Размисли след воя на сирените, 2 юни, 2015 година

Никога не съм усещал нуждата да застана мирно под воя на сирените. Когато бях малък, със сирените свързвах очакването ми за ядрена война. Кратко и ясно. Покрай другото, когато починеше някой, виеха сирените. Спомням си, че когато убиха Индира Ганди, пак пуснаха сирени, но аз тичах на пресекулки с голям пакет амбалажна хартия./МОЯ КОРЕКЦИЯ: Официално да обявя, че това с Индира Ганди е моя заблуда. По пътя на логиката, тя е убита 31 октомври, а аз помня, че е било лято, значи..тичал съм с пакета хартия на 2 юни. Това е. Ще си коригирам текста, вероятно и за Брежнев нещо бъркам!/ Нямах нищо против жената, но не бяха отменили акцията за събиране на стара хартия в двора на училището, а пакетът причини сериозно забавяне по пътя. Иначе щях да пристигна в двора на училището и там да се опра на оградата, докато всичко застине за минута или две. Да приемем, че Индира Ганди не бе така популярна в България, въпреки това, че бяхме почти осиновили Индия по едно лудо време, без да осъзнаваме, че би трябвало да е точно обратното. Но сирените си виеха, а аз тичах, спирайки за секунди от някаква благоприличност, защото хората ме зяпаха.
Пакетът с амбалажна хартия ме биеше през краката и много сериозно тежеше. Нормата беше 5 килограма. Накратко, пристигнах в двора на училището точно когато всички се размърдаха.
Когато сирените виеха за Брежнев, тогава нямах куража да шавам, въпреки, че си бях у дома.
Това беше в онези далечни години. /МОЯ КОРЕКЦИЯ:Вероятно и тук спомените ми играят номер, но главата ми е като сито в тези дни./
Днес съзнателно си стоях в стаята, не правих нищо, просто слушах музика. Не станах, не се изправих, просто чаках да мине. Изведнъж навън чух някакви викове.
На едната страна на улицата върви млада циганка с бебе на ръцете и самата тя е бременна. От другата страна стои млад мъж, който надвиква сирените и и крещи - БОКЛУК, ОТИВАЙ СИ НА РЕЙСА! и някакви други неща за детето, които се постарах да не запомня. После сирените свършиха. Едни жени на улицата взеха да успокояват младия мъж. Циганката си отмина, също крещейки нещо в отговор.Ситуация от днешния ден - вероятно той я е видял, че не е спряла, докато вият сирените и е решил да я накара да спре с набор от обиди. Тя пък откъде да знае жената, че трябва да спира или пък може да е бързала наистина за рейса. Въобще, каша, а над тях от втория етаж стоя аз, който пък се скрих зад стените на офиса и прекарах минутата със слушалки на ушите.
Не мога да го усетя това със сирените и сега си го признавам. Вероятно ще ви е трудно да ме разберете. Говорим си за това, че днес честваме падналите в борбата за свободата на България.
Но дали България е свободна? Дали бесният млад мъж е усетил този порив да псува жената, защото е искал да я накара да се усети толкова свободна, че да не може да прави каквото си иска.
Наскоро чух нещо, което ме накара да зяпна - "Българите имат комплекс от думата "свобода". Те така често говорят за свободата, за извоюването и, за нуждата им от нея, но те дори не знаят какво е това да си свободен, как трябва да действаш, да мислиш, да се усещаш." 
Също като гледано в някоя ферма пиле, което постоянно коментира желанието си да полети, да разпери криле, но има конструктивни пречки и не може да се вдигне и на метър над мръсотията, в която живее. Хранят го само и само за да даде яйца и да загине под формата на анонимни пилешки хапки в някое заведение в нищото, когато времето му е дошло.

И когато не го усещам, гледам да не го правя машинално и да уважавам тези, които като мен също са избрали различна от общоприетата реакция. Не е ли по-добре, отколкото да го направя насила, в някакъв фалшив порив да бъда като другите. Вярвам, че това е едно от важните неща, които ние тук сме забравили, заради 45 години казармен комунизъм и 26 години маршируване в прехода в неясна посока. И двете сякаш изключват и трошичка свобода, възможността да застанеш срещу тълпата и да тръгнеш в друга посока.
Размишлявам си аз, търсейки отговор. Около мен се случват невероятни неща. Примерно, точно днес, ТВ7 не излъчи "Великолепния век" /Турция/, въпреки, че присъстваше в програмата. На негово място можеше да се гледа филм за един мъж, който изневери на жена си, докато слушаше Елтън Джон, а после се скараха. Не разбрах дали се сдобриха, спрях телевизора. Дали ТВ7 е решило да спре въобще излъчването на турската историческа сага или просто е решило днес /2 юни, както и протестите в Гърмен/, да не намира причина да бъде мразено. Но утре, утре пак ще пусне гледания и обичан от българския народ сериал, с който да си почива, докато чака някой талант да спечели поредното тв състезание за режисирани таланти. Дали и сега младият мъж да не удря с юмруци по някоя маса и да крещи възмутен от това, че не е успял да принуди жената с детето да застине като статуя, за да се усети и тя свободна като него, за да може и тя да принуди някой друг да застине като статуя и така до края на воя на сирените.
Наистина, дали с героите, паднали в борбата за свобода, не е загинала и самата свобода. Не знам, ще се радвам да ми откриете правилния отговор.