четвъртък, 30 април 2015 г.

Усещането, че просто нямаш какво да кажеш...

Днес прекарах едни прекрасни 20-30 минути пред блока, с малката, която метеше асфалта с една метла от люляк. Прекрасен хладен въздух, миризма на прясно окосена трева и гора /на такова място живея/. Един съсед дойде и много време си говорихме нонсенс. Аз му казвам нонсенс, а той би казал, че сме си говорили важни неща - за конфуто му, за историята на блока, за страховете, за радостите. Нищо важно, но ми се стори, че съм отметнал тежък товар.

Много често, поради умора и/ или стрес, аз просто забравям да говоря нормално. Или мълча или изнасям дълги неадекватни лекции за неща, които никого не интересуват. Ако сте ме срещали в такива моменти, сигурно го знаете. Да допълня, в такива моменти избягвам всякакви срещи извън наистина задължителните, просто за да не се издъня.
Сигурно това е прегарянето от работа и стрес, било едно от проявленията му.
Но ако случайно сте ме видели и ви е направило впечатление, не му обръщайте внимание. Просто съм прегорял. Говорете ми глупости, ще ви ги говоря и аз, просто време да мине.
Понякога ми е нужно само 20-30 минути под хладния въздух, миришещ на трева и гора, за да се усетя и да се върна обратно в това измерение. Не знам за колко време обаче, винаги е за различно дълъг период.

вторник, 28 април 2015 г.

Няколко шантави момента, които ме правят горд, че съм и баща

  • Отиваме при личния лекар. До кабинета и - магазин с дамски дрехи и аксесоари. Дърпа ме, влизаме, избира си диадема, плащам я. Диадемата и заспива. И тръгваме гордо пак към кабинета на личния лекар.
  • Нося я на ръце, тя с диадемата. Гледа на света от високо. И както си вървим, срещу нас идва една леля, която се заглежда в нея и така я зяпа, че буквално се размазва на един от металните стълбове на осветителните лампи. Шеметна красота, от която боли.
  • Гледаме снимки на бебета. Вика ми - Вземи, вземи, тоест, да си вземем бебе. Викам добре. Но как ще го кръстим? Момент на замисленост и...идва отговорът...Аптечка. Тук вече и двамата зяпнахме. Това е.

неделя, 5 април 2015 г.

И още нещо за нелепото ми чувство за хумор

Много често си патя от него. Не знам защо, но в главата ми често изплуват абсурдни шеги, които никой не разбира или още по-зле, разбират грешно. Но ако не ги кажа, аз не се усещам аз.
Примерно днес,вървим към чешмата пред блока с малката и брат ми. Хваля му водата, от която пие почти целият квартал.
Една баба решава да се намеси в разговора веднага:
- Да знаете, с тая вода варя боба 2 часа и става много мек, вълшебна вода.
И веднага отговарям:
- Представяте ли си да пъхате боб и да вадите луканка?
Нещо, на което бих се изхилил от сърце, ако някой ми го кажеше. Но не, бабата сиво продължи с оплакване, че въобще няма пари за луканка и затова само боб яде. Сякаш не ми разбра шегата ли, какво?
Но много често взе да ми се случва, затова, да ви предупредя, ако искрено недоумявате какво искам да ви кажа, вероятно това е бил мой опит да се пошегувам, добронамерено и приятелски. Съжалявам, такъв ми е хуморът. :)