Винаги съм се учудвал на ужасното положение, в което живеем, съчетано с покорството ни към всяко случващо се нещо около нас. Дали няма как да възроптаем, да опитаме да променим нещата...
Винаги се сещам за тази история от средата на 90те, една студена и зимна съботна утрин. Рано сутринта бях в любимото ми кафе Дръмс и седях на масата до вратата, зяпайки отвън случващото се. Хора, тръгнали на всички посоки, снежинки падат, всички намусени, доларът скачаше, криза, немотия...И всички са отчаяни, все едно да драснеш клечка и всичко ще изгори в пожара на народното недоволство.
Облечен с костюм човек на около 50 години с куфарче. Повъртя се, после се изкачи по стълбите на Профсъюзния дом, отвори куфарчето и извади един тромпет. Поогледа се и започна да свири "Стани, стани, юнак балкански".
Започнах да се чудя какво става, хората на улицата започнаха все по-бързо да вървят, без даже да се оглеждат. Сигурно човекът си мислеше, че от планираната му изява ще започне народен бунт, който да обърне нещата и да промени България.
С изтичането на последните акорди на Балканския юнак, точно когато прибърсваше уста, за да започне нещо ново, дойде линейка и двама в бяла много убедително и приятелски го набутаха вътре.
Снегът продължаваше да пада, хората пак започнаха бавно да се влачат по улиците с тъжни погледи. Вероятно революционерът с тромпет вече беше някъде на легло, със солидна доза успокоителни. И как по дяволите въобще да протестираш в тази държава, след като Бърза помощ пристига така бързо?
Светът през очите ми - статии, истории и всякакви други словесни водопади и течове, за каквито се сетите!
