Днес училището /”Ромен
Ролан”, град Стара Загора/ ми стана на 50 години, а аз, 43годишният му
възпитаник смело проспах деня. После зяпах снимките из Фейсбук, като в главата
ми нахлуха пак те, спомените.
Който ме познава добре,
не може да не знае, че аз много често живея в спомените си, такива реални и
жизнени, понякога много по-истински и верни от случилото се в даден момент или
ситуацият. Реших да ви споделя някои от моите спомени за това училище, като не
настоявам да ми повярвате. Много вероятно е да ви прозвучи нереално, но може и
наистина да не се е случвало.
„Езиковата гимназия” беше
особено място, което не беше за всеки. Още от есента на 7-ми клас започнах курсове
по български език и математика, организирани от самата гимназия, за да се
подготвя за изпита. Страхотен респект
към преподавателите, въпреки, че не помня да съм научил нещо кой знае какво, но
се усещаше ясната разлика между тях и учителите в основното ми училище. Не
можех да си я поясня сам на себе си, но разликата беше ясно в нивото.
Езиковата гимназия бе
специално училище, място за наистина талантливи и умни деца, често децата на
тогавашния елит на града. Ние бяхме един от последните набори, които приемаха
не само по резултатите от изпитите, но и по различни „особености” – роднински
линии с „активни борци”, бележити
партийни членове, много странното за мен тогава „ от земеделски район” /или
нещо такова, не помня точната формулировка, но течеше смяната на имената, ще се
сетите за какво става дума/.
Първата ми година в
гимназията беше пълна с много учене, по 10-12 часа на ден, училище и занималня
до скъсване. Дори си спомням, че по това време още се учеше в събота. Вярно, до обяд, но се учеше. И се работеше,
къде ленински съботник, къде реален работен ден.
„Ромен Ролан” бе
различното училище тогава в Стара Загора, не само заради своите ученици, но и
заради своите учители. Много различни от колегите им по другите училища. По-шарени, по-свободомислещи, не ги беше чак
така страх да напуснат шаблоните, в които се тъпчеше.
В предното ми училище ни
караха да наизустяваме съветските републики, да учим за Ленин и за братските
социалистически страни. Изведнъж пред теб се открива свят, в който има Джон
Ленън, говори се за Шекспир, Айрис Мърдок, Алън Силитоу. По-големите ученици си
позволяват да ходят с кожени якета, да слушат хеви метъл, да имат дълги коси.
Нещо невиждано за нас, зайците,
които идвахме от началните училища, в които цареше правилник, директно зает от
макаренковщината, която беше завладяла образованието. Още помня надписите AC/DC, VENOM,
MANOWAR, които изникваха на
най-неочаквани места в училището, особено на чиновете. Имаше нещо като площадка между сградата на
гимназията и залата за борба, на която можеше да се излезе от прозорците на
една от класните стаи. Някой беше сложил счупена скамейка, стената беше
нашарена с надписи, а там се криеха батковците и каките, защото никой не се
сещаше да ги търси там.
И докато вътре кипеше
учебен процес, те често си позволяваха
да бъдат там, да си приказват или да си драскат по стената. Имаха късмет, че
никой не беше казал на учителите, че от прозореца може да се излезе и да се
седне отвън.
Времето беше много
особено, много пикантно на вкус, „гнилият социализъм”, съчетан с липсата на
определени неща по определени периоди по магазините. Докато липсваше луканка,
тоалетна хартия или легени, всичко минаваше метър. Когато започна да липсва
доверие в системата, съвсем си отпуснахме края на това, което се случваше и с
нас, учениците.
Неочаквано за нас се
претопиха почти кастовите различия между децата на партията и децата от
обикновените семейства. Не, че стените бяха много високи или непристъпни, все
пак беше краят на 80те години. Преподавателите по военно обучение, които до
тогава колеха и бесеха, налагайки партийна дисциплина и армейска зрялост
изведнъж им дръпнаха килимчето под краката. Те слязоха до нивото ни, в някакво
междинно положение между учители и ученици, като по-често играеха на тенис на
маса с нас, отколкото да се мешат в учителската стая. Същите прагматици, които
във военна униформа ни проверяваха сутрин за дънки, коси и други подробности,
изведнъж се пуснаха по джинси и маратонки и демонстрираха либерализъм, както и
интерес към всичко ново, което се случваше извън сграда на гимназията.
Обучението по руски, на което преди се отдаваше голямо внимание, изведнъж се
превърна в слушане на грамофонни плочи с руски военни песни. Преподавателката носеше
грамофона, а вместо да ни мъчи с падежи и стихове, просто седеше, слушаше с
нас, а после казваше „Каква страна си отиде, каква страна...”. Изведнъж изчезна
и преподавателят от ГДР, хер Пуппе, който няколко години мъчеше с есесовска
прецизност немските класове. Предан комунист, той дистанционно прие разпада на
ГДР като свой личен провал и побърза да се прибере, вероятно с намерението да
основе подривна група или да помогне на Хонекер да се скрие. Това ни беше в
главата тогава. Беше студено, а аз отхвърлил догмите, ходех с балтон, кубинки и
черен пуловер.
Опитвах се да пусна дълга коса, брада и тепърва откривах
музиката, която щеше да ми стане любима. До живот, поне така се казва. Не съм се променил много от онова време, да
знаете.
Във времето на началото
на демокрацията, „Ромен Ролан” си остана пак „училището”, въпреки много резкия
водовъртеж от учители, които започнаха да се появяват и да изчезват. И думите им се променяха и изчезваха, за да
бъдат променени нещата, които четяхме по учебниците и ни тъпчеха по главите.
Защото, нали разбирате, Тодор Живков падна за няколко часа, но усещането за
него беше така дълбоко пропито навсякъде. Често по история ни казваха „този
урок няма да го вземем” или „това не е точно така, учебникът е остарял”.
Завърших училище през
1992 година. Времето, в което тепърва предстоеше големия взрив, една идея преди
мутрите, големите кражби, в която повечето хора вярваха, че сме на правия
път. Балът ни беше в Операта, която
тогава беше превърната в питейно заведение.
Всички бяхме така излъскани, с костюми, обувки, прически, над които сега
бихме се надсмели. И изведнъж гимназията ни изчезна, оставяйки само някакви
неясни спомени. Докато бяхме вътре, не съществуваше друг свят, извън случващото
се в коридорите, пълни със шкафчета, които никой не употребяваше. Нашето „утре” започваше и трябваше да поизтрие малко от случващото се
преди това. Нищо лично, скъпо училище, просто профилактика на харда.
Няма да ви измъча със
спомени за неразделен клас и преживявания, заети от филма „Вчера”. Имаше от
всичко, и хубаво и лошо. Понякога лошото преобладаваше, но не всеки облак има сребърни очертания. Има
само един спомен, който често се връща в мен. Пролетта на 1989 отиваме на
екскурзия до Варна, с влака, естествено. Качваме се към 23.30, било е явно неделя,
защото слушаме популярното тогава музикално предаване „Неделя” вечерта, по
което пускаха метъл. Влакът е пълен, а ние вдигаме шум до небето, защото по
радиото са пуснали Металика. Към 12 вече ни паднаха батериите на касетофона /
бе да поясня, имаше едни такива по-големи батерии, които се слагаха на
касетофоните, като няма ток наблизо/, след което музиката спря.
Чакаха ни 4-5 часа
пътуване до Варна, спря осветлението в коридора, а ние стояхме прави и гледахме
светлините на селата и градовете, през които минавахме. Сега ми се струва, че е била една безкрайна
вечер, в която е можело да си кажем много неща, а и вероятно сме си ги казали.
Но не помня, изведнъж се събудих на гара Варна, в дразнещо студения сутрешен
морски въздух, примесен с миризма на мазут и крясъци на чайки. Мислех си, че
тази вечер е променила нещо в мен, така и така не бях сигурен в това, май
никога няма да разбера тайната. Но това вероятно е по-добрият вариант, ако
приемем вероятността всичко това по-горе никога да не е съществувало, а просто
да е плод на моето въображение, докато съм живял в своята социална колба, плод
на експеримента, който се случи с моето поколение.
