Гласът от задната седалка...

Пътуваме с колата и тя ми говори. Загледала се е навън, явно и е интересно.
- Тате, нали колите не ходят по тротоара? Само хората ходят...
-Да, а ти човек ли си или кола?
Никакво колебание:
- Аз съм доктор! Лекувам  животни и деца, ако са болни!
- Как ги лекуваш?
- С голямата инжекция и с лекарства. И със сладолед! /това е сиропчето за кашлица, което по вкус напомня сладолед. Купил съм и' най-голямата инжекция, за да лекува куклите с нея, любима играчка и' е./
Пътуваме още с колата...
- Наистина ли ще станеш лекарка?
- Сериозно бе, нали имам инжекция! Аз съм лекарка!

Колко ли години ще минат, преди наистина да станеш лекарката, която искаш да си. :)
Но това е една хубава насока, в която наистина те виждам, Мише.

 

Самотата на пешеходеца на дълги разстояния

Преди 30 години, когато бяхме деца, Алън Силитоу беше много модерен. Не знам на вас какво ви говори терминът "сърдити млади хора", но с него тогава означавахме автори, които хем бяха "западни", хем минаваха добре през желязната завеса и се четяха много.
В "Самотата на бегача на дълги разстояния" имаше един герой, който живееше в едно английско ТВУ, но го пускаха да излиза, за да тича. А тичаше, за да участва в някакво състезание, на което да представи тамошното ТВУ. Но момчето тичаше, защото оставаше в мислите си.

Алън Силитоу, бунтът на "сърдитите млади хора", всичко свързано с тях и онези години е отдавна в кофата на модерното време. Но често се срещам за този бегач на дълги разстояния, когато ходя пеша на работа. Само преди няколко години, мечтаех да имам кола и да ходя винаги с нея. Все по-често се усещам, че около 7.45 хич не ми се вози на автомобил, а е по-добре да тръгна. Не се плаша от дългия път, защото почти не го усещам.

Студеният сутрешен въздух направо реже ушите ми. От доста време не бях вървял пеша, а за това време беше дошла пролетта. Видях, че опитът на един художник да отвори галерия в моя краен квартал се бе увенчал с безславен край, защото на витрината и стоеше надпис, че се отдава под наем. Някъде строяха нови къщи, другаде като мен отиваха пеша на работа, около нас свистяха колите по леко влажния асфалт.
Вече бях стигнал до състоянието, в което съм на път да изключа и само да вървя, когато зад мен някой се изкашля:
- Къх, къх!
Несигурен глас подвикна....
- Вальо...
Обърнах се, по гласът го бях познал - съсед от квартала, който над 20 години все ме спираше, нито един път не научи името ми, Вальо, Иван, Вильо...
- Здрасти! - казах аз
- Да ти кажа нещо интимно, ще прощаваш! - продължи той.
Прималя ми! Само това оставаше!
- Вчера ставам и какво да ти кажа, глезенът ми надут. И големи болки, ама аз съм си виновен. Вчера като взех пенсията, от пощата в квартала, чак до центъра да платя тока. След това до ДНА да си взема един панталон, а след това да напазарувам до пазара и като се върнах и така стана!
- Ще ходиш ли на доктор? - питам аз.
С отработен тон ми отговориха:
- Ама какви лекари, бе.../лека пауза, защото беше забравил как се казвам, пак/...Ваньо! Гледат те и нищо не ти казват, нали редовно ходя на прегледи и нищо ми няма. Само килата ми са множко, но и те ще паднат. Аз не бързам, да имам сила!
Минали са около стотина метра. Време му е да се отклони за блока му. Не му се тръгва, но аз видимо бързам, въпреки, че с голям интерес го слушам.
- Ще извиняваш, да знаеш! - казва той на прощаване.
След две крачки чувам вик:
- Вальо, пий Енетра.
През няколко метра той ме гледа  с очакване пак да си говорим...
- Ама защо Енетра?
- Защото помага, пиеш едно, пиеш две, всичко минава! - уверено отговаря той.
- Ще си купя!  -обещавам аз.
- Но на нашата аптека го няма, купи си го от тази до БКП-то, рецепта не искат!
Един автобус го закрива, а аз продължавам, защото докато автобусът се измъкне, не ми се стои да чакам да чуя още за Енетрата.
Първа стъпка, втора стъпка, скоро пак уверено крача в утрото, а около мен е все така студено и влажно. Скоро губя представа за всичко,  светът няма почти никакво значение, докато не се будя пред офиса, а в главата ми е празно и хладно, като в добре измит гараж, който чака да бъде напълнен с какви ли не боклуци.
Започнах да разбирам добре тази особена самота, на пешеходеца на дълги разстояния. И да ставам зависим от нея.

Из необятния свят на висшата мода за дами и господа, панаир в Казанлък, 2009 година

Когато думите не са достатъчни, село Яворово, 2009

Очарованието на един селски смесен магазин :) - село Яворово, 2009 година

Какво ли ще се случи, когато...?

Преди години търсехме компютрите, защото те ни улесняваха и опростяваха задачите ни. Сега сме на преломния момент, когато те вече ни задават задачите и усложняват до една степен живота ни. Стремежът да преминем бариерите на реалността ни води до  паралелна вселена, в която всичко е бързо, а забавяния идват само от натоварен процесор или паднала батерия.

Как пожелах да не получа сертификата "Коректна фирма"...

Ако ме познавате добре, ще знаете, че обичам, обожавам да говоря с мошеници, особено ако се опитват да ми пробутат нещо. Но това е тайна, да знаете...
Замислен за работата, машинално вдигам телефона и по инерция изпускам първите секунди. Стационарен бургаски телефон. Зацепвам от следния момент:
"...и сте номинирани със сертификата "Коректна фирма", който е напълно безплатен, представлява пет водоустойчиви стикера и регистрация в нашия сайт..."
Благодаря ти, Господи! Такива са ми като три кафета, ох, обичам ги.
Около 2 минути, в които аз учтиво се съгласявам, ахкам, че имат реклама в БТВ, че може и мен да ме рекламират там, че специално и аз съм подбран, че е така евтино /но то е безплатно, но се заплаща за оформянето на документите.../
- "Ще желаете ли да получите пълния пакет, като заплатите на куриера..." нахъсано продължава тя.
- ЧАКАЙТЕ ДА ВИ ПИТАМ НЕЩО! -стрелям веднага аз...
- "ВИЕ ОТКЪДЕ РАЗБРАХТЕ, ЧЕ НИЕ СМЕ КОРЕКТНА ФИРМА?"..последва мълчание..
Коректната фирма се окопити бързо:
- Четохме за вас в интернет и не намерихме негативни коментари!
Аз: Много ви е занижен критерият! А положителни намерихте ли?
Коректната фирма: Ние положителни не търсим, защото се манипулират!
Аз: Айде бе, значи не мога сам да си пиша негативни коментари, а положителни мога?
Мълчанието отсреща се прекъсва само от дишането и в слушалката.
Аз: Ще взема да си напечатам аз лепенки и да не ви занимавам с доставката, да не пращате хора до Стара Загора? 
Коректната фирма:  Но как така, няма да имате официален сертификат.
Аз: Бе няма да ходя със сертификата запасан, никой няма да пита за него.
Коректната фирма: Но това е официален документ за препоръка пред всички...

Аз: Един път така ми звъняха за прахосмукачки Рейнбоу, били ме препоръчали. 
Коректната фирма: Но ние сме национално представена фирма...
Аз: Абе, защо не лепнете такъв стикер на Парламента? Или пък на челото на Бойко Борисов? Или те не са достатъчно коректни? Като го направите, пак се обадете, тогава ще съм навит :)
Коректната фирма вече се хили с глас. Хиля се и аз.
Коректно благодаря от името на фирмата  като моля повече да не бъда занимаван с лепенки.

Женицата отсреща затваря, за да звънне на следващата "КОРЕКТНА ФИРМА" в България.
Много ми е чудно, но все по-често виждам тези лепенки навсякъде. Дори видях и такси със залепени лепенки. Хорската глупост става все по-изумяващо всеобхватна,  а наглостта им - все по-изобретателна. Учудва ме броят на вързалите се на тази плитка измама. Но такива са времената, коректни...Поне ми мина главата и живнах, благодаря ти Коректна Фирма!

Много ми се иска, много бих живял на такова място...

От известно време намирам животът на село за ужасно примамлив. Много ми идва ежедневният стрес, заради това бих искал да живея в малко селце, с къща до един такъв път.
Шосето е важно, за да можеш да се взираш и да чакаш да мине някой. В идеалния случай...понякога минава човек или кола. Няма нищо общо с върволицата от хора и автомобили в града.
И когато колата отмине, секунди след това настава пак тишина. Колкото и да съм добър в това да се вглъбявам, липсва ми тишината и спокойствието на едно такова място.
Ако човек разреди срещите с непознатото, то има много голям шанс то да му се стори по-интересно и увлекателно на разпознаване. Когато на поточна линия  към към идват какви ли не хора, задачи и  проблеми, дори и да се справяш прекрасно, губиш усещането.
Така се случва и с живота, докато се бием стегнати с всеки ден, за да бъдем първи, по-добри, по-отгоре, по-успешни, забравяме, че сме наистина мънички, нищожни и един минимален повей на вятъра просто може да ни запрати на другия край на света.
Животът край един такъв пуст и празен път може да ме отрезви и да върне една част от усещанията ми за реалност. Другото май безвъзвратно си е отишло.