Решавам да и купя няколко, просто от носталгия. Цената е за бройка, по 50 стотинки едното орехче. Решавам да взема три, продавачката си поставя ръкавици, бърка в буркана и вади три сладки ореха и ги поставя в една найлонова торбичка. До нас в магазина стои възрастен дядо, който леко трепери с ръце. Очите му са пълни с някакво ядосано учудване и той гледа моята торбичка с орехите, за която подавам три монети по 50 стотинки. Дядото изпсува и викна на продавачката:
- Абе, момиче, до какво ни докарахте бе, орехите на бройка да ни продавате.
Излизайки, с всички сили се опита да тръшне вратата, която се оказа по-тежка и силна от отслабените му от възрастта ръце.
Първият ми импулс беше да се засмея. Но дядото имаше право, бяха дошли модерните времена, които той не разбираше. Част от смъртта на едно поколение е идването на нещата, с които то не е свикнало и то не ги разбира. Сладките орехчета бяха така красиви и подобни на истинските орехи, че всеки би сбъркал, особено ако е изгубил отдавна връзка с реалността. Не бих могъл да обясня на дядото и защо пиша тази история на лаптопа си, как така свети екранът, защо я публикувам в сайта. Но от друга страна, само след 20-30 години, аз няма да разбера желанието на дъщеря ми за нещо, което тогава за нея ще изглежда така просто и обикновено. Страх ме е от това, че рано или късно и аз ще загубя връзка с реалността. Ще ми продават орехи на бройка, до какво ще ни докарат. Сам не знам.
