Какво се случва, когато провреш погледа си през тясното прозорче в КАТ, през което общуваш със SMOOTH OPERATOR-ите на шофьорски книжки

He's laughing with another girl
And playing with another heart
Placing high stakes, making hearts ache
He's loved in seven languages
Jewel box life diamond nights and ruby lights, high in the sky
Heaven help him, when he falls
Diamond life, lover boy
He move in space with minimum waste and maximum joy
City lights and business nights
When you require streetcar desire for higher heights 

Не знам защо не съм видял, че при получаването на новата ми шофьорска книжка ще трябва да заплатя още два лева, които ако преведа през банката, ще ми струва поне 5 лева допълнително, заради превода. Подавам картата си през тънкия процеп, през който общувам със служителката в КАТ/ Стара Загора. За мое учудване, по радиото им звучи тихичко SMOOTH OPERATOR на SHADE.

Малко ме е срам да си призная, че станах на 43 и все още не мога да разбера, дали Шаде е певица, певец или състав. По едно време мислех, че е било певец, но сега не намирам никакви аргументи за това.

За да си спестя допълнителния размисъл за Шаде, задавам директен въпрос, като спортен журналист:
- Бе тия табели с двата лева нови ли са, аз като подавах документите тях ги нямаше! 
Служителката си пише нещо вяло и отговаря учтиво:
- Ми то всичко не може да види човек на този свят!
Засрами ме това момиче, признавам си.

No place for beginners or sensitive hearts
When sentiment is left to chance
No place to be ending but somewhere to start

No need to ask
He's a smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator

Coast to coast, LA to Chicago, western male
Across the north and south, to Key Largo, love for sale 
 
Подписвам се на квитанцията за двата лева и незлобливо отбелязвам, че името ми е ТонЧев, а не Тонев. И понеже "човек не може да види всичко на този свят", приемам да почакам още малко, докато ми се състави нова квитанция. Шаде продължава да пее.
Навирам главата си в дупката, за да разгледам обстановката вътре.
Бели завеси от онази особена полу-пластмаса, която преди да се появи икономическото чудо Китай се правеше в огромни количества от местни ТПК-та. Готов бях  да се обзаложа, че завесите ми са набор, но са родени на 29 февруари и за тия 43 години са били прани къде има, къде няма десетина пъти. Но какво от това, като аз се къпя по-често, да не съм цъфнал и недай си боже, вързал...

Face to face, each classic case
We shadow box and double cross
Yet need the chase

A license to love, insurance to hold
Melts all your memories and change into gold
His eyes are like angels but his heart is cold

No need to ask
He's a smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator

Coast to coast, LA to Chicago, western male
Across the north and south, to Key Largo, love for sale 

Зад завесите на перваза на прозореца...о, миг поспри...стоят цветя, засадени в стари кофички от кисело мляко. Мигът поспря, изкашля се, продължи, а в главата ми нахлуха конспиративни теории. Кой засажда тези цветя в кофичките от кисело мляко. Коя душа се бори срещу системата и дава някакъв негласен и неясен знак, че тук работят жени, в чиито души нежността и любовта не са неочакван гост, особено в съчетание едно с друго.
Това е като оня Х на прозореца, който оставят по старите филми, за да усетиш, че в този дом и зад този прозорец нещо ще става.
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Smooth operator, smooth operator
Песента свърши и кой знае защо, нищо не започна след нея. Настана тишина и безмълвие, каквито вероятно царят в пирамидите, за да не смущават съня на фараоните. Това е учреждение, в което цари ред и тук започва България, с документите за правоуправление за 52 лева и със саксиите от стари кофички за кисело мляко. А ако успееш да вдигнеш очи, през прозореца виждаш една висока телена ограда с деформирани железа, между които някой с огромна мощ и неочаквана вездесъщност е наврял шише от минерална вода, приблизително на височината на очите. Като знак от съдбата, който не можеш да разчетеш.
Свалиш ли поглед, набива се базисната атмосфера на офис от средата на 80те. Липсват само огромната печатна машина и някакви такива типични артикули, като ръкавели, тампонче за намастиляване на печата или пластмасова мухобойка.

За да прекъсна мълчанието докато прибирам документите си се правя на идиот. Обожавам го това нещо, така разкривам безопасно истинската си същност.
- А откъде да си взема ваучера за безплатно гориво?

Служителките подскачат във въздуха, едната започва бавно да поема въздух, за да изрази апокалиптично недоумение от тъпотата ми.
- Спокойно, спокойно, шегувам се. Ама за тия 52 лева поне нещо трябва друго да дадете, помислете и дайте идеи на началника.
Така бързо е изпуснала въздуха, че дори не съм се усетил, че вече не ме забелязва. Но както пее Шаде, "това не е място за новаци или за чувствителни сърца". Рязко съм съгласен с нея или с тях, вече ми стана ясно, че не е с него! Добре де, това поне ми стана ясно тази сряда, 23 март, 2016!

Спомени за една тераса, които изплуват от нищото, за да потънат пак там...

Когато бях дете, говоря ви за 80те години, всяка събота и неделя отивахме на гости на село. Връщането беше в неделя следобед, а за който не е живял онези години, да припомня - неделята  беше свещен ден. И ако до едно време съботата беше работен ден, в неделя всичко спираше, замираше, включително и магазините. Всички стояха у дома, често на маса и пред телевизора. И за неделите ставаше дума. Минавахме през село Ракитница, а на от последните къщи, само над пътя, принадлежеше една голяма разкошна тераса.
Тия дни пътувах, бях се загледал в нещо и видях отново терасата. Мръсна, пълна с боклуци, разкъртена и лишена и от грам човешко присъствие. Нормално е за селата, щях да си кажа, ако не ми беше щукнало в главата едно малко пламъче...
АМА ТОВА Е ТЕРАСАТА!!
Как можах да забравя, че всяка неделя нарочно забавяхме колата, за да видим хората на широката тераса. Имаше зеленина, имаше голяма маса, която по всяко време беше винаги пълна с хора /неделя следобед/. Миришеше на скара, чуваше се музика, сигурно всеки им е завиждал.
Това продължаваше с години, не помня колко много. Може да е било няколко следобеда, а може и да са били дълги години, в които пиршествата там никога да не са свършвали.

Но със сигурност не помня кога престанахме да гледаме терасата. И докато преди това говорихме за нея и гадаехме с километри преди това какво ще видим, тя изведнъж избледня и изчезна. И сигурно нямаше никога повече да не се сетя за нея, ако не бях минал с рейса покрай къщата, в която май никой вече не живееше.
И на нашата къща на село вече никой не живее, а беше така пълна с живот някога, баща ми отдавна не е сред нас,  къде ли обикаля света Запорожецът, с който тогава пътувахме. И къде ли кръжат тези странни спомени, на които се отдадох вчера, докато във автобуса пътувах към София. Не съм уверен, че са били истина. Но така убедително прозвучаха, че  сякаш е много вероятно да са били точно, само и единствено истина, зад която да мога да застана.

Гласът от задната седалка...

Пътуваме с колата и тя ми говори. Загледала се е навън, явно и е интересно.
- Тате, нали колите не ходят по тротоара? Само хората ходят...
-Да, а ти човек ли си или кола?
Никакво колебание:
- Аз съм доктор! Лекувам  животни и деца, ако са болни!
- Как ги лекуваш?
- С голямата инжекция и с лекарства. И със сладолед! /това е сиропчето за кашлица, което по вкус напомня сладолед. Купил съм и' най-голямата инжекция, за да лекува куклите с нея, любима играчка и' е./
Пътуваме още с колата...
- Наистина ли ще станеш лекарка?
- Сериозно бе, нали имам инжекция! Аз съм лекарка!

Колко ли години ще минат, преди наистина да станеш лекарката, която искаш да си. :)
Но това е една хубава насока, в която наистина те виждам, Мише.

 

Самотата на пешеходеца на дълги разстояния

Преди 30 години, когато бяхме деца, Алън Силитоу беше много модерен. Не знам на вас какво ви говори терминът "сърдити млади хора", но с него тогава означавахме автори, които хем бяха "западни", хем минаваха добре през желязната завеса и се четяха много.
В "Самотата на бегача на дълги разстояния" имаше един герой, който живееше в едно английско ТВУ, но го пускаха да излиза, за да тича. А тичаше, за да участва в някакво състезание, на което да представи тамошното ТВУ. Но момчето тичаше, защото оставаше в мислите си.

Алън Силитоу, бунтът на "сърдитите млади хора", всичко свързано с тях и онези години е отдавна в кофата на модерното време. Но често се срещам за този бегач на дълги разстояния, когато ходя пеша на работа. Само преди няколко години, мечтаех да имам кола и да ходя винаги с нея. Все по-често се усещам, че около 7.45 хич не ми се вози на автомобил, а е по-добре да тръгна. Не се плаша от дългия път, защото почти не го усещам.

Студеният сутрешен въздух направо реже ушите ми. От доста време не бях вървял пеша, а за това време беше дошла пролетта. Видях, че опитът на един художник да отвори галерия в моя краен квартал се бе увенчал с безславен край, защото на витрината и стоеше надпис, че се отдава под наем. Някъде строяха нови къщи, другаде като мен отиваха пеша на работа, около нас свистяха колите по леко влажния асфалт.
Вече бях стигнал до състоянието, в което съм на път да изключа и само да вървя, когато зад мен някой се изкашля:
- Къх, къх!
Несигурен глас подвикна....
- Вальо...
Обърнах се, по гласът го бях познал - съсед от квартала, който над 20 години все ме спираше, нито един път не научи името ми, Вальо, Иван, Вильо...
- Здрасти! - казах аз
- Да ти кажа нещо интимно, ще прощаваш! - продължи той.
Прималя ми! Само това оставаше!
- Вчера ставам и какво да ти кажа, глезенът ми надут. И големи болки, ама аз съм си виновен. Вчера като взех пенсията, от пощата в квартала, чак до центъра да платя тока. След това до ДНА да си взема един панталон, а след това да напазарувам до пазара и като се върнах и така стана!
- Ще ходиш ли на доктор? - питам аз.
С отработен тон ми отговориха:
- Ама какви лекари, бе.../лека пауза, защото беше забравил как се казвам, пак/...Ваньо! Гледат те и нищо не ти казват, нали редовно ходя на прегледи и нищо ми няма. Само килата ми са множко, но и те ще паднат. Аз не бързам, да имам сила!
Минали са около стотина метра. Време му е да се отклони за блока му. Не му се тръгва, но аз видимо бързам, въпреки, че с голям интерес го слушам.
- Ще извиняваш, да знаеш! - казва той на прощаване.
След две крачки чувам вик:
- Вальо, пий Енетра.
През няколко метра той ме гледа  с очакване пак да си говорим...
- Ама защо Енетра?
- Защото помага, пиеш едно, пиеш две, всичко минава! - уверено отговаря той.
- Ще си купя!  -обещавам аз.
- Но на нашата аптека го няма, купи си го от тази до БКП-то, рецепта не искат!
Един автобус го закрива, а аз продължавам, защото докато автобусът се измъкне, не ми се стои да чакам да чуя още за Енетрата.
Първа стъпка, втора стъпка, скоро пак уверено крача в утрото, а около мен е все така студено и влажно. Скоро губя представа за всичко,  светът няма почти никакво значение, докато не се будя пред офиса, а в главата ми е празно и хладно, като в добре измит гараж, който чака да бъде напълнен с какви ли не боклуци.
Започнах да разбирам добре тази особена самота, на пешеходеца на дълги разстояния. И да ставам зависим от нея.

Из необятния свят на висшата мода за дами и господа, панаир в Казанлък, 2009 година

Когато думите не са достатъчни, село Яворово, 2009

Очарованието на един селски смесен магазин :) - село Яворово, 2009 година

Какво ли ще се случи, когато...?

Преди години търсехме компютрите, защото те ни улесняваха и опростяваха задачите ни. Сега сме на преломния момент, когато те вече ни задават задачите и усложняват до една степен живота ни. Стремежът да преминем бариерите на реалността ни води до  паралелна вселена, в която всичко е бързо, а забавяния идват само от натоварен процесор или паднала батерия.