Летните вечери преди много години

Седя си тази вечер и внезапно се сетих за летните вечери на моето детство. Представете си, началото на 80-те години. Сигурно няма как да си ги представите, ако не сте ги преживели, бай дъ вей. :)
Един голям селски двор с десетки кошери. Вечер дядо ми почти не пускаше осветление, защото пчелите нападаха светещите прозорци и умираха от удара в стъклата. И така, всяка вечер около 7 той палеше две газени лампи пред прозореца и на тази светлина вечеряхме, слушахме радио или просто стояхме отвън и гледахме залеза и си говорехме.
В интерес на истината, залезите извън града са винаги интересни и красиви, с много цветове.
Тогава всеки залез бе особено интересен, различен и впечатляващ, за едно десетина годишно дете. Хапвахме по нещо, задължително слушахме новините и после волна програма, някъде по още топлите от слънцето плочки или на люлката пред къщата.
Когато станеше съвсем тъмно, вече влизахме в къщата, дядо ми гасеше газените лампи, пускахме тежки и плътни завеси и зад тях можехме да светнем електрическото осветление или да погледаме малко телевизия. Тя тогава около 9-10 вечерта свършваше или ставаше абсолютно негледаема в екстремални степени. Което не пречеше да зяпаме ски състезания от незнайни ширини или поредният ангажиран съветски филм.
Навън бе така тихо, че се чуваха звуците на щурците, на всички жаби от близката река, дори как по пътя се връщат хората, почти шепнейки си или смеейки се.
Усетих, че това много ми липсва. Днес в селото ми сигурно е така тихо, както и преди. Но поради друга причина - няма жители. Няма и щурци, сигурно и вече жабите не се чуват от все така близката рекичка. Просто нищо, вакуум. Тишината е наистина гробна, за залезите не знам. Страх ме е да замръкна там, сигурно заради тежестта на спомените за тези, които отдавна ги няма. И толкова много и силно липсват.
В модерния град днес съсед ремонтира нещо по апартамента си, като шумно пробива нещо след 21.00. Влизаш му в положение, сам си ремонтира, няма пари за майстори, на час по лъжичка, на вечер по дупка. И стърже ли, стърже.
Много ми се иска и Уляна-Мария да може да усети тази тишина от моето детство и спокойствието на вечерите тогава.  Не знам дали това може въобще да се случи в панелния град. Сигурно е вече време за бягство някъде другаде. Но накъде?