сряда, 22 юни 2016 г.

За добрите момчета и момичета, които искат да работят, но не са наясно къде и защо

Имам усещането, че хората идват на интервю за работа, защото вярват в чудото, че някой ще вземе точно тях, за да "работи на компютър", при това - без да имат никаква квалификация, опит, дори желание да научат - каква е точно позицията, за която кандидатстват...
Както са правели преди:
- Абе, има едно момче от село. Много добро, ама без късмет, а майка му и баща му, колко са добри, ти сам не можеш да си представиш?
- И...?
- Ми няма и, вземи го на работа, подай му ръка, ще ти бъде помощник във всичко.
И идва момчето, което е син на добрите, а то самото е добро, ама без късмет. Едно такова вяло, не знае каква е работата, не е чело, то идва, защото се усеща повикано. Не можело да се обвърже с траен договор, иска нещо да мине време и да опита другаде, нищо, че твърдят, че нямало късмет, може и да има. Не, точно това не го може, но ако ти го обучиш...
Не искаш да обучаваш никого ли? Сигурно и ти си такъв некадърник, не можеш едно "добро момче" да обучиш.
Минути след това отпращаш доброто момче да си ходи, ако е възможно и по-далеч.
То си мисли - Светът е несправедлив, нямам късмет, хората не са добри с мен, но ще опитвам пак, аз съм позитивен и ще успея!
Аз си мисля - Какви са тия хора, които пращат някого някъде да го "назначат на работа", а той дори не се интересува каква е работата. Нито пък каква ще бъде, важното е да го назначат.
 
Като в държавно предприятие или в Агенцията по вписванията, да чакаш 1 час, за да платиш и да ти приемат лист хартия, в една напълно абсурда и безсмислена формалност. Жената зад бюрото е много добра, дъвче нещо /май фъстъчки/, подхвърля ми личната карта като ресто върху мраморния плот, а докато ме обработва се почесва по гърлото. Среден срок на обработка - 10 минути, тя за никъде не бърза, хладно е, спокойно е. Отвън чакат над 20 човека в приемна, в която има натрупани строителни материали, няма климатик и потта тече из ведро.
Но чак отвън те удря прозрението - че ето къде най-накрая отиват добрите момчета и момичетата, дето искат да бърникат компютъра, да ги вее климатика и да им е хубаво. Ти си от другата страна, дето седиш потен, крив и уморен. 
Част от универсалната космическа правда изглежда възстановена.
 

петък, 17 юни 2016 г.

43 към 44 или как прекарах вечерта преди Големия ден

От години не си празнувам рождения ден. Не му обръщам голямо внимание, но все пак, един път годишно е само. Като предястие отворих едно шише вино от хладилника и си пийнах. Изгледах смешен филм за зомбита, да знаете, аз обичам филми за зомбита.
И докато в главата ми звучеше ето това, реших да ви драсна няколко реда. Но си налях малко вино.

Като цяло, да започваш 44-тата е някакво начало на пределната старост, в която ми е време да намаля темпото, да стана по-техничен, да рафинирам хаоса в душата ми. Но рафинираното, казват, било вредно.
Много ми се иска да си подаря или да ми подарят здраве за Мишето /което за поредна седмица боледува/, здраве и щастие за Ванчето,  за всички наоколо. Не бих отказал и няколко тънки парченца спокойствие, които да смуча като дъвки и да им се радвам на привидно ментовия, но все пак спокоен вкус. Тихи утрини, в които не ставам рано, а винаги мога да се обърна още един път в леглото и да напсувам телефона, който ме буди. Спокойни дни, пълни с вдъхновение, което ми бяга напоследък, то се и усеща. Дълги и топли вечери, а ако може да се впишат щурци, далечен звук от влак, мирис на гора, то мечта, аз съм твой последовател.За картофи, печени в жарта на огнището, няма и как да си мечтая, то е някъде далеч, далеч, недостижимо в бъдещето.И по-малко умора и стрес, те са нещата, които ме убиват.

Днес колегите ме изненадаха и с нещо страхотно.
Хубава идея, за която се опитат да благодаря, ама не излезе много удачно, защото по свой тертип, ако не зная какво да кажа, винаги казвам по някоя запомняща се глупост. Звучи триумфално и помпозно, но все пак е глупост. :)
Прекрасна идея, която ни обединява трикотажно, а и не само. :)

Но да пия едно вино още, да позяпам още за зомбитата и да чакам да навърша 43, за да започна 44-тата година. Още само някакви 70 минути ми остават. Наздраве с виното и умната.



събота, 4 юни 2016 г.

За шума и модерния свят - нещо като опит за сценарий за фантастичен филм

Почти си мисля ,че това съм го чел някога като дете. В едно общество в бъдещето имаха огромни проблеми с шума, който вече беше така страшен, че ходеха със слушалки, въпреки това, вибрациите ги довършваха. Главният герой изведнъж попадна в пълна тишина и...полудя.

Не си спомням името на автора, нито на разказа, не съм сигурен, че и такъв разказ има въобще. Ценя тишината повече от шума.
Когато се преместих да живея на сегашния ми адрес, най-впечатляващото нещо през целия ден беше абсолютната тишина.Вечерта оставаше да пусна музика, да отворя прозореца, да дишам с пълни гърди и да слушам тихо и галещо музика. Свикнах да спя на музика, с години. Тиха и обгръщаща, галеща въображението и възбуждаща сънищата.

Изминаха 16 години от този момент. За съжаление, околността вече е един сравнително шумен квартал, в който до късно вечер се чува рев на мотори, песните от околното заведение, звуци от някое събитие в града.  Има моменти, когато просто не може да се заспи, затворените прозорци са задължителни.

Съвсем скоро шумът ще стане основен проблем в градовете ни. Свистене на коли, шумна музика, викове, крясъци. Дали ще мога да намеря такова място, в което има тишина и въздух?
Тези места ще намаляват. И това не е фантастика, а реалност.