Забравената България или из непознатите пътеки на туриста...

Още в дебелите буквари по география от времето на happy soc-a пишеше, че тук ще се развива туристическата индустрия. Родени в началото на 60те, колоси като Слънчев Бряг, Златни Пясъци, Боровец и Пампорово, малко по-късно развилото се Банско привличат милиони туристи всяка година.
Всъщност, България не е самото това, царството на многозвездните хотели, нощните клубове и луксозния санитарен фаянс. Защо ли да не предприемем една разходка към една друга България, скрита в Балкана, която може би никога не сте посещавали, защото е така далеч от големите туристически маршрути. Но именно тук всеки метър е зареден с история, неземна красота и чистота и тези типични за провинцията чудатости и чудаци, които спират окото. Но нека да прекъснем общите приказки, за да изложим предисторията. Четири човека, една кола, една карта и направление...към Жеравна. И тук започва всичко.
За да стигнеш до Сливен през лятото се изисква доста кураж и умение да караш добре. Движението е претоварено, колите са наредени в колона, инфарктните моменти са безброй. Минаваме през Сливен гратис, защото през деня ни чакат още много места за посещаване. Съзнателно подбираме по-малко популярния път през Карандила, за да съумеем да видим и това чудо на природата, популяризирано успешно от циганския оркестър със същото име. Пътят се вие през планината, тесен, но много добре поддържан. Да не говорим, че на един завой видяхме колоездач, който метеше асфалта с малка метличка. Не знам защо, понякога просто нещата нямат обяснение. Движението е съвсем рехаво, завоите не се прекалено остри, а само на 20 километра след Сливен идва и отклонението за Карандила.
Вече сме там. Прекрасен панорамен изглед към цялата околност, огромна антена, от чието излъчване Ваня я заболя глава, площадка за делтаплани, много красиви цветя и прекрасни полянки.
Е, няма как да пропуснем, че циганско семейство си беше направило пикник и цялата околност бе озвучена с ориенталски ритми. Там има и прекрасно място за къмпинг, който изглеждаше препълнен.
Няма как да не споменем и хотел Карандила. Вероятно построен преди много години, дострояван през 70те години, в него се бе запазил оня гаден Балкантуристки дух и миризма, които ме респектираха като дете, от липса на по-добро. Келнерът ни разказа, че през 60те години това е било туристическа спалня, в която на всеки гост давали брадва, за да си насече дърва и да се топли. Искаше ми се да ми бяха дали продукти, за да си сготвя сам, защото кухнята им беше под всякаква критика. Накратко, братя, избягвайте!Високи цени, никаква хигиена, от две поръчани порции "печена луканка" пристигнаха две напълно различни по външен вид парчета, едното топло и току що изпържено, а другото студено, но печено. Келнерът се извини с групата от йоги, които сега живеели там, затова зареждали само зеленчуци. Другите хотели бяха доста по-малки, но се надявам, че може би са по-добри. Искрено се надявам, жалко е, че на такива красиви места все още се сблъскваш с някаква безкрайна мизерия, придружена от DJ-ски пулт близо до тоалетната, разкрасен със сребриста звезда.
Следващата спирка по нашия път е Ичера. По някаква случайност бяхме попаднали на „сбора” в селцето, което според уикипедия е "най-интересния обичай в селото". Заварихме десетина сергии с китайски боклуци, 2-3 случайни минувачи и далечна музика от нечий двор. Няма как да не обвиним лудата августовска жега. Ичера е красиво местенце, население 201 човека, загубено насред Балкана.
Прекрасна дестинация за посещение, ако обичате екзотиката. В интернет можете да откриете тризвездния хотел Ичера, чиито цени за съжаление са съизмерими с хотелите по морето. Вероятно си струва, заради самото място. Вероятно има и доста по-евтини квартири по къщите.
Кратка разходка по калдаръмените улици и напускаме по посока село Градец. Изкуствено заселен с цигани през 50те години на миналия век, селото е едно от най-големите в България, с население от 5000 човека. Бих казал, наистина огромно и добро селце, което се минава за около 10 минути по добре поддържани улици. Населено място, което няма как да не ме привлече към себе си, съчетало в себе си дива балканска красота, гостоприемство, много легенди и история, както и типичния соц.абсурд на големите преселения на народите. Ще ми се пак да го посетя, този път не транзитно.
Следващата спирка е Жеравна, нашата основна дестинация. Много искахме да намерим място за отсядане там, но интернет сайтовете на местните къщи за гости и хотели се оказаха доста оскъдни като инфрмация и свободни места. Интересът е прекалено голям, а капацитетът е нищожен. Цените са по 25-45 лева на легло, ако спиш в официално регламентирана къща за гости. Но абсолютно всяка къща предлага стая за 10-15 лева, където условията са въпрос на компромис за доста неща, предимно хигиена. Поне това видяхме от няколкото стаи, които ни предложиха услужливи баби от улицата. Едната даже ни помоли да бъдем абсолютно тихи и да не говорим, защото внучето спи. Искрено вярвам в госпоприемството на българина, но не можаш да си представя как ще трябва да общуваме със знаци и да пускаме водата в тоалетната плавно и тихо, заради внучето. Вероятно се буди кисело и иска пари за сладкарница. А пари тук можеш да похарчиш доста. Жеравна е световно известен архитектурен резерват с над 200 къщи паметници на културата, строени по време на Възраждането. Тесните улички са пълни с антикварни магазини, баби продаващи бурканчета сладко и ръчно везани килими, картички.
Ресторантчетата са малко, но за сметка на това с вкусни ястия и добри цени. Струва си да я посетиш, дори и заради тунингованите трабантчета, които изобилстват из уличките. По някакъв начин аз се влюбих в това място. Сигурно защото ако махнем плакатите на Герб, туристическия кич и луксозните западни коли, вероятно ще останат само дървените къщи и неземната красота на околността.
Бих искал да си купя къща наоколо, за да почивам и да умра тук на стари години. Вероятно бих искал и да се откажа от тази си идея, за да не давам още пари в ръцете на строителната мафия, която тепърва се заселва тук, със строежа на няколко луксозни комплекса. Често желанието ни да споделим красотата на дадено място с нотариален акт убива и самата красота. Дано това не се случи и тук.
Котел бе следващата спирка и мястото, където щяхме да пренощуваме. Бяхме избрали хотел "Лас Вегас", единствения тризвезден хотел в града. Както и единствения с някаква адекватна информация за телефон, на който да вдига нормален служител от рецепцията. Влязохме в града през една порта, завихме в дясна посока и попаднахме в една безкрайна улица с грозни и порутени къщи, която завърши с табела и ...шосе. Това ли беше центъра? След 20 минути лутане из улиците успяхме да намерим хотела. Кичозна сграда, бездушна и стерилна, 50 лева на вечер за двойна стая. Насред селски къщи, в които тече упорит ремонт. Попитахме за ресторант, за нещо интересно за гледане, жената на рецепзията бе доста пестелива на думи. Вдигнеш ли глава, виждаш страхотната гледка от планините. Но приземиш ли погледа, виждаш течащите ремонти по околните къщи. Накратко, платихме парите, оставихме багажа и напред да търсим храна. Оказа се, че тепърва пред нас ще се разкрие другото лице на Котел.
Обиколихме центъра в търсене на митичната пицария, която се оказа сгушена под един блок. Една звезда, която бе събрала всички млади хора от града на по питие. Ужасно бавно обслужване, сравнително вкусна пица, а после последва бавна разходка сред бетона на центъра.
Мащабно построен, човек се усеща нищожен сред сградите построени в стил 50те и 60те години на 20 век, в типичния пост-Сталински барок. Липсваха хора, това се усещаше явно.
Върнахме се в хотела, последваха няколко часа сън, прекъсван от чукането от съседните къщи.
Вечерта ни донесе още изненади. Оказа се, че Котел има и друго лице. Отвъд бетонните сгради в центъра, само на 100 метра след пицарията Прима започваше живописното старо градче. Красиви стари къщи, населявани от хора. Красиви килими, изпрани и проснати пред вратата да съхнат. Ние искахме да видим и прочутите извори, разположени в парка на края на града. Огромен и красиво поддържан парк, който бе пълен с хора. Изворите така и така не видяхме, но седнахме в заведение, наречено "Извора" или "Водопада", забравих. Терасовидно разположени маси, много хора и само една сервитьорка.
Кошмарно обслужване, да не говорим, че ги учудих безкрайно, като поисках да ми опаковат парче „медена торта” за вкъщи. Келнерката първо ме попита къде живея, което в контекста на това, че вероятно познаваше всички наоколо, бе доста рационално като въпрос. Донесе ми една чиния, в която трябваше да пренеса тортата до хотела. След спор ми донесе още една чиния, прясно измита, като каза, че им е последната. Наистина, тук май никой не опакова нищо за вкъщи. Но медената торта си струва, местен специалитет, ако се отбиете там, не пропускайте. В съседното заведение цигански оркестър дънеше чалга, а певецът извиси глас и изпя куплет, който засмя всички ни.В песента се пееше за отдадеността на певеца към хората в заведението, като той припяваше "Всички сте добри, но нямате пари!" в меланхоличния унес на човека, който все не може да намери правилната си компания.
Центърът на Котел бе призрачно пуст, вееше силен вятър, който ни буди няколко пъти през ноща.
Неделната сутрин ни завари в неочаквана ситуация – хем сме гладни, хем нищо в града не работи.
Собственика на хотела ни предложи да ни направи сандвичи, но идеята да ги ядем сред тълпата от майстори строители, които се отбиваха за кафе и 50 грама водка, за да почнат да работят, бе доста лоша.
Запътихме се към Медвен, за да закусим и да видим и това място. Намерихме го трудно, оказа се, че местни цигани са откраднали табелите с посоките. Кошмарен път, чак да се учудиш, че пристигнахме успешно. Село Медвен е родно място на известния революционер и писател Захари Стоянов и на първия български народен артист Стоян Бъчваров. В селото има уреден къща-музей “Захари Стоянов” в махалата “Юрта”. Покрай Медвен тече живописната река Медвенска. Тя извира на 11 км от селото и е известна с приказните водопади “Сини вир” и “Скоковете”. В землището на Медвенския балкан има красиви скални пещери – “Ледницата” и “Царевец”. Наистина съжалихме, че не останахме тук да преспим. Закусихме доволно в една от местните къщи за гости, с мекичета, сладко, шкембе-чорба, безкрайно вкусни пърленки. Цените са доста добри, хигиената е поносима, а имаше поне 10 гости на малкия семеен хотел. За съжаление, Медвен върви устремено по пътя към яростната урбанизация, която е започнала със заселването на много хора тук, използването на селската река за отходна яма и място за хвърляне на боклука, периодичните нашествия на хората с джиповете, които оставят зад себе си динени кори, изхвърлени насред пътя и огромни палати, стоящи заключени зад дебели зидове.
Трудно бе да станем от масата, но времето течеше. А и заваля упорит дъжд, който бе наш спътник по целия път обратно към изходната точна на нашето пътуване - Стара Загора. Преминахме през Сливен отново без да спрем, улиците бяха пусти, неделя бе все пак.
За около 24 часа успяхме да видим няколко интересни места, толкова далеч от обичайните туристически дестинации, но и толкова близо до историята на България, места където всеки метър е зареден с памет за случки и хора. Съвсем набързо, с почти 80 километра в час, но видяхме безлюдния сбор в Ичера, дългата главна улица в Градец, дървените къщи в Жеравна, медената торта на Котел, мекичките и сладкото от Медвен и около 400 километра красив път през Балкана. Струваше си, нищо че никъде нямаше от така любимите ми шведски маси и другите типични удобства за туристите. А вие виждали ли сте България такава, съвсем не като от рекламната брошурка на някоя агенция за туризъм?