Великден сред панелите

Първият и най-големият от празниците на нашата църква е Великден, или Възкресение Христово. На този ден се отбелязва възкресението на Исус Христос - Божият Син, който със смъртта Си изкупил греховете на човечеството, а с възкресението Си дал надежда за живот след смъртта. Разпънат на кръста, той ни се усмихнал загадъчно, за да възкръсне след няколко дни и да даде хляб в ръцете на поколения църковни служители, майстори на козунак, дизайнери на великденски шоколадови зайци и подобни... ...
И ако Христос не бе умрял, големите корпорации щяха да го убият, за да има мит за него. Една тъжна история, която ни се повтаря хиляди пъти покрай Великден всяка година, за да ни се задържи трайно в главите.
А Исус все така гледа благо от кръста, а може би не би искал да умира, ако имаше друг изход? Нужно ли е да умираш за другите? И дали другите оценят тази саможертва?
В един от дните преди Великден, не помня кой точно или коя година, защото все още ми се струва като сън, тъкмо когато слънцето прозираше през щорите и бях готов да изритам одеалото си на пода, за да скоча и да започна деня си, под прозореца ми се счу необичайна гълчава.
Живели сте в някой от огромните панелни гета, където единственото спокойно време е неделя, ранна утрин, когато всички спят. Няма ръчкане на врати на съветски возила, няма шум от тръбите и разговори в банята, дочути през тънките панели. Слънчевата светлина примигна и продължи да си свети, сподиряна от жизнерадостна глъчка. Вероятно навън играят деца, помислих си. А е така рано, едва 8 и половина.
Нека да ви разкажа за изгледа от моя прозорец. Аз живея на края на града, от другата страна на блока ми имаше една хубава зелена полянка, в която си играеха деца и пенсионери пълнеха вода от изворчето, което някой бе дарил с бетонно корито и стоманено улейче. Под могъщите орехи често диреха утеха от летните жеги местните жители. Бе около Цветница и навън всичко цъфтеше, наистина цъфтеше, облечено в разноцветните шарки на пролетта. Това видях и аз, докато се взирах през прозореца, но само едно примигване ме накара да фокусирам една необичайна промяна. Комшията от 7мия етаж, бивш военен и притежател на огромен мустак, който приличаше на рошава котка, увила се около устните му, поставяше вече втори стол до дървена масичка, която бе положил под орехите. След това достави още 4 стола и паркира колата си насреща. От багажника си извади набор инструменти, които нареди на масичката, точно като опитен хирург изпита всеки...Хирург ли казах? Това, че опитваше острието на всеки ме подсети, че това едва ли са гаечни ключове, а остри ножове. В огнището до дърветата жена му вече слагаше голяма тенджера с вода, пламъците лакомо облизваха дъното и. А слънцето пареше, пареше.
След малко пред блока спряха две коли, синовете му. От тях се изсипаха внучетата, които се разтичаха и разкрещяха и трайно убиха тишината на неделното утро. Снахите се засуетиха покрай огъня, появи се шише с ракия, което украси масата и се появи и героят на тази панелна история, ПРАСЕТО.
Не, не бих казал, че го очаквах. С плахи стъпки, заслепено от слънчевата светлина, то се измъкна едва едва от мазетата, подпомагано от ВОЕННИЯ и от синовете му. Не знаех, а може ли човек да гледа прасета в мазето си? Бе го вкарал тайно, когато е било малко, вечер е слизал с една тенджера помия и седнал на трикрако столче го е хранил и му е говорил, а прасето е мигало и е плюскало, апатично и оттегчено от липсата на телевизор и Мюзик Айдъл по него. От време на време е прогрухтявало, за да отбележи, че времето минава и му се спи, а ВОЕННИЯ се е изнизвал от мазето, гузен, че все някога ще предаде единствения си приятел и слушател. Или пък историята му е била друга. Расло е волно и щастливо в калта на някое стопанство, пропуснало е баталните сцени по Коледа, повярвало в себе си и в това, че е специално, когато за него е дошъл камион. По тъмни доби са го прибрали в мазето, където е прекарало 1 вечер, мислейки си, че утре ще е неговият ден. Спасен от масовото клане, ПРАСЕТО не може да не е усетило, че то е прасе с мисия. Вечерта в лукса на тихото и топло мазе, без пиянските крясъци на животновъдите и хитлеристкото им отношение към подчинените им животински единици, е била сигурно пълна с размисли и желание за едно ново начало.
Не знам как това прасе се бе появило там, но то бе объркано и само не знаеше накъде да върви, сляпо се подчиняваше на подбутванията на тримата мъже, които го водеха към една малка част от полянката, покрита с найлони, които децата подсигуряваха с камъни, за да не ги отвее игривия пролетен вятър.
И за миг проблесна острието в синьото небе, ПРАСЕТО дори не се усети, падна и изхърка на найлоните, опита се да изквичи, но от гърлото му изхвръкна само струйка кръв, а дори и не можа да мръдне, защото бе здраво хванато от двамата сина на съседа ми. И след минута то бе вече на земята, или както биха го описали...
Лежи юнака ,а на небето
слънцето още по - сърдито пече
жетварка пее нейде в полето,
а слънцето пак-пече ли пече.

Без жетварки, без да се намесва емоционално слънцето, всичко започна да се развива много бързо.С горелката боравеше домакина, а синовете му обливаха и стържеха на дървената маса. Скоро то бе готово, в първата и последната епилация в живота си. Тримата мъже и трите жени сръчно започнаха да разфасоват трупа на прасето, което даже и вече не е герой на тази история ,случила се по Великден някога някъде. Скоро в тенджерата започна да ври задължителната зелева манджа, на измолено от съседа барбекю зацвърчаха мръвки. На децата им доскуча да гледат кървища и се заеха с това да се гонят из зелените храсти наоколо или да се опитват с федербала си да прехвърлят кървавата купчина от месо и черва, над която се трудеха техните бащи, майки, дядо и баба.
Скоро се появиха и първите мръвки по чиниите, които бяха изядени от малките палавници, които после бяха напъдени пак към волна игра, да не пречат на разфасоването на трупа. На масата ВОЕННИЯ бавно започна да реже месото и синовете му, облечени в сини манти, с окървавени ръкави, да го носят до апартамента в найлонови торби, за да го сложат във фризера.
Естествено, времето течеше, а това не оставаше незабелязано. Отбиваха се съседи, а главния касапин щедро раздаваше кървави парчета месо, които жена му опаковаше в малки торбички, които се връчваха с звучен коментар на някоя наболяла тема. Мързелив следобед, а те все още режеха, кълцаха, опаковаха.
На дървото бе закачена главата на ПРАСЕТО, вероятно с назидателна цел или просто за да се отцеди кръвта. Кървави тави се миеха на чешмичката, където се събираха кварталните котки, да да оберат и те малко от отпадъците. Хората от околните блокове минаваха, някои си получаваха торбичките, другите се умилкваха точно като котета около главния жрец, но той не ги даряваше с нищо. Сега бе моментът му да си отмъсти за предни пререкания с тези хора, случили се някога някъде между фугите на панелите.
Масата бе измита и оставена да съхне, жените започнаха да разтребват полянката, децата вероятно спяха следобеден сън. Прибраха и главата някъде, а ВОЕННИЯ влезе да си вземе душ. Изредиха се всички в банята, като на полянката къпаните се редуваха да пазят масата и да я донареждат.
В наближилата тъмнина на пролетната вечер под ореха се донади още една маса, появиха се още столове, прекара се крушка по кабел от блока, която освети всичко в жълтеникава светлина.
Масите бяха покрити със мушами, по тях се появиха прибори, чинии със салати, насипаха и от казана със врящото зеле и започна голямото похапване. Ядяха всички, гледаха добре да нахранят и новодошлите роднини, които свойски сядаха по столовете под орехите. Жените хвърчаха от скарата до масата и носеха порция след порция, която свойски се унищожаваше от гладните хора. Замезваха от големи буркани с мариновани зеленчуци, вероятно последен зимен запас. Надигаха се шишета, носеха се задължителните големи бутилки от лимонада, три литра. Деца играеха в падащия мрак, криейки се от въображаемите си врагове в храстите, стиснали по една топла мръвка и хляб в ръцете. Единият син се сети да доближи колата си и пусна музика от стереото вътре. Другият също доближи колата си и пусна фаровете, за да освети допълнително пиршеството. ВОЕННИЯ покани жена си на танц, а другите пляскаха. Беше шарено и красиво да гледаш тези хора в тъмното. А после роднините си тръгнаха, на раздумка останаха само таткото и синовете, докато жените разтребваха. Пиеха мълчаливо, поели емоцията от дългия ден. А после се разделиха. Таткото се прибра в апартамента си, после свали няколко големи торби с мръвки. Пред входа братята се скараха за месото. Сигурно и те не знаеха как се получи, вероятно изникна някой проблем от детството. Или наистина торбата на единия бе по-тежка от торбата на другия. Започна с леко подмятане, завърши с бурна кавга, докато семействата им чакаха, паркирани в колите. А после по-големия му тегли една шумна майна, хвърли му няколко торбички на земята и влезе в колата. По-малкия се опита да ги събере в тъмното, но секунди по-късно се усети, че е сбъркал и тръгна да гони брат си с викове и молби за прошка.
А после се върна, запали автомобила си с мръсна газ и изчезна от тъмната ни улица.
А ние останахме с една панелна история, случила се между тесните стени на нашите апартаменти, в навечерието на една седмица, наречена страстна. И жертвата на едно прасе, което като се провали в опитите си да възкръсне, едва влязло в пределите на града. И ритуалната жертва на едно семейство, дало дар на боговете, за да ги умилостиви, в малките им мечти и надежди. Скътани на една полянка насред панелното гето.
Всъщност, смъртта е винаги тъжна и е хубаво да се надяваме, че ще се научим да вярваме в легендите за възкресението, за пореден път. Да се опитаме, имаме още няколко дни.