките. Ако се изреже този един час или се съкрати до 5 минути, филмът само ще спечели.
- специалните ефекти, моля, моля, намалете ги, досадиха!
- все се чудех, на кого ми напомнят джуджетата. Ми как на кого бе, на изпаднала глем група от 80те. И въпреки всички перипетии, оставаха елегантно небрежно брадясали, като току що фалирали.
Иначе, приятно е усещането, че поне краят ти е харесал. Да се надявам, че няма да подлепнат някоя от кратките истории на Толкин и да я разпънат до 9 часова трилогия отново. Тия в киното губят всякакъв такт и усещане за време.

Пустата му новогодишна програма по телевизията

Знаете ли, нещо интересно. Всяка година телевизионната програма става все по-слаба и по-слаба, което не мога да си обясня. Известно време вярвах, че аз остарявам и затова ми става все по-малко смешно. Но като се замисля, още преди много години, след всяка Нова Година, в Работническо дело имаше унищожителни критики в първия работен ден/брой на вестника, като азбучно правило. И тогава пускаха стари изрезки от новогодишни програми, като тогава бяха от 60-те и 70-те, които предизвикваха масов интерес, а с леко недоверие гледахме балерините и целия модерен шармантен блясък, бълван от Хачо Бояджиев /лека му пръст/.
Ваня вчера ми напомни, че отново цялата основна програма на телевизията се състои от стари скечове и изрезки от предни години, а новите неща са абсолютно негледаеми. Моите уважения към участниците в Комиците, но това е формат, в който дори и много добри актьори се губят и лъха на застояло и изкуствено. Аламинут е същата работа.
Вероятно се получава така, че шегите от 90те години, които тогава смятахме за плоски и неудачни, започват да ни стават смешни и забавни през 2014 година. И сигурно през 2035 с удивление ще гледаме програмата от 2014 и ще се смеем със сълзи, забавлявайки се.
Годините минават, а вероятно посланието на телевизионерите е - Мили хора, стойте навън, забавлявайте се, не ни давайте зор да бъдем особено креативни по празниците.
И сигурно са прави :) Наздраве!

Понеделник сутрин с MONDAY MORNING

В понеделник си сменям диска в колата, с неозаглавен диск от шпиндела. Не всеки път си познавам какво ще ми се слуша, но трая :)
И тази сутрин,понеделник сутрин, избирам диск и пускам :)

 Абсолютен хит!

Monday, Monday, so good to me
Monday morning, it was all I hoped it would be
Oh, Monday morning, Monday morning couldn't guarantee
That Monday evening, you would still be here with me

Monday, Monday, can't trust that day
Monday, Monday, sometimes it just turns out that way
Oh, Monday morning, you gave me no warning of what was to be
Oh, Monday, Monday, how could you leave and not take me?

Every other day, every other day
Every other day of the week is fine, yeah
But whenever Monday comes
But whenever Monday comes
You can find me crying all of the time

Monday, Monday, so good to me
Monday morning, it was all I hoped it would be
But Monday morning, Monday morning couldn't guarantee
That Monday evening, you would still be here with me

Every other day, every other day
Every other day of the week is fine, yeah
But whenever Monday comes
But whenever Monday comes
You can find me crying all of the time

Monday, Monday, can't trust that day
Monday, Monday, it just turns out that way
Oh, Monday, Monday, won't go away
Monday, Monday, it's here to stay

Oh Monday, Monday
Oh Monday, Monday

И другата класика, която веднага последва:

Прекрасна за есенен ден, в който листата падат, а гаргите си врякат в сутрешния студен въздух. Да си врякат, зимата идва.

Да пием по една депресивна лимонада...

Преди много години в Работническо дело пишеха съвсем сериозно, че американските войници пиели по една Кока Кола и влизали в джунглите да трепят виетнамци. Напълно резонно, ми според тогавашните разбирания тук, Кока Кола предизвиквала агресия.

Много години след това, в българската лимонада има такива съставки, които "могат да имат неблагоприятни последици върху дейността и вниманието на децата".
Да отпием една глътка и да прочетем малко повече за Е102, наричано още ТАРТРАЗИН.
"Тартразинът е оцветител, който придава на храната лимонено-жълт до оранжев цвят, приготвя се от въглищен катран и забранен в много страни.
Това вещество е опасно за здравето, защото може да предизвика кожни проблеми, астма, главоболие, нарушения на нервната система и психиката. Тартразинът е канцероген, т.е. може да бъде причина за появата на рак. Употребата му е била забранена в Европа, но след това, забраната е отменена под натиска на ЕС.
Във Великобритания са проведени изследвания, които показват, че редовното използване на оцветителя води до хиперактивност и намалена концентрация при децата. Направени тестове в САЩ доказват, че 1 на 10 000 души развива алергия от продукта (кожен обрив). По своята същност, Е 102 се отнася към промишлените отпадъци и е изключително опасен за астматици. Може да предизвика мигрена, сърбеж, нарушава зрението.
Въпреки вредата на веществото, производителите го използват в стремежа си да спестят средства, защото това е един много евтин синтетичен оцветител. Преди всичко, той се използва в сладкарството, при производството на безалкохолни напитки, консервиран грах, червени сосове, кисели краставички, полуготови супи.
Тартразинът намира приложение и козметиката, също като оцветител на коприна и вълна."
Източник: http://hranene.framar.bg/%D0%B5-%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0/e102

Да пийнем още една глътка, без да четем етикетите. Да налеем и на децата си, евтино и жълто, все едно лимон. Лимоните били поскъпнали, това поне е все така евтино. Да сме благодарни и на тия хора, които имат смелостта въпреки всичко и на етикетите си да пишат реалното съдържание, въпреки малките букви, които почти никой не разчита.

Случка на касата на супермаркета

Вчера в един супермаркет в Стара Загора, касиерката ме загледа продължително докато броях рестото си.

- Знаете ли, аз пиша стихове. Усетих, че вие сте по-особен човек.

Но какво да кажа на нещо подобно, как да обясня, че съм прозаик, че стихове почти не чета.
Направих се на завеян, пожелах приятна вечер и отминах. Какви времена, какви нрави.
Нямам обяснение, а вие...

Село Резово - на ръба на България

Когато човек тръгне да пътува, в главата му идват какви ли не глупави мисли. Наскоро се бях сетил,  че Вазов е изписал сума ти пътеписи. Интересно ми е , дали някой би познал градовете и селата, за които той е писал. Има такива места, на които часовникът е спрял и едно от тях е село Резово, област Царево.

Не, не си мислете, че да гледаш как бързо се движат стрелките на часовника е голяма радост. Просто да отбележим, че до 1990 там е било гранична зона, с доста ограничен достъп.  Все още си личи, ако се вгледате в пътя, който скоро след Синеморец става тесен, еднолинеен и  няколко километра преди Резово дори и електрическите стълбове са с онези  стари  порцеланови плафониери, които помня от детските ми години.

Въобще, пълен назад в миналото с висока скорост.

Не знам как са живели тогава хората там, но със сигурност изолацията тук не е била малка. Не е по-малко изолирано и сега,  а първи пред кметството те посреща ръждясалата кутия.

В това село има много ръжда и старост, неща, които не са се променяли с години и вероятно няма да се променят.   Тук днес живеят петдесетина семейства /по данни на местните/, дневно идват доста туристи, все пак тук е краят на България.

Този край е означен като алея „Европа” и тук можете да наемете стая под наем и да бъдете наистина на първа линия. Докато ние бяхме там, наемателите пиеха кафе с хазяите и се обясняваха, гледайки една камера. Немският дядо разказваше на българския дядо за внуците, но българският дядо разчиташе предимно на снимките, защото немският му стигаше до „камера” и „фото”.

Българската страна на плажа е малка и тясна, а по време на визитата ни – изключително мръсна, с много водорасли и други боклуци. Предни години съм виждал къпещи се там, тази година нямаше никой. Но представете си, че насреща има огромен плаж, с много пясък, широка ивица, на който няма нито един плажуващ или дори следа от такъв. Ваня каза, че е чувала, че  турците го избягвали по някакви причини, не им харесвал.

Разделението – тук България се дели с Турция, през  импровизиран канал, за който някой разказваше, че бил строен от местните през 50те. Много от тях тогава избягали в Турция, но и много били намерили смъртта си.

До канала се намират и рибарските лодки, както и култовият рибарски далян със затворен достъп.  Явно местните зевзеци яко се забавляват на зяпащите през оградата туристи.

Туристите удрят по някоя снимка и бягат да пият и да хапнат по нещо. Няма как да не отбележа и детската площадка, която не е мръднала ни на сантиметър за последните 3 години.

Вероятно или в селото няма деца или тукашните деца разбират проблемите и спокойно са приели играта си с ръждясалите джипове и счупените  катерушки, при  това точно пред алея Европа. Много иносказателно, като  се замисли човек.

Надникнах и в кметството, което ме покори с  два забравени предмета  - шкафът за документи и  великата картина в стил 50те, в която е обрисуван някой град на развития социализъм и напъпилия комунизъм.

Дали не ви звуча прекалено песимистично или критично? Съвсем не е така. Има нещо странно в самото място, сблъсък на години и култури, на две  Българии.  И не само това.

В Резово има много природа, много въздух, които са се запазили именно заради тази изолация. Можеш да дишаш и да гледаш, стига това да е нещото, което искаш.

Питам Ваня – Какво ще кажеш, би ли живяла тук?

Тя се позамисля и казва – Почивка да, но не и постоянно. 

И вероятно е права, защото вероятно така търсената изолация за нас градските хора е също така монотонна и дразнеща, както напрегнатият  начин на живот, със звънящи телефони и свищящи  гуми  на коли.  Но има хора, които постоянно са си там, които вероятно са свикнали и знаят какво е  вечер да е абсолютна тишина, която не се нарушава от нищо.  Дали го оценят  или си мечтаят за градския шум?

Пълна тишина и звездно небе, пустота и въздух. Никак не са малко за едно дете на панелите.

Апропо, така е и в Твърдица, където пиша това, но това обещавам да е друг разказ, при това, съвсем скоро.

Из старите брошури - Слънчев Бряг в края на 70те години на 20 век

 

Морето, на което бих искал да отида, стига да можех. Наивно смешно, но истинско, спокойно и вероятно почти недостижимо за българи в онези времена. Щастлив съм да си спомням поне част от тези красиви неща, нищо, че ги гледах отдалеч. Случваше се и да ям мелба на терасата на луксозен ресторант на Слънчев Бряг през 1977...нещо, което никога няма да забравя...