На прехода към 2016 година - нещо като отчет за поколенията

Като отговор на  някои справедливи нападки, че само кифлите си пускат такива отчети във Фейсбук, мога да потвърдя, че хората са напълно прави. Тестото е същото, просто е престояло, а от шупването му идват всякакви странни идеи. И ето ви една от тях.
2015 година беше уморителна година. Пълна с много разочарования, стрес, глупости. От днешна гледна точка, куп от нещата през нея просто не си струваха да се случват, но на кого, ако не на мен. Държа да кажа, че един от приятните моменти за мен беше в края на септември, когато ме срина вирус и имах сигурно 39 градуса температура.  След прегледа при дежурния участъков лекар /абсолютен некадърник, който даже и не ме погледна/, аз се изкъпах и легнах. Тресеше ме, на вълни. Но ми беше така приятно, спомнях си за зимните вечери на село, когато лягах в студената стая, облечен с ухаеща на пране нощница, а печката бумтеше и бавно затопляше ледената стая. И миришеше на дърва и огън, който приятно пукаше. Беше пълен разкош да трепериш малко, но за да се разтопиш след това от меката топлина на горящите дърва. Вероятно това признание трябва да ви увери в равномерния ход на превръщането ми от песимистичен панелен Шрек в нещо доста по-оптимистично. Но може и да е проява просто на лош вкус, който също не ми беше чужд през 2015 година, за което се извинявам на всички.

Сега да не речете, че от рязкото шупване съм станал някакъв такъв безкраен оптимист. Не е никак така. В много от трудните моменти ми подаваха ръка Ваня и Уляна-Мария, които и двете са огромна мотивация за мен. Днес примерно си обяснявахме с Уляна-Мария "какво ядат колите". Тя научи за бензина, а вечерта ме попита няма ли да пия антибиотик, защото съм болен. Това дете вече знае за живота колкото възрастен вече или малко повече или по-малко.
И така си седя, слушам джаз от една плоча, тихо, защото всички спят. Днес беше предпоследният ден на 2015, а от утре вече ще почне и 2016.
Да взема и да си пожелая ли нещо? Да опитам, и без това вече ще се отдаваме на оптимизма.
Здраве, щастие, хармония за всички наоколо. Без ограничение и минимални дози.
Мир в главата ми, по-често да мога да пускам грамофона си и да пийвам вино, както правя сега. Виното е евтино и подсладено със сироп от бъз, но и това е решение за по-добър вкус.

Да имам повече сили и енергия за хубави неща, да си пазя ужасното чувство за хумор за историите си в този блог, а пред вас да демонстрирам едно английско възпитание и френска учтивост, които също не са ми чужди, съчетани със северно-корейския ми поглед към света.

И това е, мир на всички. Идваме с мир и така си отиваме. Утре по-малко да гърмите, повече да слушате, по-малко да ядете и да пиете,  и без това нямаме като АЛФ по 9 стомаха. Да я започваме тази 2016, че вече ме сърбят ръцете.
Нещо с такъв звук да бъде през цялата година:

Когато телефонът звъни и е почти 1 часа на Нова Година...

Имах един период, когато всяка Нова година я празнувах сам у дома. Често си взимах нещо за пиене, нещо за ядене, преяждах, препивах, гледах по някой глупав филм, в 11-12 си пусках нещо на грамофона за тонус, след което се завивах в хола и заспивах в студената стая, загледан в нещо по телевизора. Понякога се случваше и да не докарам до 12, а да заспя, заслушан в музиката. По онова време мобилните комуникации бяха още доста скъпи, а стационарните телефони бяха такива, че около 11.45 ги изключваха, а ги пускаха чак към 1 часа сутринта, за да не се претоварват.
В една такава Нова година, в която всичко описано по-горе се беше случило/повторило с математическа точност и последователност, точно когато заспивах някъде около 12.30, надсмял се над суетата, пукането на фойерверките и презрял поредната реч на президента по онова време, телефонът звънна.
Мда, нищо и никакъв телефон, но звънна изведнъж и аз цял подскочих. Кой ли се беше сетил за мен? Трогателно, положително, поех дъх, за да мога да върна поздравите на човека отсреща и промърморих своето дежурно "Ало..."!

Кратка тишина.
- Ти що пишеш двойки бе, педераст смотан?!! - тинейджърски глас, с пубертетни тонове, подсилени от доста сериозно количество алкохол, което се усещаше с леко фъфлене.
Можах само да промълвя едно изненадано възклицание, нещо между А и Ъ, което трябваше да отрази изненадата ми, съчетана с огромно огорчение, което обаче набързо преглътнах.
И как да обясня, че който е за двойка, трябва да има двойка, а двойките се оспорват в час със знания, а не по телефона. Тъпо е да го повтаряш, когато насреща си имаш пиян ученик...
- Ще те еба бе, чуваш ли! Идвам у вас ей сега, тебе ще еба, всички ще еба, теб пак ще те еба...- анонимният тинейджър се самонадъхваше, забравил вече за двойката.
На мен ми писна и му отговорих:
- Добре де, идвай, тъкмо съм легнал... 
Оказа се, че това е хапка, която моят анонимен млад ученик не можа да приеме. Настана кратка тишина, в която се усети как той преглътна, въздъхна и с леко ядосан и нервен глас, почти в лека истерия ми викна
- Абе, какъв си ти бе, не стига че пишеш двойки, ами си и перверзник...
И се чу едно тряс, като трясната телефонна слушалка, със сила, с отчаяние и ярост. След това на няколко пъти телефонът презвъня, аз вдигах, а отсреща се мълчеше. И така до сутринта. Дали искаше да се увери, че съм у дома и не съм тръгнал някъде да го търся или само за да покаже, че още ми е ядосан. Кой да ти каже?
Стоях до късно, слушах много музика и бях почти убеден, че нещата в България не вървят много добре. Но вината в моята двойка ли беше или в идиотското ми чувство за хумор. Още не съм сигурен в кое от двете...

Когато светът беше Междузвездни войни отново - спомен за една студена премиера от 1999

Някога, преди много години, в една далечна България от 1999 година...
Онази зима беше много, много студена. Едва 10 години от 10 ноември, 1999, а страната беше доста различна, при това, в лошо отношение. Не се знаеше, че нещата предстоят да се влошават. Но предстоеше премиерата на дългоочакваното продължение на един любим от детството филм, който всъщност не беше продължение, а начало, нещо което доста хора обърка. Все едно говорим за прехода от социализъм към капитализъм, който не е продължение, а начало. Но кой да ти го обясни така просто...

И очакваната премиера в студа дойде. Беше зверски студ, бяха станали някакви политически обърквания /отново/, а пред киносалона бяхме едва десетина души. Не беше първата прожекция, но една от първите, вечерна, от 8 часа. В салона беше много по-студено, отколкото навън. Десетина мъже, die-hard star-war freaks или поне така ни се струваше. Салонът е огромен и труден за затопляне, въпреки това, всеки седна някъде, където му беше удобно. С други думи, пръснахме се на различни места, за максимално удоволствие и усамотение пред Великата история.
Тя самата започна, с оглушителен шум и вой на летящи изтребители. Знаете как започват такива истории, нали...зашеметително.
Стоим облечени с якета, шапки и шалове, от дъха ми пред мен се образува пара. Краката ми са на лед, но въпреки това, това е продължението - началото на филмът, който съм гледал над 100 пъти в детството си. 
В един от тихите и лирични моменти някой изпсува.
- Мама ви да еба, тука ли намерихте....
 Моментът беше наистина по-мек, лиричен, но въпреки това, псувнята прозвуча отрезвяващо.Явно всеки се огледа и какво да видим, в единия край на залата двама мъже се целуваха. Зяпнахме, защото Стара Загора през 1999 не беше никак отворена към подобно свободомислие, осветено от такава публичност.
Филмът си течеше, но вече имахме два плана на развитие - на екрана и в ъгъла на киното, където двойката бурно разгръщаше усещанията си, въпреки студа. Единият мъж вече беше се сгушил в другия, който доста успешно използваше ситуацията, като само от време на време вдигаше очи, за да погледне какво става по екрана.
Космическата приказка се развиваше по плана си, както и отношенията между двамата, като единият вече беше клекнал пред приятеля си, а той се беше облегнал назад и вече с пълни очи гледаше екрана, като свенливо бе покрил ритмично движещата се глава на партньора си с палтото му.
- Мама ви да еба, и това ли развалихте бе?? - трясъкът на затворената рязко дървена врата на киното ни стресна. Ядосаният мъж си беше тръгнал.
Филмът се очертаваше доста слаб, въпреки очакванията ни. Двойката вече се беше успокоила и само се побутваха и леко подхилкваха, докато течаха финалните надписи. Май всеки от зрителите бързаше да се измъкне от киното, преди да светнат лампите и да се разкрие ужасната истина, че филмът беше наистина слаб. :)
Тогава бях убеден, че ядосаният мъж псуваше обичащите се мъже, но от доста време ме измъчва подозрението, че беше по-скоро мотивиран от слабия филм. Вие на какво мнение сте? :)

Как ли ще ме пенсионират?

Ех, моето момиче, когато прочетеш някога това, аз сигурно ще бъда вече пенсионер. Не защото ти така късно ще се научиш да четеш, а защото вероятно татковците на такива момиченца ги пенсионират с миньорите, това е.
Налях си едно вино, отдъхнах си, а днес беше трудна вечер...

Абе, моето момиче, защо така пищя и рева при лекаря? Знам, че те е страх, ама той само искаше да те преслуша. И с голямо усилие успя, а ти рева, плака, все едно инжекция ти бият. И съвсем не разбрах, защо не ми даде да ти сложа якето, чак в колата се успокои, но тогава пък ревна, че искаш на кафене.
Но преди това- в аптеката.
Там пък съвсем изумях - защо ти трябваше да ме гониш и да ми показваш какво ще ми купиш от всеки рафт? Та ти си още така малка, а аз нямам нужда да изкупувам цялата аптека.
След конско от мама по телефона, обратно в колата, имаме обещание от твоя страна, че ще си облечеш якето. Но трябва и на заведение да отидем...нищо, че е 8.30 вечерта.
Тайно се надявам, че близката кръчма ще е празна и ще можем да те залъжем с някое сокче като награда за това, че въобще даде на лекаря да те прегледа.
Оказа се, че кръчмата е пълна, запушена от цигарен дим, вътре се слуша най-долната чалга и през дима едва пробиват светлинките на някаква цветомузика. И влизаме ние, някакси неочаквано, баща и дъщеря с почти 39 години разлика :)
Отсреща ни зяпат, ние ги зяпаме изненадани. През нас минават лъчите на цветомузиката.
- Мише, тука е много гадно, нали? - шепна и аз с надежда, че няма да ти е харесало.
Но ти блестиш, усещаш, че тук е купонът.
- Много е хубаво тате, не е гадно! - ми отговаряш ти...
Естествено, излизаме и си отиваме у дома. Ти вече спиш, аз вече съм си изпил чашата и ...пиша това. Наистина ще ме пенсионират с миньорите, дааа, с такава дъщеря -разбойничка. :)

Само един от начините да усетиш, че идва Коледа...

Упорито бягам от популярното твърдение, че в мен живее черен песимист, пълен с най-мрачните усещания, които нормален човек  не би могъл и да изрази. И както бягам от това мнение за себе си, не мога да не си призная, че за първа година усещам Коледа как приближава.

Тази Коледа идва с много благотворителност.
Неуверени дезорганизирани гласове. Един след друг по телефона.
Има няколко прости начини да усетиш какво иска да ти каже човек отсреща. По който и от тях да стигнеш, винаги ще усетиш, че гласът не звъни само на теб, а пред него стои списък, по който работи. Явно на първите 10-15 фирми си е играл да вкарва някакви чувства или отношение в гласа, но сега му е писнало и кара през просото.
Да, не е тази фирма, нямаме нищо общо с нея. Въпреки това, да ви попитам, събираме пари за болно дете. До тази събота му трябват 150 000 лева, иначе...
Поредната история от която потръпвам, защото аз имам дете, нямам 150 000 лева, нямам и откъде да ги взема. Но и дори да намеря тази огромна сума /защото се опасявам, че държавата не е от най-добрите помощници на родителите в подобна злополука/, каква е надеждата при подобно заболяване, известно като нелечимо.
Особено ако нямаш силата да повярваш в нечие обещание някъде по света, в крайна сметка, песимистите сами си пишели присъдите. Заради това и не искам да обяснявам нищо никому.
Нито, че не сме точно тази фирма, нито, че той или тя са поредния потърсил ни за пари глас по телефона. Днес ако са двама, утре ще са трима, а другиден - вероятно с един повече. И така, с един повече, но всеки ден, защото идва Коледа.
Няма как да помогна на всеки, а да помогнеш на всеки означава реално на никого да не помогнеш, невъзможно е. Въпреки това, те звънят, искат, пишат мейли, обясняват се, настояват за срещи. Позволявам си да ги препратя към електронната поща и се надявам да пишат, за да мога да им отговоря официално, че нямаме възможност. Утре ще дойде поредната порция от тях, всеки ден по нещо и някой, винаги един в повече. Но както казах, идва Коледа...

Просто исках да ви споделя за магазина

От много месеци се хващам, че трудно чета или дори нямам силите да изгледам филм или да изслушам цял музикален албум. Как да го повярвам аз, който преди години стоеше до късно вечер, четеше и слушаше по 10 пъти някой крив албум от дълбокия ъндърграунд.

Вероятно за това мога да обвиня умората, която дори ми пречи и тук в блога да пиша по-редовно. До някаква степен умората е и като успокояващо, притъпяващо всички усещания.
Днес на път за дома се отбих в кварталния магазин.  Магазинерката все се оплакваше, че ще затвори, че наемът  и е висок, че работи през стотинки. Съвсем глупаво и наивно ми казваше, че краде от ДДС-то, че дори и доставните си цени ми казваше, когато купувах солети за Мишето.
Днес магазинът беше тъмен и изпразнен от стока. Нямаше ги дори и повечето рафтове, а на тяхно място имаше петна по пода. Какъв парадокс, насред всичкото това беше останал един фризер, пълен с луканки, торти, масла, кашкавали. Все още работещ, вероятно стоката на някой по-разсеян дистрибутор. Дали ще го дочака, дали няма да си ги вземе прекалено късно, да промени годностите и пак да ги пусне по магазините. Никой няма да каже какво ще се случи, докато не се случи.
 Вероятно някога /рано или късно/, магазинът ще се наеме пак. И всичко ще се повтори.

Време  ми е за пореден път да скоча на крака, да се мобилизирам и да прескоча всичките вълни на умората, апатията, отчаянието и депресията, които ме обливат от известно време.
 Ако не успея, няма да стане по-добре от затворения магазин със светещата витрина на фризера. Обещавам, някой път скоро ще напиша по-добра история. Днес просто ми се искаше да споделя за магазина. Това е.

Как открих Библията и как скоро след това окончателно я закрих

Открих Библията в ранна възраст, някъде около 81-82 година. На тавана на дядо и баба имаше един огромен шкаф, пълен със стари книги. Като всеки вманиачен на тема четене хаха от 80-те години, всеки ден си правех план каква невероятна фантастична или приключенска книга ще намеря, втурвах се да ровя, ръцете ми целите в прах, но винаги измъквах по нещо. Да, не винаги според очакваното, така и така не разбрах какво иска да каже Айрис Мърдок в "Под мрежата", но повечето находки си струваха труда. Докато един ден не намерих и Библията.
Малко се изненадах, но ми се стори добра плячка от качването ми на тавана и слязох с нея при баба ми. Тя ме видя и я втресе, но станалото, станало, появяването на Библия в един нормален дом през 80те винаги предизвикваше много въпроси, но кой съм аз да зная това.
Измих си ръцете, отворих книгата и започнах. Няколко страници и ми доскуча ужасно.
Айрис Мърдок беше нещо разбираемо, но Библията беше пълна досада, при това в стихове.
Явно е било събота, а часът преди 12, защото внезапно ми хрумна блестяща идея - АМИ ДА Я ПРОДАМ? Антикварната книжарница беше на 100 метра, работеше до 13.30, а ако можех да я заменя за някаква фантастика,  още по-добре.
Баба ми явно се беше отказала да ми противоречи, както и вече беше загубила всякакво притеснение, а аз увих Библията в една торба за хляб и бегом, да не изпусна книжарницата, въпреки, че имаше повече от час работно време.
Много лош навик, още от 80те- години, да бързам, да припирам, защото кой знае какво ще му хрумне на човека отсреща. Сто метра, ама метри, като километри, а аз тичам с Библията до сърцето, а в главата ми планове, не е ли все пак по-добре пари, а дали ще я вземат?
Ми въобще не я взеха в антикварната книжарница. Книжарката се ококори, огледа се няколко пъти и каза, че тук Библии не взимат да продават, няма търсене.
С което наистина ме разочарова, стара Библия, издаване преди 1944 година, но търсене явно нямало. Що за парадокс, за Тарзан има търсене, за Библии няма.
Връщам се увесил нос, а баба ми сигурно е умирала от смях. Разказах и за моя опит да утилизирам Библията в нещо по-така, който се провали. Тя ми предложи да отида при попа в църквата, да я разменя за няколко пакета жито. Одобрих идеята, като дете много обичах варено жито с орехи и пудра захар. И бегом до Църквата, където започнах да се въртя, докато не мина попът. С целия си акъл, мислейки, че той поне ще я оцени на повече, аз започнах отдалеч, че съм я намерил, че нямам какво да я правя, че ако иска, можем да я разменим за няколко пакета жито. Свещеникът немееше, сигурно се е чудил дали не съм някое лудо пионерче с мисия. Учтиво, но и доста хладно отказа и ме отпрати.

Баба ми взе Библията и я прибра, като каза, че тя има връзки и ще я продаде. Не се усъмних, все пак, няколко дни след това имаше цяла купа от любимото ми жито, което беше доказателство за мен, че е успяла.
Минаха много години. Въобще не се сещах, че Библията ми е минавала през ръцете.

Около 1991 имах акустична китара, която исках да продам. Опитите ми да стана китарист бяха напразни, а в нея имаше едни 15-20 лева, които можеха де се оползотворят. На много ми обяви никой не откликваше, докато една привечер лятна до нас дойде един циганин с лека ризка, сандали, къси панталони, брои 30 лева, подрънка и каза, че трябва да съм много горд, защото с тази китара "той ще слави Исуса". Парите бяха вече в джоба ми, което ме успокои. Изпя ни една песен, а след това ме попита дали съм чел Библията.
С чиста съвест отговорих "Преди години опитах, но ми се стори скучна."
Това е, който каквото и да ми казва, все още предпочитам Тарзан. Поздрави за всички приятели, които пък предпочитат Библията пред Тарзан, въпрос на вкус. :)

Нещо за бавния ход на времето и за музиката от една радиоточка

Усещам напоследък, че времето около мен върви така бързо, че дори не мога да се усетя. Днес изкарах почти 2 часа, чудейки се дали е сряда или четвъртък, но не бях сигурен дали обаче не е и петък. Стоя и се чудя и се надувам, не искам никого да попитам, нека сам да се сетя.
Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди поне 25 години. На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.

Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.
И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.

В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча  след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.
Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.

Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.

Докато въртя каналите - ГЕРБ обявява своите кандидати за кметове за Избори 2015 и Георги Марков се изказа...

Когато за първи път пуснали SEX PISTOLS по телевизията в Англия, някакъв възмутен бачкер си счупил телевизора. Защото няма смисъл да чупя нещо, което понякога ми върши работа, не гледам често телевизия. Но днес, по една случайност, докато обядвах, попаднах на тържественото събитие, на което партия ГЕРБ обявява своите кандидати по места за Избори 2015 година. И точно по време на речта на един човек, който ми се оказа странно познат. Гледам го, гледам го, абе, кой беше този. Нещо смътно ми се върти около СДС, ама кой да беше..."ГЕОРГИ МАРКОВ, конституционен съдия" се изписа на екрана и ми спести чуденето.

И се усетих като оня бачкер, който видял Пистълс и си счупил телевизора. Но не го счупих, нямах в ръцете си тухла или чук. Бодях домати и краставици в една купа за салата, не ми се чистеше мазното, което щеше да се стече от ударения говорител - бард на "процъфтяваща България под управлението на ГЕРБ".

Нов телевизор не ми се купува, защото все някога от нещо ще трябва да разбера официално, че е време да се махам от родината си. До момента в мен се борят само догадки /вероятно има връзка с думата ГАДОСТ, така си мисля/.
Режисираната реч на бившия син активист ми напомни на най-доброто от времето преди 1989, с аплодиранията под команда, мачовските нахъсвания /БКП и КПССС - Вечна Дружба!/, които се поемаха и затихваха едва, когато и най-съвестните клакьори си седнеха на задниците. Но какви пожелания, какви пожелания, ГЕРБ с десета победа за 9 години съществуване, Бойко Борисов - трети път министър председател. Вероятно такива песни са му пеели и на Тошката /Тодор Живков/, че изкара толкова време на трона. Ей така, само да да не си разочарова феновете. И как само посегнали и на Цветан Цветанов, как му посегнали само, нямат срам, защото той, Цветанов...и така нататък.

Не знам, за това време ли беше изпял Георги Минчев следните думи:
След срещата с момчето щом се върнах в къщи,  
пуснах радиото и песните все едни и същи. 
Кой ги беше писал, кой ги беше пял, 
 кой ги беше пуснал без да стане скандал.
Ядосах се, изтичах, настигнах момчето решението само за секунди беше взето,
от този ден нататък, когато съм на сцена винаги на всякъде да пея рефрена...

След започването на речта на кмета на Бургас, която възвести поредните победи на партията, продължавах да си пея това, което някога изпя Георги Минчев, но в друг контекст и други години. Много съм стар за цигари и алкохол, китарите и рокендрола без свобода в главата звучат като Веселин Маринов, който пее на плейбек, пред партийни активисти с подарени билети. Много искам нещо да се промени, нещо да бъде различно. Докато режисьорите на партийните събития са все едни и същи, докато мисленето ни е такова, докато няма и желание да се нарушат похватите за водене на партийна агитация, заимствани от времената около и малко след Априлския пленум, нещата няма да се променят.  

Следват шумни ръкопляскания, последвани от бурни овации, стихийни викове в подкрепа на Ръководителя на Партията, които преминават в организиран хор, който припява основните достижения. След това ми идваше предимно и основно да пусна водата в тоалетната.

Фитнесът - неочаквано удоволствие - отново!

Фитнесът си остава едно от най-наркотичните по вид удоволствия, на които е безопасно да се отдавам след 40те. Когато открих това удоволствие, бях на 31-32. За няколко години постигнах много и се спрях, мързел. И после пак започнах, спрях. Последното спиране ми беше август, 2014, след него ми последваха двете операции.
Днес се завърнах, 35 минути кардио, 6 уреда, 5 повторения по 30, без никакви тежести.  Усещам се страхотно.
И ако утре не ме смачка мускулната треска, след 9 вечерта съм пак в залата.
След краткия душ е особено приятно да извървиш тия 200-300 метра до дома в хладния въздух на квартал "Железник".
Въобще, отново се зарибих, признавам си :) И за моя най-голяма изненада, открих си чисто нови маратонки, които от години съм сложил в шкафа и не съм ходил с тях никъде. И това ако не е повод да ги скъсам в залата :)

Денят на Обединението, 6 септември, 2015 година

Имаме уникалния шанс да живеем в страна, в която всичко е обратно. За пример - честваме обединението на България, а сме така разделени. Опитваме се да празнуваме 3 март, ден, в който страната ни е станала свободна, а самите ние не знаем какво е свобода, нито пък можем да я усетим или разпознаем. Дори ни предстоят избори, в които няма да има нито какво, нито кого да изберем.

Не знам, не мога да кажа нищо друго за днешния ден. Утре, може би ще ви кажа нещо друго, за някой друг ден от годината.

Нейният първи концерт - 13 август, 2015

Днес водих малката на първия и концерт. С голямо желание тръгнахме, но май пързалките и люлките победиха. До един момент, когато на кавъра на SCORPIONS  - WIND OF CHANGE тя наостри уши и вика:
- Тате, концерт!
Пихме вода и на концерта. А там няма ни едно свободно място, малката гледа сцената, изключително впечатлена. Припява си нещо, а после надвиква песента и ми вика:
- Ша седними, тате?
И намерихме къде да седнем, пак гледахме, после пак ставахме, а като решихме да тръгваме, тя с жален глас казваше:
- Ша дойдими пак, нали тате?
После ме води на разкопките пред операта и ми заявава:
- На жаз ша ходими, тате?
Демек, тук е бил Джаз фестивалаът, тя го помни и иска пак.
Не съм музикант, но тя май ще се окаже музикално дете, няма как, след като го възпитаваме в правилната музика. ;) Която и да е тя, покрай изкривения вкус на татко и.
С голям зор се прибрахме, весели, щастливи, леко нахапани от комар.

Едно пътуване през село Гита, 2015 - една неизмислена история за измислената история на селото, което така често сънувам

И ако съм ви досадил с това село, което така често споменавам, вчера реших и да му направя няколко снимки. Причината ли? Да ви го покажа.
Никога няма да успеете да го видите пред очите ми, така, както аз го сънувам понякога вечер.
Дългият път, по който слизам от центъра и автогарата към къщата на баба и дядо не е никак дълъг.

Отдавна вече я няма тази лека сутрешна мъгла, уханието на рози, което идва от двете градинки, разположени успоредно на пътя. Там тревите са станали по-високи и от човешки бой, а само по останките можеш да разбереш, че там някога са били красиви малки паркчета, със скамейки и алеи, даже и шадарванчета.

 Центърът няма почти нищо останало от спомените ми.

Общежитието за бригадири е унищожено. Само прозорците зеят, а сградата вероятно някога ще падне.Строена е през онези години, вероятно и от дядо ми, ръководител на строителната бригада на селото. Строена здраво, от сърце. Сърцето на комуниста, който така и така остана с мислите си в онези години, дори и по времето на така наречената "демокрация". Чиято съвест не му позволи на него да изгради както трябва нашата къща, която сега също стои празна. Или просто го отлагаше във времето, чакайки по-добри години, кой знае.

 В не по-добър вид е сградата на читалището, която стои стряскащо с боядисаните във вид на пердета прозорци. Изчезнала е някога огромната библиотека, в която можеше да се загубиш.

Паметникът до Съвета е започнал да се разваля и той.

Самият Съвет с гордо изчоплената петолъчка си седи още, като има реновирана и нереновирана част. В предверието, където вечно стоеше милиционер, имаше червен килим, два огромни бюста на Ленин и Димитров, сега някой е залепил идилични тапети.

Да му се чуди човек на дизайнера. Но ако не е бил той, това е чакало сградата.

Гълъбите си искат своето. Те влизат през разбитите прозорци на невъзстановената част и си правят своето.
Да, това е България, не забравяйте.

Същевременно ,това е царството на Ариана, бутилки и кенове можеш да намериш навсякъде.

Тук просто се пие, много, евтино и навсякъде. Ако погледнете тази снимка от канцелария, то аналогията с Чернобил няма как да ви подмине.

Просто някога някой е напуснал в паника, че нещо се случва, очаквайки, че скоро ще се завърне. И това никога не се е случило.

Клубът на БСП.
На гърба му - клубът на СДС.

Автогарата, от която ежедневно тръгваха и пристигаха десетки рейсове, сега стои празна и приложението и е доста съмнително.

Снимка от вътрешността.


Няма да можете да сънувате с мен спомените ми, но поне ви направих съпричастни на сегашната действителност. Която може скоро да стане и част от кошмарите ми.

Да ви кажа и за къщата ни там на село.

След смъртта на баща ми, известно време се опитвахме да поддържаме къщата, ремонт, градината. После се убедихме, че ако никой не живее там, то това е много трудоемко и безсмислено. И се отказахме. Далечен роднина обитава разпадащата се къща, а тя няма сили да се бори с растенията, които си искат своето. И всичко живо е трева.

Много е вероятно другата година да не заварим къщата. Нещо ми хрумна, някаква искрица и си взех този куфар. Всяка такава селска къща, която се разпада в самота, има по един такъв куфар, който е сърцето и. Без него, тя няма да издържи дълго, но вероятно това ще и донесе облекчение.

Вероятно с този куфар татко ми е учил в Габрово, а после е пътувал до Стара Загора.

А отвориш ли един такъв куфар, няма как да не те свие сърцето. Албуми, снимки, документи, важни неща, които са загубили стойността си отдавна, но са си заслужавали съхранението.

 Това бебе на снимката съм аз.

Куфарът бе студен и влажен, години никой не го беше отварял. Оставих го на топло в колата, за да се научи да диша, да се махне част от влагата, която го кара така да тежи, да свикне със слънцето и чистия въздух.
И сякаш нещо ми олекна, взимайки този куфар. Стотици снимки на близки хора, които тепърва ще открия, нещо като проблясък реалност в оня свят, който така често сънувам. В куфара бе и здравния картон на баба ми Йовка. Кръвна захар 12.3 на гладно, някога, някъде през 90те години на 20 век. Един дядо на 87 години вчера си спомни за нея и разказваше, че някога обичала да пее и така хубаво пеела, че всички и се радвали. Помнел годежа и, било така студено, че на всички им треперели ръцете. Той искал да напише история на рода ни, но само събирал имена, а историите някой друг трябвало да измисли. Дали това да не бъда аз? И без това така често сънувам онова село и онези хора.

За идването на модерните времена и за орехчетата, продавани на бройка

Сладкарски магазин, пълен с торти и всякакви други неща с много захар. Квартален и без никакви претенции за био, еко, но зареден до козирката с натрапчивата миризма на сладост. На рафта стои голям буркан със сладки под формата на орехи, пълни с крем. Такива бяха много популярни през детството ни, спомняме си и аз и съпругата ми.

Решавам да и купя няколко, просто от носталгия. Цената е за бройка, по 50 стотинки едното орехче. Решавам да взема три, продавачката си поставя ръкавици, бърка в буркана и вади три сладки ореха и ги поставя в една найлонова торбичка. До нас в магазина стои възрастен дядо, който леко трепери с ръце. Очите му са пълни с някакво ядосано учудване и той гледа моята торбичка с орехите, за която подавам три монети по 50 стотинки. Дядото изпсува и викна на продавачката:
- Абе, момиче, до какво ни докарахте бе, орехите на бройка да ни продавате.
Излизайки, с всички сили се опита да тръшне вратата, която се оказа по-тежка и силна от отслабените му от възрастта ръце.
Първият ми импулс беше да се засмея. Но дядото имаше право, бяха дошли модерните времена, които той не разбираше. Част от смъртта на едно поколение е идването на нещата, с които то не е свикнало и то не ги разбира. Сладките орехчета бяха така красиви и подобни на истинските орехи, че всеки би сбъркал, особено ако е изгубил отдавна връзка с реалността. Не бих могъл да обясня на дядото и защо пиша тази история на лаптопа си, как така свети екранът, защо я публикувам в сайта. Но от друга страна, само след 20-30 години, аз няма да разбера желанието на дъщеря ми за нещо, което тогава за нея ще изглежда така просто и обикновено. Страх ме е от това, че рано или късно и аз ще загубя връзка с реалността.  Ще ми продават орехи на бройка, до какво ще ни докарат. Сам не знам.

Размисли след воя на сирените, 2 юни, 2015 година

Никога не съм усещал нуждата да застана мирно под воя на сирените. Когато бях малък, със сирените свързвах очакването ми за ядрена война. Кратко и ясно. Покрай другото, когато починеше някой, виеха сирените. Спомням си, че когато убиха Индира Ганди, пак пуснаха сирени, но аз тичах на пресекулки с голям пакет амбалажна хартия./МОЯ КОРЕКЦИЯ: Официално да обявя, че това с Индира Ганди е моя заблуда. По пътя на логиката, тя е убита 31 октомври, а аз помня, че е било лято, значи..тичал съм с пакета хартия на 2 юни. Това е. Ще си коригирам текста, вероятно и за Брежнев нещо бъркам!/ Нямах нищо против жената, но не бяха отменили акцията за събиране на стара хартия в двора на училището, а пакетът причини сериозно забавяне по пътя. Иначе щях да пристигна в двора на училището и там да се опра на оградата, докато всичко застине за минута или две. Да приемем, че Индира Ганди не бе така популярна в България, въпреки това, че бяхме почти осиновили Индия по едно лудо време, без да осъзнаваме, че би трябвало да е точно обратното. Но сирените си виеха, а аз тичах, спирайки за секунди от някаква благоприличност, защото хората ме зяпаха.
Пакетът с амбалажна хартия ме биеше през краката и много сериозно тежеше. Нормата беше 5 килограма. Накратко, пристигнах в двора на училището точно когато всички се размърдаха.
Когато сирените виеха за Брежнев, тогава нямах куража да шавам, въпреки, че си бях у дома.
Това беше в онези далечни години. /МОЯ КОРЕКЦИЯ:Вероятно и тук спомените ми играят номер, но главата ми е като сито в тези дни./
Днес съзнателно си стоях в стаята, не правих нищо, просто слушах музика. Не станах, не се изправих, просто чаках да мине. Изведнъж навън чух някакви викове.
На едната страна на улицата върви млада циганка с бебе на ръцете и самата тя е бременна. От другата страна стои млад мъж, който надвиква сирените и и крещи - БОКЛУК, ОТИВАЙ СИ НА РЕЙСА! и някакви други неща за детето, които се постарах да не запомня. После сирените свършиха. Едни жени на улицата взеха да успокояват младия мъж. Циганката си отмина, също крещейки нещо в отговор.Ситуация от днешния ден - вероятно той я е видял, че не е спряла, докато вият сирените и е решил да я накара да спре с набор от обиди. Тя пък откъде да знае жената, че трябва да спира или пък може да е бързала наистина за рейса. Въобще, каша, а над тях от втория етаж стоя аз, който пък се скрих зад стените на офиса и прекарах минутата със слушалки на ушите.
Не мога да го усетя това със сирените и сега си го признавам. Вероятно ще ви е трудно да ме разберете. Говорим си за това, че днес честваме падналите в борбата за свободата на България.
Но дали България е свободна? Дали бесният млад мъж е усетил този порив да псува жената, защото е искал да я накара да се усети толкова свободна, че да не може да прави каквото си иска.
Наскоро чух нещо, което ме накара да зяпна - "Българите имат комплекс от думата "свобода". Те така често говорят за свободата, за извоюването и, за нуждата им от нея, но те дори не знаят какво е това да си свободен, как трябва да действаш, да мислиш, да се усещаш." 
Също като гледано в някоя ферма пиле, което постоянно коментира желанието си да полети, да разпери криле, но има конструктивни пречки и не може да се вдигне и на метър над мръсотията, в която живее. Хранят го само и само за да даде яйца и да загине под формата на анонимни пилешки хапки в някое заведение в нищото, когато времето му е дошло.

И когато не го усещам, гледам да не го правя машинално и да уважавам тези, които като мен също са избрали различна от общоприетата реакция. Не е ли по-добре, отколкото да го направя насила, в някакъв фалшив порив да бъда като другите. Вярвам, че това е едно от важните неща, които ние тук сме забравили, заради 45 години казармен комунизъм и 26 години маршируване в прехода в неясна посока. И двете сякаш изключват и трошичка свобода, възможността да застанеш срещу тълпата и да тръгнеш в друга посока.
Размишлявам си аз, търсейки отговор. Около мен се случват невероятни неща. Примерно, точно днес, ТВ7 не излъчи "Великолепния век" /Турция/, въпреки, че присъстваше в програмата. На негово място можеше да се гледа филм за един мъж, който изневери на жена си, докато слушаше Елтън Джон, а после се скараха. Не разбрах дали се сдобриха, спрях телевизора. Дали ТВ7 е решило да спре въобще излъчването на турската историческа сага или просто е решило днес /2 юни, както и протестите в Гърмен/, да не намира причина да бъде мразено. Но утре, утре пак ще пусне гледания и обичан от българския народ сериал, с който да си почива, докато чака някой талант да спечели поредното тв състезание за режисирани таланти. Дали и сега младият мъж да не удря с юмруци по някоя маса и да крещи възмутен от това, че не е успял да принуди жената с детето да застине като статуя, за да се усети и тя свободна като него, за да може и тя да принуди някой друг да застине като статуя и така до края на воя на сирените.
Наистина, дали с героите, паднали в борбата за свобода, не е загинала и самата свобода. Не знам, ще се радвам да ми откриете правилния отговор.

Да ви е честит 24 май, народе...

Българите имат навика да убиват някого по празниците си. За Коледа често го отнасят прасетата, по Великден и Гергьовден са агнетата. За други празници пък кокошките го отнасят.
За 24 май пък ни отнесоха книгите. Уж празник на славянската азбука, култура, уви, книгата я заклаха и ни я поднесоха, във вид на стара хартия на пункта, нещо за подпиране на кривата от годините маса.
Честит 24 май. За тези мои приятели, които не могат да четат, прилагам и картинка с пояснения.

Ясно е, нали?

За абсолютно всички искам да спомена, че ако готвите скумрия, добавете 1-2 скилидки чесън. Рязко убива и неутрализира тежката миризма и овкусява приятно рибката. Да ви е вкусно :)

Истината за годините и защо след 40те трябва да почнеш да хвърляш и подреждаш останалото

В последните месеци ме е обхванала една луда мания - да хвърлям и подреждам. Не съм човек, който си пада много по събирането на неща, но напоследък хвърлям много често - торба със стари тениски, един от старите ми декове, стара тава, която понякога използвах, но иначе си седеше просто така. И с всяко изхвърлено нещо, обяснете ми, защо се усещам по-добре и по-добре...Не знаех, че имам толкова много излишни неща.
Най-смешното е, че разбрах нещо за начина, по който живеем. Когато сме между 20-30 години, нямаме нищо, но мечтаем да имаме всичко. Постепенно научаваме цената. Между 30-40 трупаме, това е. Зариваме се с планини от неща. След 40те- трябва да започнем да хвърляме и да подреждаме в строг ред това, което притежаваме, иначе, то ще ни затрупа и ще ни убие.
Не знам дали това разчистване и хвърляне продължава до края на живота, но би било безкрайно жалко след 50тата година да ме обхване неизлекувана вещомания отново, за да започна да събирам, за да имам какво да хвърлям след 60тата си година.
Замислих се, че огромен брой стари хора живеят в цели времеви капсули от младините си, запазили всичко, без дори и да го използват. Сигурно не са изхвърляли своевременно.
Какво си струва да запазим ли? Хората, които обичаме, спомените, на които държим, четка за зъби, пари за из път и някой кат дрехи.

Като две капки вода - опит за обяснение на популярността на формата

Мия чинии, а малката се отпуснала и зяпа телевизия. Легнах до нея да позяпам малко, а срещу мен от телевизора...Нона Йотова се мъчи да имитира Майкъл Джексън, първите и последни 10 минути, които ще прекарам в живота си, гледайки подобно реалити шоу.
Чувал съм, че било интересно и вълнуващо. Да си признаем, в шоуто не се случва нищо друго, освен това, което виждаме всеки ден - една шумна травестия, в която се притъпяват всички сетива на зрителя. Някой се прави на някой друг, крайно неуспешно, но всички се втурват да го подкрепят, защото имал желанието да бъде, да бъде президент, министър-председател, гражданин.  Но само с желание не става, всичко е скърпено, с много опаковъчна хартия и фолио, за да изглежда що-годе бляскаво. Единствено тук зрителите имат право да одобряват, да не одобряват. В живота това правило им е взето. Това е, две капки вода от чешмата.

Усещането, че просто нямаш какво да кажеш...

Днес прекарах едни прекрасни 20-30 минути пред блока, с малката, която метеше асфалта с една метла от люляк. Прекрасен хладен въздух, миризма на прясно окосена трева и гора /на такова място живея/. Един съсед дойде и много време си говорихме нонсенс. Аз му казвам нонсенс, а той би казал, че сме си говорили важни неща - за конфуто му, за историята на блока, за страховете, за радостите. Нищо важно, но ми се стори, че съм отметнал тежък товар.

Много често, поради умора и/ или стрес, аз просто забравям да говоря нормално. Или мълча или изнасям дълги неадекватни лекции за неща, които никого не интересуват. Ако сте ме срещали в такива моменти, сигурно го знаете. Да допълня, в такива моменти избягвам всякакви срещи извън наистина задължителните, просто за да не се издъня.
Сигурно това е прегарянето от работа и стрес, било едно от проявленията му.
Но ако случайно сте ме видели и ви е направило впечатление, не му обръщайте внимание. Просто съм прегорял. Говорете ми глупости, ще ви ги говоря и аз, просто време да мине.
Понякога ми е нужно само 20-30 минути под хладния въздух, миришещ на трева и гора, за да се усетя и да се върна обратно в това измерение. Не знам за колко време обаче, винаги е за различно дълъг период.

Няколко шантави момента, които ме правят горд, че съм и баща

• Отиваме при личния лекар. До кабинета и - магазин с дамски дрехи и аксесоари. Дърпа ме, влизаме, избира си диадема, плащам я. Диадемата и заспива. И тръгваме гордо пак към кабинета на личния лекар.
• Нося я на ръце, тя с диадемата. Гледа на света от високо. И както си вървим, срещу нас идва една леля, която се заглежда в нея и така я зяпа, че буквално се размазва на един от металните стълбове на осветителните лампи. Шеметна красота, от която боли.
• Гледаме снимки на бебета. Вика ми - Вземи, вземи, тоест, да си вземем бебе. Викам добре. Но как ще го кръстим? Момент на замисленост и...идва отговорът...Аптечка. Тук вече и двамата зяпнахме. Това е.

И още нещо за нелепото ми чувство за хумор

Много често си патя от него. Не знам защо, но в главата ми често изплуват абсурдни шеги, които никой не разбира или още по-зле, разбират грешно. Но ако не ги кажа, аз не се усещам аз.
Примерно днес,вървим към чешмата пред блока с малката и брат ми. Хваля му водата, от която пие почти целият квартал.

Една баба решава да се намеси в разговора веднага:
- Да знаете, с тая вода варя боба 2 часа и става много мек, вълшебна вода.
И веднага отговарям:
- Представяте ли си да пъхате боб и да вадите луканка?
Нещо, на което бих се изхилил от сърце, ако някой ми го кажеше. Но не, бабата сиво продължи с оплакване, че въобще няма пари за луканка и затова само боб яде. Сякаш не ми разбра шегата ли, какво?
Но много често взе да ми се случва, затова, да ви предупредя, ако искрено недоумявате какво искам да ви кажа, вероятно това е бил мой опит да се пошегувам, добронамерено и приятелски. Съжалявам, такъв ми е хуморът. :)

Галактическа балада за умората и за една изпусната постановка по Станислав Стратиев

В една стара фантастична книга /Галактическа Балада на Емил Манов, 1971/ прочетох за жителите на една планета, които живеят в полу-будно състояние. По цял ден се движат по едни и същи пътеки, никога не излизат извън тях. Главният герой събуди двама от тях, които се сепнаха, известно време повървяха, а след това се самоубиха, скачайки върху едни проводници с високо напрежение. Четох тази книга преди сигурно 30 години, но това го запомних добре.
Все се сещам за това напоследък, когато виждам как хората си вървят ли, вървят по своите пътеки, със затворени очи.

От една страна, това е много хубаво, никога не кривваш в грешна посока, нямаш основание за притеснение, не отиваш почти никъде и не бързаш почти за нищо. Времето е твое, защото и време няма. Извън илюзията, която създаваш - няма почти нищо.

Днес ми казаха, че най-добрият начин да те намрази някой е да му отвориш очите за точно тази страна на човешката природа и нейните слабости. И сигурно би било много хубаво да си представя, че на мен трябва да се падне да отварям нечии очи. Ами ако и аз вървя по своята пътека, с затворени очи. Ами ако всъщност вече съм се спънал и трябва да избера единственото възможно - да отворя очи и да скоча на проводниците? Възможно е и проводници да няма, просто да се отърся и да продължа.
Яд ме е, че изпуснах постановката на "Сако от велур" по Станислав Стратиев.
Вероятно ми остава само да сънувам, че затварям очи и си пускам това:

Уморено ми е.

Нещо за липсата на вяра и крайните гари, в които понякога се губим

Понякога ме обхващат някакви спомени, с които просто не мога да се преборя. Колкото и да ги въртя в главата си, те трябва да бъдат написани тук или там, просто за да изчезнат от мен. Приемаме го като прощаване, за да могат и те да отплуват в нищото, където им е мястото.
Исках да ви разкажа за гарата на Варна, където много често ходех през 90те години на 20 век. Пътувах често през нощта и пристигах сутринта. Често си тръгвах късно вечерта, за да съм си в Стара Загора рано сутринта. Не знам как е вече по гарите, но тогава там избуяваше изключително интересен нощен живот. Всеки хванал по някое куфарче и се мотае, убива времето, пие, яде, разкарва се и чака нещо. Определена част от хората по гарите никога не са искали да пътуват или не са пристигали от никъде. Те просто гравитират там, за да имитират движение. Все пак, в динамиката на едни разминаващи се локомотиви, сред шумната сигнализация, лесно можеш да влезеш в някакъв ритъм и да се движиш с тълпите от хора. Привидно бързаш за влака, а като той тръгне, ловко да се направиш, че току що си го изпуснал. Тези хора се делят на две групи - такива, които се правят, че пристигат от някъде и такива, които се правят, че пътуват някъде.
Но когато гарата е Варна, последна гара, няма много какво да излъжеш. Тръгне ли си влакът, те се събират някъде в ресторанта на гарата, пият, мезят премерено, важно гледат разписанията, очакват нещо, ядосват се, че закъсняват. Отново отхапват разумно, пийват, а по някое време си тръгват внезапно, уж заминават. След малко време /няколко часа/ пристигат още по-важно, изглеждат сякаш са били на най-вълнуващото място на света, но предпочитат да замълчат. Една бира, нещо за подкрепяване, в същото време идва поредният влак от някъде, очите им се взират във всеки пътник.
Много години след това, започнах да разбирам тези хора. Един от тях в пристъп на откровение разказваше за огромната си колекция от билети за опера, театър, концерти, пътувания, които събирал в големи куфари. Пропил се, след което по инерция продължил в куфарите да тъпче само сметките си от ресторантите. По стар навик. Много от тези хора понякога проговаряха, на най-различни и неочаквани теми. С думи, които се помнят. И после пак мълчаха. Все пак за тях ние си бяхме пътници, отивахме някъде, чакаха ни, ние чакахме. За разлика от тях.
Точно за колекцията от билетчета се сетих този уикенд, когато по някаква инерция посегнах да прибера в джоба си двата билета от Зоопарка и талончето от "Кривите огледала". Смачках ги и ги хвърлих в коша. Не съм бил никога тип, който събира всичко и го пази. Изключение съм правил единствено с плочите си, книгите си и спомените си. Но товарът започна да става много тежък, затова гледам да поизхвърля малко и от трите.
И да се върнем на пустата крайна гара. Започнах и за нея да се сещам, движейки се лудо по поредните коловози на своите години. Споменах за пречистването от спомените, нужно е и с това да се захвана. Просторът може и да е открит и да има наистина къде да се отиде. Нужно е само да се повярва в това. Не съм силен в това да вярвам, че все пак има накъде да се отиде, но трябва да се опитам.

Благодаря на Геш от  Нови Кричим за тази красива снимка на гара Пловдив. И на всички вас, че четете това. Обещавам да бъда доста по-редовен в писанията си тук. Колкото и да обвинявам напрегнатото си ежедневие, то не е причина за това да се въздържам от писане.

Много трудните неща в очите на един лекар...

Нямате повод за притеснение...
Наистина ли, това е много добре. Ще се връщам у дома с торта и шампанско!
Да, това е добре. Питате ли ме какво е да казвам обратното, лошите новини.
Не питам, страх ме е и да попитам. Дори не искам да знам.
За съжаление, на мен ми се налага често да си го припомням.  Изследванията са 45 лева.
Благодаря и..приятна вечер!

Това бе един разговор от днес. Навън на улицата хората си вървяха по своите коловози, май на никой не му пукаше, че животът е могъл да спре, а след това е продължил. Неясно докога, лошите новини рано или късно ни настигат.

Как да изпратим пратка в Български пощи - звучи като виц, но не е...

Подавам пратката си в клон на Български пощи. Изпращам една грамофонна плоча за Америка. Предавам ви диалога ми със служителя на Български пощи без нито едно съкращение:
Аз: Добър ден. Обикновена поща, без предимство. За Америка.
Тя: /въртейки го от всички страни/ А какво съдържа?
Аз: Грамофонна плоча.
Тя: /стъписана/ С религиозно съдържание????
Аз: Какво???
Тя: Забранено е да се изпращат пратки с материали с религиозно съдържание.
Аз: /ехидно/ Вие откъде знаете, че е с религиозно съдържание.
Тя: Не знам, но трябва да проверя.
Аз: Вие имате ли как да прецените какво е съдържанието?
Тя: /придърпва очилата/ Не, но ще усетя.
Аз: Малко е обидно да ме заподозирате в изпращане на пратка с религиозно съдържание, аз съм суетен мъж и поне бих настоял да е порнография. Или вие не виждате мъжа в мен.
Тя: /позачервена/ Вижте листа, вчера го залепих, има нови изисквания към пратките.
Аз: Това са стари изисквания, а вашата неинформираност е друг въпрос.
Тя: Трябва да го опаковате пред мен.
Аз: Това къде го пише? Предоставяте ли опаковъчни материали?
Тя: Не!
Аз: След като не, не изисквайте невъзможни неща.
Тя: Гледам кой е подателят, фирмата каква е.
Аз: Вие случайно да имате правомощия да задавате този въпрос?
Тя: Не, но ако е религиозна пропаганда...
Аз: С еротичен характер? /ехидно се изхилвам/
Тя: Добре, дайте...
И започва да обработва.
Тя: С препоръка?
Аз: Не, вече ви казах.
Тя: Разсеях се.
Аз: Пропускате да ми изисквате да попълня документ за съдържанието на пратката, а глобата е за вас, не за мен.
Тя: Бързо да попълните.
Попълвам 1х LP в листчето и го лепя. Тя проверява дали е залепено по посоката на залепването на тиксото /не беше/, чуди се дали да го отлепи или не, но се спира навреме.
Но се взира в написаното.
Тя: КАКВО Е ТОВА LP?????
Аз: Международно признато съкращение LONG PLAY за дълосвиреща плоча. Вие не знаете ли? В цял свят го знаят, а вие...
Тя: Но с религиозно съдържание ли е?
Аз: Не, Лепа Брена е.
Тя: Добре, а препоръчано ли да е?
Аз: Трети път ви казвам, не е. Вие откога работите тук?
Тя: Отскоро, но вижте заповедта / и ми посочва оня лист с изискванията към пратките/
Аз: И искате да кажете, че не виждате мъжът в мен и ме подозирате в тиха религиозност с екстремистки характер?
Тя ми подава бележката.
Аз и подавам 20 лева.
Тя: Но нямам да ви върна, имате ли 10 лева?
Аз: Ужас, а аз след това смятах да ви обера касата, а вие още не сте събрали парички вътре. Трябва ли да се върна следобед?
Тя все пак оглежда пратката, да не излезе отнякъде "религиозно съдържание".
Аз: Госпожо, ако нещо стане и ни хванат, да знаете, че присъдата е разделена по равно за нас двамата.
Тя все по-усърдно върти пратката в ръцете си.
Аз: И другият път ви моля, говорете ми за порнография, за да погалите мъжкото ми самочувствие. Или поне за акцизни парфюми, еднакво интересно е и стилно.
Тя: Ама разпоредбите...
Аз: Успешен ден.

Тя поставя пратката ми на шкафа и започва да върти към лампите следващата пратка - писмо. Вероятно да види дали не е писано нещо мръсно вътре.
Български пощи пак избиха рибата с неадекватни служители. И дори не ми е смешно.

Абсолютен уникат - Работническо дело от деня на погребението на Леонид Илич Брежнев

И абсолютният култ - програмата на телевизията..Никакви оплаквания, ако днес е нямало нищо интересно по ТВ.