Показват се публикациите с етикет Интересно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Интересно. Показване на всички публикации

сряда, 17 юли 2019 г.

Днес видях как НАП...

Днес видях как НАП се появиха в едно магазинче и животът сякаш спря. Не се усмихват, скубят коси, нервни. Възможно ли е само от една пропусната касова? Не ги виня, работата си е работа.

събота, 13 юли 2019 г.

За инцидента с израелските туристи

Много хора коментират инцидента с израелските туристи. В духа на обичайните заподозрени, те са едни от трудните групи навсякъде, премиум клас като изисквания и агресивно изискващи  правата по уговорка, че и отгоре. Просяците не случайно пеят "Хава Нагила" покрай казината. Бакшишите си струват. Да скачаш в жалки опити да сриташ такъв турист е скок в океана с еднотонно блокче бетон на шията. Гледах коментарите му, този човек няма качествата на управител. Гледах и написаното от него в Трипадвайзър, отново самоубийство. Ако това е лицето на бизнеса на Слънчев Бряг, къде ли е онова, което е обратната страна? Не вярвам да е много далеч.

събота, 26 август 2017 г.

Приликата между биткоин/криптовалутите и гоблените

Понеже често се говори със страхопочитание за биткоините, реших да направя един прост паралел между тях и гоблените. Ако не намирате връзката, приемете го с чувство за хумор. Ако сте инвестирали много в тях, поставете си ги на стените и си ги гледайте. За гоблените май говоря :)

- Знае се, че са страшно скъпи, колко точно скъпи, неясно е точно, но са скъпи.
- Влага се много труд, защото знаеш, че много скъпо ще го продадеш.
- И за двете научаваш от приятел.
- И с двете можеш да се хвалиш, а всички ще се впечатлят. Не, че ще ви разберат, но...
- Никога няма да ги продадете, защото са "страшно скъпи и всеки момент си вдигат цената".
- Знаете, че някой ги купува и дава луди пари, но не знаете точно кой е, но вярвате, ще ви намери някога.
- Ако има земетресение, тях ще спасите с приоритет.
- Не познавате много хора, които са ги продали своевременно, но ги гледате с леко съжаление и насмешка. Не ги питате за цената, за да не се разочаровате.
- Често ги забравяте, че въобще ги притежавате.

Просто 9 общи неща между гоблените и криптовалутата. Ако намерите още, обаждайте се. Ако не откриете нито едно, и това е късмет.

четвъртък, 27 юли 2017 г.

Защо всички в СССР мразят евреите? - виц

Случва се през 70те години в СССР. Ужасно студен ден, а от рано сутринта, пред универсалния магазин в Москва се е извила дълга опашка. Чакат за телевизори. Ясно е, дефицитна стока, опашката е километрична, някои хора са чакали цяла нощ.
На сутринта излиза управителят на магазина и просто обяснява:
- Другари, на евреи няма да се продават телевизори. Веднага да си тръгват, няма смисъл да чакат.
С дюдюкания тълпата изпраща няколкото евреи, които са се осмелили да се наредят.
Към 9 часа управителят пак излиза:
- Другари, освободихме се от евреите, но ако сред вас има безпартийни, моля ви, ще има само за членове на партията.
Тълпата сериозно оредява, а студът е жесток.
Около 10 часа:
- Другари, телевизорите са страхотни, обаче искаме да видим дали редовно плащате членския си внос. Който няма партийна книжка, попълнена надлежно от партийния секретар, да си ходи.
Опашката още оредява, студът е жесток. Към 16 часа пред магазина са останали най-проверените и доверени комунисти, активни, предавали стара хартия, научили поне по няколко песни, с блестящи досиета, участвали във всички бригади, ленински съботници, знаещи наизуст цели речи на Леонид Брежнев.
Стоят наредени и зъзнат, 30-40 човека. Студът е ужасен, вкочанени, подскачат, но чакат...ще има телевизори.
Пред магазина излиза управителят:
- Другари, само пред вас, най-проверените и активни комунисти, мога разкрия, че дойдоха само 2 телевизора, които обаче и двата не работят. Производствена грешка, върнахме ги за ремонт в завода. Няма други телевизори.
Тълпата е отчаяна, но няма стока, няма и смисъл, един ден на студа е бил напразен.
Един от чакащите със злоба изсъсква...
- "Ах, как мразя тия евреи!!!"

вторник, 14 февруари 2017 г.

Колко неподозирано може да бъде дълбока любовта - една случка от ежедневието...

От време на време попадам на много интересни истории, които сигурно само аз виждам. Отивам днес да купя кисело мляко и нещо за обяд от кварталния магазин. Пред вратата стои дядо /около 65 години, изтупан, с красив букет с целофан/.
"Ех, има любов" си казвам аз, докато влизам в магазина. Той влиза зад мен. С ъгъла на очите си виждам, че отива при собственика с букета.
- Къде е Мара? - попита той...
Собственикът се споглежда с жена си. Има нещо, което са говорили преди това.
- Мара я няма. Вече няма да идва.

Пенсионерът е като ударен с чук.
- Ама как така няма да идва? В отпуска ли е?
Собственикът дава доста лежерно обяснение, което ми се струва, че е лъжа, при това - дърта:
- В болницата е вече, лекарите са и казали да не става.
Пенсионерът отговаря с разбиране:
- Ааааа....
Собственикът му приглася, в същата стилистична среда.
- Аааа, Ааааа!
Пенсионерът:
- Ами тогава, да дам цветята на жена ти...
И галантно поднася цветята на съпругата на магазинера, която тъкмо в момента ме обслужва.
Тя поруменява и приема цветята. Хвали пенсионера:
- Малко са галантните мъже като теб.
Излизам и той се суети в магазина, нещо уж гледа. Изглежда ми смачкан. Бит и смачкан. Подозирали ли сте някога, че любовта може да е толкова дълбока?

неделя, 12 февруари 2017 г.

Какво се случва, след като отключиш "Заключената планета"

Има книги, които съм мечтал да прочета от години и никога не съм намирал. Говоря ви за мечти, започнали някога през 80те, когато нямах друго какво да правя, освен по цели нощи да чета. Заравях се в стари книги /стари бяха и тогава/, които ухаеха на библиотека, хартия, с твърди корици, които и тогава никой не знаеше и не беше чувал.

Това четене продължи дълги години, през които съм изчел толкова много книги, че чак съм забравил вече колко. В последно време отвикнах да чета, вероятно съм на мисловна диета. Имам силата да чета само събота или неделя следобед, малко преди да дремна за час-два.
Знаете, че обожавам старата соц-фантастика. Без да влизаме в спор, дали тя е боклук или не, обичам я безрезервно.
Наскоро попаднах на една от книгите, които от дете търся. "Заключената планета" от Георги Данаилов и Васил Райков ми беше в списъка на MOST WANTED, вероятно заради интригуващото заглавие, както и заради годината на издаване. Това в моите фантазии я превръщаше в култов sci-fi роман, с роботи, смели астронавти, битки с извънземни.
Благодарение на antikvarnica.bg, книгата се оказа в мен за броени часове. Цяла седмица отлагах отгръщането на първата страница. Днес я ударих за 2 часа. Не се шегувам, чета много бързо, вероятно това също го знаете, ако добре ме познавате. Да си призная, въпреки усещането за хартия, всички страхотни моменти в книгата /има подпис на Здравко на десета страница, какво ли е станало с него.../, романът е много слаб.

В далечното бъдеще /от гледна точка на 2017 обаче не е така далечно/, едно дете стои у дома болно, с настинка. Лекуват го само роботи. Идва чичо му, комуто детето казва, че на горния етаж в семейната къща, в стаята на дядото има сейф, в който има нещо много ценно. Чичото казва, че е отворил сейфа, а вътре е намерил дневник на катастрофирала космическа експедиция на планетата Епсилон. Там те живеят в ракетата, която е повредена / нещо в двигателя, все едно си в луксозен джип на пътя, всичко ти работи, ама се е скъсало нещо и ни метър не може да мръднеш/. По едно време се появяват туземни жители, които са болни от шарка. Нашите успяват да намерят лекарство, което да им повлиява и тъкмно да тръгнат към континента, за да открият повече за планетата, в същия ден се връща дядото...от космическа експедиция. Детето иска да научи повече за съдбата на експедицията, но каква съдба. Оказва се, че във въпросния сейф, дядото си крие пиячката, а цялата тетрадка е написана/измислена от чичото, който иска да забавлява детето, докато то болно.
Малкият е много разочарован, докато не разбира, че чичото заминава и той за експедиция, за същата планета и вероятно е описал очакванията си за там. Туш, фанфари, книгата свърши. Очаквах много повече, въпреки увода, в който писателите почти се извиняват, ако не се е получило.
Но като си знам, че съм си късметлия, в края на книгата намерих нов повод за мечти и търсения - списък на други заглавия, които трябва да си намеря. Хубаво е, като едно разочарование ражда нови копнежи.


събота, 20 август 2016 г.

Оркестърът на Милчо Левиев - Блус в 9 - оригинал от 1965

Този инструментал чух случайно по радиото преди около година, в някакво предаване по никое време, в което говориха за Милчо Левиев. Още от първите тонове, признавам си, настръхнах. Джаз с примеси от народна музика, много модерен коктейл по онова време. Динамичен и примамливо екзотично звучащ. Ще речеш,  че е записано в Ню Йорк, а не в социалистическа София.
След дълго търсене попаднах и на оригинала. Споделям го сега и да ви е сладко:

четвъртък, 5 май 2016 г.

Куриерска фирма STAR POST или една история как пратка пътува месец от София до Стара Загора, мистериозно се губи, а се появява накрая, като по чудо



От много време не съм се ядосвал така.  Хубавото е, че най-накрая ми стана много смешно. Но историята, която ще ви разкажа е много показателна май за целия български бизнес. Налейте си нещо да пиете и слушайте внимателно.

Не бях ползвал никога услугите на фирма STAR POST, преди около месец и нещо да ми изпратят договор по тях. В суматохата ми направи впечатление, че договорът се позабави, но не му отдадох голямо внимание. Мина седмица, а договор нямаше. Странно. Един ден една моя колежка ми го донесе, защото ходила в офиса на STAR POST и те я разпитали къде работи и казали – Еха, абе там има един на този адрес, я му предай това писмо.
И тя си го взела и го предала.  Ми хубаво, малко странно, ама...дали са и го и това е.

На 4 май, 2016 ми звънят от непознат номер. Вдигам, учтив женски глас ме пита кога мога да бъда намерен най-накрая на адреса ми, че да ми предадат пратка. Леко учудване, но на адреса има почти постоянно хора, върволица от куриери е, непрекъсната, няма как да е ходил някой и никой да не е намерил.
- Откъде е пратката?
- /казва фирмата/
Хм, позната фирма, чакам нещо от тях. Но кога ли са идвали?
Момичето не знае нищо,  нито кога са идвали, нито как са ме търсили. Нещо ми щуква да попитам за датата на изпращане на пратката. Неловко мълчание...
Ами, доста време е минало, но утре в 9 ще бъде при вас!
Идва утре, но и 9 минава, почти 9.30 е. Ценя точността. На стационарния телефон в офиса им в Стара Загора не вдига никой. Звъня на националния, където ми казват, че те са в София и няма какво да ми кажат за Стара Загора, някакси логично е и аз се съгласявам.
Питат ме за номер на товарителница, а аз обяснявам за обаждането, казвам номера, а те са съгласни с мен, че ситуацията е неприятна, но "те са в София". Дават ми номера на куриера тук. Мъжки глас, който звучи сякаш го будя от някаква дълга летаргия. Името ми му напомняло нещо, да, но пратка за мен нямало. Не знаел за такава пратка. Да го извиня, че имал и друга работа.
Звъня на националния телефон, откъдето също казват, че не знаят за такава пратка. Но ми звъни друг телефонен номер, където женски глас /няма име, няма позиция/ ми казва, че ще ми помогне. Казвам и първия номер, тя казва, че ще позвъни и ще ми даде обратно информация. След минута ми казва, че пратката ми е във офиса в Стара Загора, но трябва да изчакам, защото куриерът им щял да излезе, а след това да отида да си я взема.

Минава половин час, но никой не звъни. Звъня аз на куриера, същият сънен и апатичен глас ми казва, че има пратка, но не може да я намери. Не знаел къде е. Моли за номер на товарителницата. Бесен съм.

Звъня на другия телефон, на ръководния кадър. Ей, веднага извъртява позицията – тя ми е казала, че куриерът отива да я търси, а да не бързам така, имаме цял ден пред нас, не е казано, че на момента трябва да ми се донесе, има ред.

Избухвам, като я заплашвам с адвокат, при което и разказвам и за предния път, когато служебна пратка е дадена на непознат човек, като и обяснявам, че работим непрекъснато с куриери и имам база за сравнение и за момента услугата им е под всякаква критика. Тя не изглежда кой знае колко впечатлена, като приема коментара ми за почти обиден, при това „преди празниците”.  Човекът им тук бил едва на два дни работа, нямал още рутина, да му вляза в положение.  И скоро ще ми позвънят, за да ми кажат какво и кога ще се случи. Мълчание.

На път за среща минавам през офиса им в Стара Загора. Сврян в помещение от типа на бивш гараж, в което се лута момче на около 25 години, въздухът мирише на мръсно, на застояло,а цялата предница на блузата му е в лекета. Представям му се, а той се паникьосва и ми подава голяма кутия с луксозна опаковка и ме пита дали това не е то за мен...
Подател – голяма медийна агенция, получател ОББ...а ся де, каква е връзката между мен и този колет.
- Ако той не е за вас, аз вчера дадох на едни хора един таблет, да не е бил той за вас...
Става ми ясно, че момчето до такава степен „не си е поело дъх”, че не разбира, че пратките имат получател, който не може да е всеки, който дойде в офиса на фирма Стар Пост.
Обяснявам му, че ще дойда с адвокат след 5 минути и си искам пратката или да получа обезщетение. Момчето ми показва, че джобовете му са празни и няма пари. Пак започва да гледа голямата пратка с получател ОББ, която кой знае защо е решил, че трябва да ми даде.
После кляка и започва да чете адресите по купчините каталози, които същата фирма явно е наета да разпространява, но си стоят в офиса им.
Взимам нещата в мои ръце, започвам да преглеждам пратките. Първата пратка, поставена на видно място, с надписи  - СПЕШНО, ВАЖНО, ДА СЕ ПРЕДАДЕ ЛИЧНО...е моята.
Момчето се пляска по челото. Да, същата пратка е отделил сутринта, за да ми я донесе и я е забравил, защото е излязъл от офиса.
- Кога е пусната пратката?
Той започва да чете по товарителницата, вдига ръце, не може да намери датата. Тя е ясно видима – 4 април.
- Кога дойде този пакет в Стара Загора?
Вдига рамене:
- Аз днес го получих, но не знам защо. Нов съм.
Един месец да пътува експресна пратка от София до Стара Загора със STAR POST /днес е пети май!!!!/…ето това е. Обяснявам му, че така не се работи, на което той ми се извинява повторно. Но каво да прави той? Излизам от офиса и звъня на мениджърката. Тя обаче не вдига вече телефона си. Приключили сме. 

Ще оставя въпросната история без коментар в края.  За неразбралите и незапомнилите, фирмата е STAR POST, регистрирана и като СТАР ПОСТ ООД.
Ще дублирам това писмо и към тях, ще ми е интересна реакцията им.
Имате ли и вие подобни преживявания с тях?


четвъртък, 28 април 2016 г.

"Обещай ми последния танц за мен" и една история в повече...

Било е преди поне 20 години. Бях още студент, беше така отдавна. С още някой стоях на бордюра на една автобусна спирка и пиехме бира. По едно време обичах да стоя по бордюрите и да зяпам света. Или пиех бира или четях книга. Приемах го така нормално, както в момента би ми се сторило еднакво ненормално. Не мога да си обясня защо, вероятно е нямало другаде къде да се седне. И по улиците почти нямаше движение.

И докато си седим и пием бира, пред нас група цигани бутаха с голям зор огромен дървен шкаф. Изкорубен радио-шкаф, от който стърчаха жици. Представете си, че тогава беше напълно нормално и група цигани да бутат огромно дървено радио по улиците и то да стърже от допира си в асфалта.
До момента нормално, сякаш, нали?
Точно пред нас шкафът се разпадна и от него по целия път се разпиляха плочи. Десетки малки и няколко големи. Пред мен се приземи една, вдигнах я и настръхнах  - плоча на Щурците с непозната за мен /в оня момент/ песен.
Пресъхна ми устата, преглътнах бира, за да мога да говоря и започнах разговор с циганите. В опита ми да купя само едната плоча се провалих, те не успяха да ми продадат и радиото, но се разбрахме някъде по средата. Взех всички плочи за 2 бири, с които те седнаха до нас, паркираха радиото и си ги изпихме. Сигурно сме били свръхлюбопитна гледка, но нямам как да ви разкажа за тази история по друг начин, освен с думи. Тогава снимките се правеха още само във Фотото.
 Разделихме се, като те обещаха, че ако има плочи, ще се обаждат. Но къде ли, вероятно са мислели, че ще стоя постоянно на онази спирка и да пия бира, гледайки движението. Знаете ли, сега ми изглежда доста вероятно точно това да са очаквали, беше напълно в духа на онова време.
А някъде в шкафовете ми е все още тази плоча, без обложка и ужасно изтормозена от  времето. Но много си я обичам.

И после едно лято много обичах да пея тази песен, без думи, постоянно ми беше в главата.

 Което е съвсем друга история, която може да стигне до вас някога. Или пък никога. Стига да мога да дам думи на песента, която знам.


събота, 23 април 2016 г.

50 години "Ромен Ролан" или малко спомени за моето училище...



Днес училището /”Ромен Ролан”, град Стара Загора/ ми стана на 50 години, а аз, 43годишният му възпитаник смело проспах деня. После зяпах снимките из Фейсбук, като в главата ми нахлуха пак те, спомените.
Който ме познава добре, не може да не знае, че аз много често живея в спомените си, такива реални и жизнени, понякога много по-истински и верни от случилото се в даден момент или ситуацият. Реших да ви споделя някои от моите спомени за това училище, като не настоявам да ми повярвате. Много вероятно е да ви прозвучи нереално, но може и наистина да не се е случвало.

Езиковата гимназия” беше особено място, което не беше за всеки. Още от есента на 7-ми клас започнах курсове по български език и математика, организирани от самата гимназия, за да се подготвя за изпита.  Страхотен респект към преподавателите, въпреки, че не помня да съм научил нещо кой знае какво, но се усещаше ясната разлика между тях и учителите в основното ми училище. Не можех да си я поясня сам на себе си, но разликата беше ясно в нивото.
Езиковата гимназия бе специално училище, място за наистина талантливи и умни деца, често децата на тогавашния елит на града. Ние бяхме един от последните набори, които приемаха не само по резултатите от изпитите, но и по различни „особености” – роднински линии с „активни борци”,  бележити партийни членове, много странното за мен тогава „ от земеделски район” /или нещо такова, не помня точната формулировка, но течеше смяната на имената, ще се сетите за какво става дума/.

Първата ми година в гимназията беше пълна с много учене, по 10-12 часа на ден, училище и занималня до скъсване. Дори си спомням, че по това време още се учеше в събота.  Вярно, до обяд, но се учеше. И се работеше, къде ленински съботник, къде реален работен ден.
„Ромен Ролан” бе различното училище тогава в Стара Загора, не само заради своите ученици, но и заради своите учители. Много различни от колегите им по другите училища.  По-шарени, по-свободомислещи, не ги беше чак така страх да напуснат шаблоните, в които се тъпчеше.
В предното ми училище ни караха да наизустяваме съветските републики, да учим за Ленин и за братските социалистически страни. Изведнъж пред теб се открива свят, в който има Джон Ленън, говори се за Шекспир, Айрис Мърдок, Алън Силитоу. По-големите ученици си позволяват да ходят с кожени якета, да слушат хеви метъл, да имат дълги коси.

Нещо невиждано за нас, зайците, които идвахме от началните училища, в които цареше правилник, директно зает от макаренковщината, която беше завладяла образованието.   Още помня надписите  AC/DC, VENOM, MANOWAR, които изникваха на най-неочаквани места в училището, особено на чиновете.  Имаше нещо като площадка между сградата на гимназията и залата за борба, на която можеше да се излезе от прозорците на една от класните стаи. Някой беше сложил счупена скамейка, стената беше нашарена с надписи, а там се криеха батковците и каките, защото никой не се сещаше да ги търси там.

И докато вътре кипеше учебен процес, те  често си позволяваха да бъдат там, да си приказват или да си драскат по стената. Имаха късмет, че никой не беше казал на учителите, че от прозореца може да се излезе и да се седне отвън.
Времето беше много особено, много пикантно на вкус, „гнилият социализъм”, съчетан с липсата на определени неща по определени периоди по магазините. Докато липсваше луканка, тоалетна хартия или легени, всичко минаваше метър. Когато започна да липсва доверие в системата, съвсем си отпуснахме края на това, което се случваше и с нас, учениците.
Неочаквано за нас се претопиха почти кастовите различия между децата на партията и децата от обикновените семейства. Не, че стените бяха много високи или непристъпни, все пак беше краят на 80те години. Преподавателите по военно обучение, които до тогава колеха и бесеха, налагайки партийна дисциплина и армейска зрялост изведнъж им дръпнаха килимчето под краката. Те слязоха до нивото ни, в някакво междинно положение между учители и ученици, като по-често играеха на тенис на маса с нас, отколкото да се мешат в учителската стая. Същите прагматици, които във военна униформа ни проверяваха сутрин за дънки, коси и други подробности, изведнъж се пуснаха по джинси и маратонки и демонстрираха либерализъм, както и интерес към всичко ново, което се случваше извън сграда на гимназията. Обучението по руски, на което преди се отдаваше голямо внимание, изведнъж се превърна в слушане на грамофонни плочи с руски военни песни. Преподавателката носеше грамофона, а вместо да ни мъчи с падежи и стихове, просто седеше, слушаше с нас, а после казваше „Каква страна си отиде, каква страна...”. Изведнъж изчезна и преподавателят от ГДР, хер Пуппе, който няколко години мъчеше с есесовска прецизност немските класове. Предан комунист, той дистанционно прие разпада на ГДР като свой личен провал и побърза да се прибере, вероятно с намерението да основе подривна група или да помогне на Хонекер да се скрие. Това ни беше в главата тогава. Беше студено, а аз отхвърлил догмите, ходех с балтон, кубинки и черен пуловер.

Опитвах се да пусна дълга коса, брада и тепърва откривах музиката, която щеше да ми стане любима. До живот, поне така се казва.  Не съм се променил много от онова време, да знаете.
Във времето на началото на демокрацията, „Ромен Ролан” си остана пак „училището”, въпреки много резкия водовъртеж от учители, които започнаха да се появяват и да изчезват.  И думите им се променяха и изчезваха, за да бъдат променени нещата, които четяхме по учебниците и ни тъпчеха по главите. Защото, нали разбирате, Тодор Живков падна за няколко часа, но усещането за него беше така дълбоко пропито навсякъде. Често по история ни казваха „този урок няма да го вземем” или „това не е точно така, учебникът е остарял”.

Завърших училище през 1992 година. Времето, в което тепърва предстоеше големия взрив, една идея преди мутрите, големите кражби, в която повечето хора вярваха, че сме на правия път.  Балът ни беше в Операта, която тогава беше превърната в питейно заведение.  Всички бяхме така излъскани, с костюми, обувки, прически, над които сега бихме се надсмели. И изведнъж гимназията ни изчезна, оставяйки само някакви неясни спомени. Докато бяхме вътре, не съществуваше друг свят, извън случващото се в коридорите, пълни със шкафчета, които никой не употребяваше.  Нашето „утре” започваше  и трябваше да поизтрие малко от случващото се преди това. Нищо лично, скъпо училище, просто профилактика на харда.

Няма да ви измъча със спомени за неразделен клас и преживявания, заети от филма „Вчера”. Имаше от всичко, и хубаво и лошо. Понякога лошото преобладаваше,  но не всеки облак има сребърни очертания. Има само един спомен, който често се връща в мен. Пролетта на 1989 отиваме на екскурзия до Варна, с влака, естествено. Качваме се към 23.30, било е явно неделя, защото слушаме популярното тогава музикално предаване „Неделя” вечерта, по което пускаха метъл. Влакът е пълен, а ние вдигаме шум до небето, защото по радиото са пуснали Металика. Към 12 вече ни паднаха батериите на касетофона / бе да поясня, имаше едни такива по-големи батерии, които се слагаха на касетофоните, като няма ток наблизо/, след което музиката спря.
Чакаха ни 4-5 часа пътуване до Варна, спря осветлението в коридора, а ние стояхме прави и гледахме светлините на селата и градовете, през които минавахме.  Сега ми се струва, че е била една безкрайна вечер, в която е можело да си кажем много неща, а и вероятно сме си ги казали. Но не помня, изведнъж се събудих на гара Варна, в дразнещо студения сутрешен морски въздух, примесен с миризма на мазут и крясъци на чайки. Мислех си, че тази вечер е променила нещо в мен, така и така не бях сигурен в това, май никога няма да разбера тайната. Но това вероятно е по-добрият вариант, ако приемем вероятността всичко това по-горе никога да не е съществувало, а просто да е плод на моето въображение, докато съм живял в своята социална колба, плод на експеримента, който се случи с моето поколение.

вторник, 22 март 2016 г.

Спомени за една тераса, които изплуват от нищото, за да потънат пак там...

Когато бях дете, говоря ви за 80те години, всяка събота и неделя отивахме на гости на село. Връщането беше в неделя следобед, а за който не е живял онези години, да припомня - неделята  беше свещен ден. И ако до едно време съботата беше работен ден, в неделя всичко спираше, замираше, включително и магазините. Всички стояха у дома, често на маса и пред телевизора. И за неделите ставаше дума. Минавахме през село Ракитница, а на от последните къщи, само над пътя, принадлежеше една голяма разкошна тераса.
Тия дни пътувах, бях се загледал в нещо и видях отново терасата. Мръсна, пълна с боклуци, разкъртена и лишена и от грам човешко присъствие. Нормално е за селата, щях да си кажа, ако не ми беше щукнало в главата едно малко пламъче...
АМА ТОВА Е ТЕРАСАТА!!
Как можах да забравя, че всяка неделя нарочно забавяхме колата, за да видим хората на широката тераса. Имаше зеленина, имаше голяма маса, която по всяко време беше винаги пълна с хора /неделя следобед/. Миришеше на скара, чуваше се музика, сигурно всеки им е завиждал.
Това продължаваше с години, не помня колко много. Може да е било няколко следобеда, а може и да са били дълги години, в които пиршествата там никога да не са свършвали.

Но със сигурност не помня кога престанахме да гледаме терасата. И докато преди това говорихме за нея и гадаехме с километри преди това какво ще видим, тя изведнъж избледня и изчезна. И сигурно нямаше никога повече да не се сетя за нея, ако не бях минал с рейса покрай къщата, в която май никой вече не живееше.
И на нашата къща на село вече никой не живее, а беше така пълна с живот някога, баща ми отдавна не е сред нас,  къде ли обикаля света Запорожецът, с който тогава пътувахме. И къде ли кръжат тези странни спомени, на които се отдадох вчера, докато във автобуса пътувах към София. Не съм уверен, че са били истина. Но така убедително прозвучаха, че  сякаш е много вероятно да са били точно, само и единствено истина, зад която да мога да застана.

вторник, 8 март 2016 г.

Очарованието на един селски смесен магазин :) - село Яворово, 2009 година



Какво ли ще се случи, когато...?

Преди години търсехме компютрите, защото те ни улесняваха и опростяваха задачите ни. Сега сме на преломния момент, когато те вече ни задават задачите и усложняват до една степен живота ни. Стремежът да преминем бариерите на реалността ни води до  паралелна вселена, в която всичко е бързо, а забавяния идват само от натоварен процесор или паднала батерия.

петък, 29 януари 2016 г.

Как пожелах да не получа сертификата "Коректна фирма"...

Ако ме познавате добре, ще знаете, че обичам, обожавам да говоря с мошеници, особено ако се опитват да ми пробутат нещо. Но това е тайна, да знаете...
Замислен за работата, машинално вдигам телефона и по инерция изпускам първите секунди. Стационарен бургаски телефон. Зацепвам от следния момент:
"...и сте номинирани със сертификата "Коректна фирма", който е напълно безплатен, представлява пет водоустойчиви стикера и регистрация в нашия сайт..."
Благодаря ти, Господи! Такива са ми като три кафета, ох, обичам ги.
Около 2 минути, в които аз учтиво се съгласявам, ахкам, че имат реклама в БТВ, че може и мен да ме рекламират там, че специално и аз съм подбран, че е така евтино /но то е безплатно, но се заплаща за оформянето на документите.../
- "Ще желаете ли да получите пълния пакет, като заплатите на куриера..." нахъсано продължава тя.
- ЧАКАЙТЕ ДА ВИ ПИТАМ НЕЩО! -стрелям веднага аз...
- "ВИЕ ОТКЪДЕ РАЗБРАХТЕ, ЧЕ НИЕ СМЕ КОРЕКТНА ФИРМА?"..последва мълчание..
Коректната фирма се окопити бързо:
- Четохме за вас в интернет и не намерихме негативни коментари!
Аз: Много ви е занижен критерият! А положителни намерихте ли?
Коректната фирма: Ние положителни не търсим, защото се манипулират!
Аз: Айде бе, значи не мога сам да си пиша негативни коментари, а положителни мога?
Мълчанието отсреща се прекъсва само от дишането и в слушалката.
Аз: Ще взема да си напечатам аз лепенки и да не ви занимавам с доставката, да не пращате хора до Стара Загора? 
Коректната фирма:  Но как така, няма да имате официален сертификат.
Аз: Бе няма да ходя със сертификата запасан, никой няма да пита за него.
Коректната фирма: Но това е официален документ за препоръка пред всички...

Аз: Един път така ми звъняха за прахосмукачки Рейнбоу, били ме препоръчали. 
Коректната фирма: Но ние сме национално представена фирма...
Аз: Абе, защо не лепнете такъв стикер на Парламента? Или пък на челото на Бойко Борисов? Или те не са достатъчно коректни? Като го направите, пак се обадете, тогава ще съм навит :)
Коректната фирма вече се хили с глас. Хиля се и аз.
Коректно благодаря от името на фирмата  като моля повече да не бъда занимаван с лепенки.
Женицата отсреща затваря, за да звънне на следващата "КОРЕКТНА ФИРМА" в България.
Много ми е чудно, но все по-често виждам тези лепенки навсякъде. Дори видях и такси със залепени лепенки. Хорската глупост става все по-изумяващо всеобхватна,  а наглостта им - все по-изобретателна. Учудва ме броят на вързалите се на тази плитка измама. Но такива са времената, коректни...Поне ми мина главата и живнах, благодаря ти Коректна Фирма!

неделя, 13 септември 2015 г.

Докато въртя каналите - ГЕРБ обявява своите кандидати за кметове за Избори 2015 и Георги Марков се изказа...

Когато за първи път пуснали SEX PISTOLS по телевизията в Англия, някакъв възмутен бачкер си счупил телевизора. Защото няма смисъл да чупя нещо, което понякога ми върши работа, не гледам често телевизия. Но днес, по една случайност, докато обядвах, попаднах на тържественото събитие, на което партия ГЕРБ обявява своите кандидати по места за Избори 2015 година. И точно по време на речта на един човек, който ми се оказа странно познат. Гледам го, гледам го, абе, кой беше този. Нещо смътно ми се върти около СДС, ама кой да беше..."ГЕОРГИ МАРКОВ, конституционен съдия" се изписа на екрана и ми спести чуденето.

И се усетих като оня бачкер, който видял Пистълс и си счупил телевизора. Но не го счупих, нямах в ръцете си тухла или чук. Бодях домати и краставици в една купа за салата, не ми се чистеше мазното, което щеше да се стече от ударения говорител - бард на "процъфтяваща България под управлението на ГЕРБ".

Нов телевизор не ми се купува, защото все някога от нещо ще трябва да разбера официално, че е време да се махам от родината си. До момента в мен се борят само догадки /вероятно има връзка с думата ГАДОСТ, така си мисля/.
Режисираната реч на бившия син активист ми напомни на най-доброто от времето преди 1989, с аплодиранията под команда, мачовските нахъсвания /БКП и КПССС - Вечна Дружба!/, които се поемаха и затихваха едва, когато и най-съвестните клакьори си седнеха на задниците. Но какви пожелания, какви пожелания, ГЕРБ с десета победа за 9 години съществуване, Бойко Борисов - трети път министър председател. Вероятно такива песни са му пеели и на Тошката /Тодор Живков/, че изкара толкова време на трона. Ей така, само да да не си разочарова феновете. И как само посегнали и на Цветан Цветанов, как му посегнали само, нямат срам, защото той, Цветанов...и така нататък.

Не знам, за това време ли беше изпял Георги Минчев следните думи:
След срещата с момчето щом се върнах в къщи,  
пуснах радиото и песните все едни и същи. 
Кой ги беше писал, кой ги беше пял, 
 кой ги беше пуснал без да стане скандал.
Ядосах се, изтичах, настигнах момчето решението само за секунди беше взето,
от този ден нататък, когато съм на сцена винаги на всякъде да пея рефрена...

След започването на речта на кмета на Бургас, която възвести поредните победи на партията, продължавах да си пея това, което някога изпя Георги Минчев, но в друг контекст и други години. Много съм стар за цигари и алкохол, китарите и рокендрола без свобода в главата звучат като Веселин Маринов, който пее на плейбек, пред партийни активисти с подарени билети. Много искам нещо да се промени, нещо да бъде различно. Докато режисьорите на партийните събития са все едни и същи, докато мисленето ни е такова, докато няма и желание да се нарушат похватите за водене на партийна агитация, заимствани от времената около и малко след Априлския пленум, нещата няма да се променят.  

Следват шумни ръкопляскания, последвани от бурни овации, стихийни викове в подкрепа на Ръководителя на Партията, които преминават в организиран хор, който припява основните достижения. След това ми идваше предимно и основно да пусна водата в тоалетната.

сряда, 21 януари 2015 г.

вторник, 20 януари 2015 г.

Басня за Пуяка и за желанието на всяка цена да стигнеш до върха

В един кален и мръсен селски двор живеел един пуяк. Той много обичал да се прави на важен и да кръстосва из двора, но най му се харесвало да се върти около едно високо дърво. И се върти ли, върти, опитва се да хвръкне и да стигне до клоните, но не успява. Няма сили. Но това не му пречи да опитва пак и пак.

Минало прасето и му казало:
- Братко, гледам как се мъчиш, нямаш сили да стигнеш и до най-долните клони. Но виж колко лайна има наоколо, те са пълни с полезни вещества, яж по много от тях и ще станеш силен и ще скочиш до самия връх на дървото.
Решил пуякът да го послуша и о, чудо...два дни ял редовно лайна и само подскочил и веднага стигнал до клоните на дървото. Амбицирал се, седмици наред ял, ял, заякнал, станал голям, разперил се, подскочил и на върха на дървото. Чудо невиждано!
Много му харесало, най-отгоре, разперил се, почнал да се фука. Все пак...за първи път на върха. И то благодарение на изядените лайна. И продължавал да вика от радост.
В същото време обаче от фермата излязъл селянинът, забърсал очите и какво да види, най-отгоре на дървото стои една голяма птица и се пери и му нарушава тишината. Взел пушката и веднага я застрелял. Пуякът паднал на земята в калта, а животните тихо го заобиколили.

Прасето печално заключило:
- Братко, братко, ти как не разбра, че ядейки лайна, бързо стигаш до върха, но и бързо падаш.