Когато вечер ми
звънят на вратата, винаги очаквам нещо лошо. Този път звъненето не беше
настоятелно, едно плахо, кратко. Понякога такива ме стряскат още повече, защото
съм сигурен, че и човекът се колебае защо ми звъни и това поражда още повече
проблеми. Намалих телевизора, преструвайки се, че ме няма.
След минутка се чу
още един плах звън. Трябваше да отворя. Нямаше как да се престоря на липсващ.
На вратата стоеше съседът ми от първия етаж, и някакси
плахо търкаше ръце. Сякаш искаше да ползва телефона или да ме помоли за два
лева, до пенсията.
Аз не общувам със
съседите си. Не мога да се впусна в водовъртежа от дребни теми, които да
обсъждам, докато слизам по етажите. Любезно пожелавам дежурни фрази и си
влизам в коридора, като със затръшването
на металната врата дори си отричам и възможността да чуя и отговорите им.
Не го приемам за
грубо, просто нямам време за участие и в тяхната реалност.
В това време, докато
се учудвах и размишлявах, съседът говореше. От обърканите му думи разбрах едно
нещо. Бях поканен на рожден ден. Много мислил, видял прозореца ми да свети и
решил да ме извика.
Пак бях забравил
лампата в спалнята да свети.
Много мразя
рождените дни, но просто съседът ми прекалено настоятелно ме задърпа по
стълбите.
Нямаше как, спрях
телевизора, заключих вратата и набързо се спуснах до магазина. От там купих
крем за бръснене, нещо като подарък, и звъннах на вратата. Изведнъж се сетих,
та аз даже и не знам името му.
Той отвори и на
старческото му лице се изписа изненада. Сякаш бях скъп гост, почел празникът му
с подарък. А не случайно избран съсед, по фактор “присъствие у дома в петък
вечер”.
За първи път
посещавах апартамент на съсед от входа. Същата ламперия, същото разположение на
стаите, същият хаос, и странната миризма на апартамент, обитаван от сам мъж.
Този път, към нея беше добавена и миризмата на печено месо и тракането на
съдове. Всичко беше много запуснато и старомодно.
Купонът беше
разположен в хола, където на масата пред телевизора бяха събрани няколко
познати лица.
Казвам познати,
защото това бяха хора от блока. С които се разминавах всеки ден, любезно
поздравявах, както направих и сега и
седнах. Наляха ми ракия, която любезно отказах за тяхно учудване и се захванах
с шише топла Загорка. Отказах да ми сипят порция месо, като им обясних, че не
ям месо.
Дори и не ги учудих,
защото те явно бяха свикнали на всичко.
На стената имаше
картина на красива жена, на около 40. Съседът ми улови погледа и се усмихна.
Цареше неловко
мълчание, прекъсвано само от изкашлянията, които винаги старите хора употребяват,
когато са на маса. Бодват нещо на вилицата, оставят я да виси на ръба на
масата, наливат малко ракия в чашката, кашлят, сякаш за да предупредят и
отпиват и замезват. Телевизорът бучеше нещо, което не можеш дори и да чуя.
Седях с опрян на стената гръб, гледах наоколо и мълчах.
-“Тя почина преди 20
години. Жена ми беше.А ти комшу, как се казваш? Извинявай, ама нямаш табелка на
вратата.” прекъсна тишината домакинът.
Представих се на
всички, и така можах да огледам поканените. Рожденикът седеше на централно
място, под портрета на починалата си жена. На видима възраст около 65, в риза с
къси ръкави и дълги панталони. Така облечен, той постоянно се въртеше около
блока и поправяше нещо.
До него седеше
вечният му другар, от съседния вход. На около 60, с посивяла коса,. Заедно
седяха по бордюрите и си говореха, докато не се напиеше. А от магазинерката
знаех, че синът му беше загинал в катастрофа преди 2 години и жена му се беше
поболяла и за година си беше отишла от рак.
А като се напиеше,
крещеше имената им и плачеше сам под уличната лампа.
Хората много обичат
такива сюжети, само за да им напомнят колко са щастливи. И сега той седеше на
масата до него, бодеше салатата и безизразно гледаше към телевизора, пиейки
ракия на едри глътки.
Третият на масата
беше един плах човечец от първия етаж, живеещ в съседния апартамент.
Не излизаше много,
не общуваше със съседите, само с тези от етажа. Грижеше се сам за своя син,
който стоеше по цял ден в стаята си и не излизаше. През зимата го бях видял да
стои пред входа, в ръчно плетен черен пуловер, бяха го забравили с кофата за
боклук и бяха заключили вратата.
Докато отключвах,
той трепереше и зад гърба ми монотонно хлипаше, че му е студено и го е страх.
После бързо влезе в
апартамента и явно пак се е поставил до прозореца, за да гледа падащият сняг.
Той седеше на
прозореца през цялата зима, махаше на всички, а през пролетта изчезна.
Нямаше некролози,
значи просто се беше появил зад немитите прозорци на някоя държавна
психиатрична клиника, където махаше на хората отново. Кой знае, аз не исках да
разбирам истината.
Вече пиян седеше и
пенсионираният военен от шестия етаж, който в началото на всяка пролет колеше прасе пред блока и
събираше всичките си роднини под клоните на ореха и си правеха трапеза.
Слабата пролетна
светлина осветяваше тяхната трапеза, барбекю, обилно полято с евтини
безалкохолни напитки от пластмасови шишета. На масите, покрити с найлонови
покривки се оттичаха литри кръв от разфасованото прасе, докато внучетата му си
играеха федербала, гледайки главата на прасето, закачена на клоните на дървото.
Единият път тяхната забава продължи до късно и той запали колата, премести я и
с фаровете си освети масите. На другата година синовете му се скараха при
подялбата на месото. Той ядно прибра всичкото месо тогава за себе си, като урок
за младите. Един истински хан Кубратов урок
в условията на бетонният град.
Там бях някъде и аз,
пиещ втора бира, облегнат на студената стена. Едно
топло шише, което да стискам, в една топла лятна вечер. Един чифт очи, които да
затварям и да се прехвърлям отвъд кашлянето на старците около мен. Страх ме
беше и да мърдам, защото диванът на който бях седнал скърцаше.
А това скърцане
неприятно прекъсваше тишината, в която плувахме ние четиримата.
-“ Той ,съседа ,нещо
паднал вчера от колелото. Нали така бе, господин учителю?”
Стреснат от
фамилиарното отношение, отворих очи. Пенсионираният военен, чието има бях
забравил отново, ме беше погледнал с усмивка. Кимнах и мълчаливо показах раната
на крака си.
Не я и криех, бях с
късите си камуфлажни панталони, ужасно удобни за всякакви моменти.
Чичо Стоян,
рожденика, се затюхка на свалената кожа, и ми предложи да събере орехови листа
и да ми каже как да си правя компреси. Било грозно, млад човек, пък с такава
голяма рана на крака.
Вече пияният съсед от
другия вход се обърна към мен и ме загледа.
От думите му, изфъфлени от треперещата
му от алкохола уста, настръхна всичко около масата.
-“А моето момче не
можа да стане. Падна от мотора и не оживя.”
-“Нека да пуснем
Олимпиадата, ще минават нашите.” прекъсна тишината виновникът за тържеството.
Раздаде ни по още
една топла бира и загледахме. В шарения парад на спортистите се мяркаше и
нашето знаме и старците седяха и цъкаха. Минаваха нашите и те ахнаха, възхитени
от нещо.
-“Какви костюми,
каква красота. Става ми така леко на душата” възкликна пак той.
-“Ама и такава ли
страна имало? Леле, а ние какъв свит живот живеем. Добре е ,че има Олимпиада”
добави той пак след малко и млъкна, загледан като другите старци в телевизора.
А аз седях с отметната
глава и леко пиян, плувах някъде.
В това, което бях
сънувал през краткия си следобеден сън.Беше ме стреснал, един съвсем пресен и
кратък кошмар, изкаран между 3 и 4 следобед. Басейнът под червеното небе, в
който никой не се осмеляваше да влезе.Пълният с хора по бански бряг, които не
влизаха в басейна, стреснати явно от кърваво червеният свод. Летящият влак в
небето, който изчезваше, веднага щом го покажех някому. Знаех, има снимка на
този влак, която обаче не можех да открия. Най-накрая се бях върнал в къщи, в
родния си дом, и оправях леглото, в което бях спал от най-невинна възраст, до
деня когато напуснах, за да заживея сам.
Бях се събудил
целият мокър, с увити около тялото ми чаршафи и с усещане за празнота в едната
половина на леглото.Никога не мога да го
разбера, защо се будя от
вътрешната страна на леглото. Колкото и да се мъча да заспя от външната или
поне от средата, винаги се будя опрян в стената. И с празнота от нещо,
изгубващо се точно като влака, в кърваво червеното небе. Ръцете ми са изтръпнали,
сякаш са копнеели да прегръщат нещо, а са седели непотребни през цялото време.
-“А, това бил Симеон бе, ще ги поздравява!”
Старците бяха
станали на крака и се взираха в лицето, показано в едър план на екрана на
малкото телевизорче. След това те пак седнаха и аз затворих очи, за да бъда
разбуден от пъхната ми в ръката нова топла бира.
-“Не заспивай комшу,
има още много за почерпка!” се смееше домакинът.
Седнах на масата,
разказах им за училището, оплаках се от малката заплата, те ми разказаха за нещо
друго, не помня какво. Бяхме като на помен, странно тъжни и тихи. После просто
станах, извиних се с горещото време, четирите бири и късният час и просто си
тръгнах.
В къщи не ме чакаше
никой, просто затворих очи и поех към червеното небе и оня липсващ влак.
Там, където
предпочитам да живея.
