Имало едно време, в един забравен край от един голям
континент...един мравуняк. Да, изтъркано начало, вероятно и изтъркан сюжет.
Така биха заключили многознайковците, ама ние нали няма да се предаваме и ще
четем по-нататък. И си седели така мравките, преживявали дребни трусове в
мравуняка, които никак не се отразявали на лъчезарния свят отвън. Докато не
гръмнал гръм.
Те животинките били свикнали на всичко, защото макар мравки,
били и гърмяни зайци. Смело рапортували за успехи в работата, правели кисело
зеле, ядели шопска салата, мечтаели си за силикон, общувайки с целулит, правели
дългосрочни планове, влачейки дългите съчки, довлечени отвън. Над всички отгоре
царували няколко мравки, които имали толкова абсолютна власт над всичката
живинка в дупката, че вече им било и втръснало да я практикуват, просто се
влачели по течението. И гръмна гръм.
Визитата на Путин разтресе нашия задружен мравуняк, както
нищо не го е тресло в последните години.
А преди него, при нас на гости идваше дядо Иван. Една ранна,
демо версия на добрия гост .
Ц. Гинчев, в своята повест "Ганчо Косерката" го
описва такъв:
„Не се бие той тъй лесно - им възразяваше Бекир баба
шербетчията, който беше живял в Добруджа [...] Той на чиляка кол забива в гърба
- продължи старецът. - Ял съм му попарата два пъти. У него мурафет има,
мурафет... ей тъй, ти стоиш тука и мислиш, ще излезе напреде ти, а той те
заобиколила и като ти викне: "Стой!" [...] Московец се казва то - не
е шега с него: аскерът му е безчет и все с черни ботуши над коленете - кара-баджак-пезевенк
- върви като див глиган - окото му не трепва... ("Труд", Търново,
1890, с. 663)”
Дядо Иван бе добър, приятел е на Белия, Православния цар,
идва да ни освободи, силен е, обича ни. Няма много конкретна информация за
него, но ТЕ ни обърнаха внимание. Чувате ли?
И докато се радвахме на руската заигравка с нас, унесени от
преминаването в 20 век, появи се новата модификация на нашия герой -другарят
Ленин. Детска песен възпява този чутовен герой...
„Владимир Илич Ленин, колко си красив!
И аз като порастна, ще стана умен, умен като тебе!” (автор
неизвестен)
Той беше принципен,
безупречно честен, добросъвестен, пословично скромен, вярваше дълбоко в
народните маси, проявяваше изключителна смелост, никога не се главозамайваше и
възгордяваше.
Разработен за европейския пазар, той се оказа много удачен,
но не ни обърна почти никакво внимание.Сякаш да дискутира важни икономически
проблеми с мужиците или да се надплува с незнайни пионерчета му бе стихията.
Моделът претърпя неясно фиаско, при което с пълна сила изгря новата
модификация, която успя да направи един добър миш – маш в световната карта.
Ориентиран за световния пазар, версията Сталин засука мустака си и по азиатски
мъдро се ориентира да не ни обръща внимание, докато на
5 септември 1944г. не обяви внезапно война на Царство България.
И набързо то изчезна, сякаш никога
не е било. Местните така се сецнаха от страх, че дълги години трепереха, ако
усещаха миризмата на любимия му тютюн или чуваха завладяващата мелодия на
„Хълмовете на Манджурия”.
Бърз обрат от леко гузните за
успехите му конструктори и на пазара се появи Хрушчов. Окичен с народни шевици,
с подпетени обувки, той бе ориентиран към широките народни маси. Прегърна ни,
целуна ни, леко ни замириса на водка и сланина, докато питаше за нашите добиви
от царевицата. И ни призна, че ни обича, като братя. Обичаше и нашите домати,
затворени в буркани. Срещу които щедро ни подаряваше нефт и субсидии. Брежнев
бе леко модифициран, не толкова народен, колкото градски ориентиран. Но и той
целуваше, леко намирисваше на водка, но ни обичаше безрезервно. В дълбоките му
очи се криеше и явен интерес към нас, измерим само с интересите му към
ордените, които покриваха тялото му с непрекъснато растяща скорост. Нека да си
признаем, че Черненко и Андропов бяха провали.
А следващите имена -
Горбачов и Елцин бяха толкова успешни, че за 10 години те превърнаха
добре регулираната ни система от търговско- политически контакти в приоритет на
историческите хроники.
Вече никой не ядеше доматите ни,
даже и ние не ги ядяхме, отчаяни, че не ни обръщат никакво внимание. Спряха
субсидиите, спряха природните ресурси, спря и безвъзвратната братска обич, в
която бяхме възпитавани в течение на години.
Няколко циника се опитаха да ни внушат, че още от самото
начало са имали предвид обичта именно към тези трамплини към доброто прекарване
по морето всяко лято - вечно самотните Наташи, дъвчещи апатично
жвачки и чешещи избръснати кълки по мокрия пясък. Ние определено се възмутихме
от тази груба трактовка и зачакахме по-добри времена, когато и за нас щяха да
се сетят. Надиплихме няколко картона розова есенция, няколко отрепетирани хора,
преметнахме по едно пешкирче върху чиниите в ресторанта и зачакахме. И
дойде...Путин.
Да си признаем, отдадени на инерцията, ние не бяхме готови
за НЕГО. А се оказа, че този път конструкторите бяха надминали себе си. Той бе
съчетал в едно съвършенството на обезкосмения унисекс, спортната пробиваемост
на шампионите, трезвия ум на древните мъдреци и още куп неща.
Тази визита му бе втора, но да си признаем, за първата не
бяхме готови и сега бяхме леко гузни от това.
„Путин идва. Той идва! Той!” бяха репликите, които
преобладаваха в последните седмици преди
нея. Името му бе ясен и категоричен аргумент, чието споменаване бе достатъчно
да обърне всяка дискусия в неочаквана
посока. Всеки знаеше, че след него ще е различно.
Той определено ни плашеше. Затова и част от мравките вдигнаха плакати „Путин OUT!”, "България - ДС -
Олигархия", "Путин - КГБ - Олигарх", "Първо свободата,
после "Големи братя".
Всъщност, той обича и тях, просто бяха пропуснали да им го
пояснят.
Столицата ни бе блокирана, парализирана, застопорена, защото
там бе той. Интересно, с него бе и ядреното куфарче, дали го остави поне за
минутка? Ами ако бяхме го ядосали и той бе разбутал копчетата? Леле, леле,
гледам как се е пропукал панела и чак изтръпвам. Ами ако и Путин ми се беше
обидил? Че аз вчера изпрах едни черни долни гащи, а простирането им дали няма
да е сигурен знак, че съм против. Неясно какво, но твърдо против.
Двата му дни отминаха
забелязано. Във всеки от тези почти 48 часа той бе навсякъде, гонен от
журналисти, наши политици и хилядите очи на камерите, заснели го в хиляди пози.
Яде неземни ястия, свириха му на концерт, съчетал брежневската си епохалност с
превод, който по времето на Сталин би завършил с 40 години творческа
командировка в Сибир на извършилия го. И
ето, Путин вече не е тук.
Като тайфун отлетя другаде да върши добро, а ние останахме
като ударени с мокър парцал.
Първи вероятно се усети комшията ми от първия етаж, който
тайно изхвърли през ноща вкисналото си кисело зеле, което през предните два дни
бе кътал у дома си, от страх да не бъде
заподозрян в нещо.
Втори бе другия ми съсед, който се върна пиян и със стария си
опел се опита да паркира върху една друга кола. Да, усещахме, че той вече не е
тук и със скърцане всичко се връщаше по местата си.
Със сметките за декември дойде и трайното усещане, че Путин
е далеч. Бе ни уверил във вечната си любов, която ние подозирахме в явен
плътски характер, бе ни обещал, че ще е както преди, преди изневярата ни пред
загиналата съветска империя, която той се мъчи да изправи на крака.
По пионерски отдадохме чест и самотно се сгушихме в него,
къпейки се в нетрайната му топлина.
Конструкторите на модела на Големия Брат си наляха по едно
шампанско и с интерес гледаха нашето „синьо лято”. А ние успешно продължаваме
битието си в мравуняка, изпълнени с надежда и творческо дръзновение, готови за
съзидателен труд, в името на това, че все още някой ни обича. Нищо, че и самите
ние не се понасяме.
