Исках да ви разкажа за гарата на Варна, където много често ходех през 90те години на 20 век. Пътувах често през нощта и пристигах сутринта. Често си тръгвах късно вечерта, за да съм си в Стара Загора рано сутринта. Не знам как е вече по гарите, но тогава там избуяваше изключително интересен нощен живот. Всеки хванал по някое куфарче и се мотае, убива времето, пие, яде, разкарва се и чака нещо. Определена част от хората по гарите никога не са искали да пътуват или не са пристигали от никъде. Те просто гравитират там, за да имитират движение. Все пак, в динамиката на едни разминаващи се локомотиви, сред шумната сигнализация, лесно можеш да влезеш в някакъв ритъм и да се движиш с тълпите от хора. Привидно бързаш за влака, а като той тръгне, ловко да се направиш, че току що си го изпуснал. Тези хора се делят на две групи - такива, които се правят, че пристигат от някъде и такива, които се правят, че пътуват някъде.
Но когато гарата е Варна, последна гара, няма много какво да излъжеш. Тръгне ли си влакът, те се събират някъде в ресторанта на гарата, пият, мезят премерено, важно гледат разписанията, очакват нещо, ядосват се, че закъсняват. Отново отхапват разумно, пийват, а по някое време си тръгват внезапно, уж заминават. След малко време /няколко часа/ пристигат още по-важно, изглеждат сякаш са били на най-вълнуващото място на света, но предпочитат да замълчат. Една бира, нещо за подкрепяване, в същото време идва поредният влак от някъде, очите им се взират във всеки пътник.
Много години след това, започнах да разбирам тези хора. Един от тях в пристъп на откровение разказваше за огромната си колекция от билети за опера, театър, концерти, пътувания, които събирал в големи куфари. Пропил се, след което по инерция продължил в куфарите да тъпче само сметките си от ресторантите. По стар навик. Много от тези хора понякога проговаряха, на най-различни и неочаквани теми. С думи, които се помнят. И после пак мълчаха. Все пак за тях ние си бяхме пътници, отивахме някъде, чакаха ни, ние чакахме. За разлика от тях.
Точно за колекцията от билетчета се сетих този уикенд, когато по някаква инерция посегнах да прибера в джоба си двата билета от Зоопарка и талончето от "Кривите огледала". Смачках ги и ги хвърлих в коша. Не съм бил никога тип, който събира всичко и го пази. Изключение съм правил единствено с плочите си, книгите си и спомените си. Но товарът започна да става много тежък, затова гледам да поизхвърля малко и от трите.
И да се върнем на пустата крайна гара. Започнах и за нея да се сещам, движейки се лудо по поредните коловози на своите години. Споменах за пречистването от спомените, нужно е и с това да се захвана. Просторът може и да е открит и да има наистина къде да се отиде. Нужно е само да се повярва в това. Не съм силен в това да вярвам, че все пак има накъде да се отиде, но трябва да се опитам.
Благодаря на Геш от Нови Кричим за тази красива снимка на гара Пловдив. И на всички вас, че четете това. Обещавам да бъда доста по-редовен в писанията си тук. Колкото и да обвинявам напрегнатото си ежедневие, то не е причина за това да се въздържам от писане.
