Галактическа балада за умората и за една изпусната постановка по Станислав Стратиев

В една стара фантастична книга /Галактическа Балада на Емил Манов, 1971/ прочетох за жителите на една планета, които живеят в полу-будно състояние. По цял ден се движат по едни и същи пътеки, никога не излизат извън тях. Главният герой събуди двама от тях, които се сепнаха, известно време повървяха, а след това се самоубиха, скачайки върху едни проводници с високо напрежение. Четох тази книга преди сигурно 30 години, но това го запомних добре.
Все се сещам за това напоследък, когато виждам как хората си вървят ли, вървят по своите пътеки, със затворени очи.

От една страна, това е много хубаво, никога не кривваш в грешна посока, нямаш основание за притеснение, не отиваш почти никъде и не бързаш почти за нищо. Времето е твое, защото и време няма. Извън илюзията, която създаваш - няма почти нищо.

Днес ми казаха, че най-добрият начин да те намрази някой е да му отвориш очите за точно тази страна на човешката природа и нейните слабости. И сигурно би било много хубаво да си представя, че на мен трябва да се падне да отварям нечии очи. Ами ако и аз вървя по своята пътека, с затворени очи. Ами ако всъщност вече съм се спънал и трябва да избера единственото възможно - да отворя очи и да скоча на проводниците? Възможно е и проводници да няма, просто да се отърся и да продължа.
Яд ме е, че изпуснах постановката на "Сако от велур" по Станислав Стратиев.
Вероятно ми остава само да сънувам, че затварям очи и си пускам това:

Уморено ми е.