От много месеци се хващам, че трудно чета или дори нямам силите да изгледам филм или да изслушам цял музикален албум. Как да го повярвам аз, който преди години стоеше до късно вечер, четеше и слушаше по 10 пъти някой крив албум от дълбокия ъндърграунд.
Вероятно за това мога да обвиня умората, която дори ми пречи и тук в блога да пиша по-редовно. До някаква степен умората е и като успокояващо, притъпяващо всички усещания.
Днес на път за дома се отбих в кварталния магазин. Магазинерката все се оплакваше, че ще затвори, че наемът и е висок, че работи през стотинки. Съвсем глупаво и наивно ми казваше, че краде от ДДС-то, че дори и доставните си цени ми казваше, когато купувах солети за Мишето.
Днес магазинът беше тъмен и изпразнен от стока. Нямаше ги дори и повечето рафтове, а на тяхно място имаше петна по пода. Какъв парадокс, насред всичкото това беше останал един фризер, пълен с луканки, торти, масла, кашкавали. Все още работещ, вероятно стоката на някой по-разсеян дистрибутор. Дали ще го дочака, дали няма да си ги вземе прекалено късно, да промени годностите и пак да ги пусне по магазините. Никой няма да каже какво ще се случи, докато не се случи.
Вероятно някога /рано или късно/, магазинът ще се наеме пак. И всичко ще се повтори.
Време ми е за пореден път да скоча на крака, да се мобилизирам и да прескоча всичките вълни на умората, апатията, отчаянието и депресията, които ме обливат от известно време.
Ако не успея, няма да стане по-добре от затворения магазин със светещата витрина на фризера. Обещавам, някой път скоро ще напиша по-добра история. Днес просто ми се искаше да споделя за магазина. Това е.
Светът през очите ми - статии, истории и всякакви други словесни водопади и течове, за каквито се сетите!
