За невероятните разходки, които си правим...

И нали сме си големи приятели, татко и дъщеря, като ни накривят шапките, тръгваме на разходка.
Първа спирка - една хлебарница до Жабките. Паркираме отвън, купуваме меденка и сокче и сядаме на една ограда. Много обичам този квартал, една такава особена атмосфера на стар монолит, кооперации, които са повече домове, отколкото блокове. Цари приятна тишина, около нас играе едно коте, на което подхвърляме трохи. Колкото и да не иска да яде у дома, бисквитата с мармалад е изядена за минути, вече меденката дава зор, оставяме я на котето. До нас живущи пият кафе, удобно седнали на същата ограда, тихичко е, не минават коли, вътрешна улица е, особено спокойствие. Не се е променило от времето, когато аз бях дете. Само тогава беше по-ново.
Спирка две - градската градина. Въртим се на рибката, кончетата, люлките, пързалките, тичаме с децата. Успяваме да се откъснем, едва когато виждаме триколка, направена от дърво, от която звучи поп-фолк, свети в различни цветове. Някаква идиотска бизнес идея за рикша, в която може да се возиш, осветен от евтини лампички и озвучен от радио с балкански фолк, далеч от данъчните, защото билети не видях. Повървяхме малко след рикшата. Изкушавах се да си го поръчам, да седна и да разпаднем рикшата, като отмъщение за лошата музика, но и така преживяването си беше доста сайкъделик.
Спирка три -Дръмс. Тя е вече доста уморена, сяда на масата, вадя телефона, пускам Чебурашка, пием сок и кафе. По едно време тя вдига поглед и казва - Тате, айде да си ходим.
И тръгваме в тъмното към колата, светейки си само с телефона.
Хубави, летни вечери. Приятни занимания на един татко с малката му дъщеря. Ще се повтаря скоро, като прекрасна отплата за един тежък ден.