сряда, 30 декември 2015 г.

На прехода към 2016 година - нещо като отчет за поколенията

Като отговор на  някои справедливи нападки, че само кифлите си пускат такива отчети във Фейсбук, мога да потвърдя, че хората са напълно прави. Тестото е същото, просто е престояло, а от шупването му идват всякакви странни идеи. И ето ви една от тях.
2015 година беше уморителна година. Пълна с много разочарования, стрес, глупости. От днешна гледна точка, куп от нещата през нея просто не си струваха да се случват, но на кого, ако не на мен. Държа да кажа, че един от приятните моменти за мен беше в края на септември, когато ме срина вирус и имах сигурно 39 градуса температура.  След прегледа при дежурния участъков лекар /абсолютен некадърник, който даже и не ме погледна/, аз се изкъпах и легнах. Тресеше ме, на вълни. Но ми беше така приятно, спомнях си за зимните вечери на село, когато лягах в студената стая, облечен с ухаеща на пране нощница, а печката бумтеше и бавно затопляше ледената стая. И миришеше на дърва и огън, който приятно пукаше. Беше пълен разкош да трепериш малко, но за да се разтопиш след това от меката топлина на горящите дърва. Вероятно това признание трябва да ви увери в равномерния ход на превръщането ми от песимистичен панелен Шрек в нещо доста по-оптимистично. Но може и да е проява просто на лош вкус, който също не ми беше чужд през 2015 година, за което се извинявам на всички.

Сега да не речете, че от рязкото шупване съм станал някакъв такъв безкраен оптимист. Не е никак така. В много от трудните моменти ми подаваха ръка Ваня и Уляна-Мария, които и двете са огромна мотивация за мен. Днес примерно си обяснявахме с Уляна-Мария "какво ядат колите". Тя научи за бензина, а вечерта ме попита няма ли да пия антибиотик, защото съм болен. Това дете вече знае за живота колкото възрастен вече или малко повече или по-малко.
И така си седя, слушам джаз от една плоча, тихо, защото всички спят. Днес беше предпоследният ден на 2015, а от утре вече ще почне и 2016.
Да взема и да си пожелая ли нещо? Да опитам, и без това вече ще се отдаваме на оптимизма.
Здраве, щастие, хармония за всички наоколо. Без ограничение и минимални дози.
Мир в главата ми, по-често да мога да пускам грамофона си и да пийвам вино, както правя сега. Виното е евтино и подсладено със сироп от бъз, но и това е решение за по-добър вкус.
Да имам повече сили и енергия за хубави неща, да си пазя ужасното чувство за хумор за историите си в този блог, а пред вас да демонстрирам едно английско възпитание и френска учтивост, които също не са ми чужди, съчетани със северно-корейския ми поглед към света.

И това е, мир на всички. Идваме с мир и така си отиваме. Утре по-малко да гърмите, повече да слушате, по-малко да ядете и да пиете,  и без това нямаме като АЛФ по 9 стомаха. Да я започваме тази 2016, че вече ме сърбят ръцете.
Нещо с такъв звук да бъде през цялата година:


сряда, 23 декември 2015 г.

Когато телефонът звъни и е почти 1 часа на Нова Година...

Имах един период, когато всяка Нова година я празнувах сам у дома. Често си взимах нещо за пиене, нещо за ядене, преяждах, препивах, гледах по някой глупав филм, в 11-12 си пусках нещо на грамофона за тонус, след което се завивах в хола и заспивах в студената стая, загледан в нещо по телевизора. Понякога се случваше и да не докарам до 12, а да заспя, заслушан в музиката. По онова време мобилните комуникации бяха още доста скъпи, а стационарните телефони бяха такива, че около 11.45 ги изключваха, а ги пускаха чак към 1 часа сутринта, за да не се претоварват.
В една такава Нова година, в която всичко описано по-горе се беше случило/повторило с математическа точност и последователност, точно когато заспивах някъде около 12.30, надсмял се над суетата, пукането на фойерверките и презрял поредната реч на президента по онова време, телефонът звънна.
Мда, нищо и никакъв телефон, но звънна изведнъж и аз цял подскочих. Кой ли се беше сетил за мен? Трогателно, положително, поех дъх, за да мога да върна поздравите на човека отсреща и промърморих своето дежурно "Ало..."!

Кратка тишина.
- Ти що пишеш двойки бе, педераст смотан?!! - тинейджърски глас, с пубертетни тонове, подсилени от доста сериозно количество алкохол, което се усещаше с леко фъфлене.
Можах само да промълвя едно изненадано възклицание, нещо между А и Ъ, което трябваше да отрази изненадата ми, съчетана с огромно огорчение, което обаче набързо преглътнах.
И как да обясня, че който е за двойка, трябва да има двойка, а двойките се оспорват в час със знания, а не по телефона. Тъпо е да го повтаряш, когато насреща си имаш пиян ученик...
- Ще те еба бе, чуваш ли! Идвам у вас ей сега, тебе ще еба, всички ще еба, теб пак ще те еба...- анонимният тинейджър се самонадъхваше, забравил вече за двойката.
На мен ми писна и му отговорих:
- Добре де, идвай, тъкмо съм легнал... 
Оказа се, че това е хапка, която моят анонимен млад ученик не можа да приеме. Настана кратка тишина, в която се усети как той преглътна, въздъхна и с леко ядосан и нервен глас, почти в лека истерия ми викна
- Абе, какъв си ти бе, не стига че пишеш двойки, ами си и перверзник...
И се чу едно тряс, като трясната телефонна слушалка, със сила, с отчаяние и ярост. След това на няколко пъти телефонът презвъня, аз вдигах, а отсреща се мълчеше. И така до сутринта. Дали искаше да се увери, че съм у дома и не съм тръгнал някъде да го търся или само за да покаже, че още ми е ядосан. Кой да ти каже?
Стоях до късно, слушах много музика и бях почти убеден, че нещата в България не вървят много добре. Но вината в моята двойка ли беше или в идиотското ми чувство за хумор. Още не съм сигурен в кое от двете...

събота, 19 декември 2015 г.

Когато светът беше Междузвездни войни отново - спомен за една студена премиера от 1999

Някога, преди много години, в една далечна България от 1999 година...
Онази зима беше много, много студена. Едва 10 години от 10 ноември, 1999, а страната беше доста различна, при това, в лошо отношение. Не се знаеше, че нещата предстоят да се влошават. Но предстоеше премиерата на дългоочакваното продължение на един любим от детството филм, който всъщност не беше продължение, а начало, нещо което доста хора обърка. Все едно говорим за прехода от социализъм към капитализъм, който не е продължение, а начало. Но кой да ти го обясни така просто...

И очакваната премиера в студа дойде. Беше зверски студ, бяха станали някакви политически обърквания /отново/, а пред киносалона бяхме едва десетина души. Не беше първата прожекция, но една от първите, вечерна, от 8 часа. В салона беше много по-студено, отколкото навън. Десетина мъже, die-hard star-war freaks или поне така ни се струваше. Салонът е огромен и труден за затопляне, въпреки това, всеки седна някъде, където му беше удобно. С други думи, пръснахме се на различни места, за максимално удоволствие и усамотение пред Великата история.
Тя самата започна, с оглушителен шум и вой на летящи изтребители. Знаете как започват такива истории, нали...зашеметително.
Стоим облечени с якета, шапки и шалове, от дъха ми пред мен се образува пара. Краката ми са на лед, но въпреки това, това е продължението - началото на филмът, който съм гледал над 100 пъти в детството си. 
В един от тихите и лирични моменти някой изпсува.
- Мама ви да еба, тука ли намерихте....
 Моментът беше наистина по-мек, лиричен, но въпреки това, псувнята прозвуча отрезвяващо.Явно всеки се огледа и какво да видим, в единия край на залата двама мъже се целуваха. Зяпнахме, защото Стара Загора през 1999 не беше никак отворена към подобно свободомислие, осветено от такава публичност.
Филмът си течеше, но вече имахме два плана на развитие - на екрана и в ъгъла на киното, където двойката бурно разгръщаше усещанията си, въпреки студа. Единият мъж вече беше се сгушил в другия, който доста успешно използваше ситуацията, като само от време на време вдигаше очи, за да погледне какво става по екрана.
Космическата приказка се развиваше по плана си, както и отношенията между двамата, като единият вече беше клекнал пред приятеля си, а той се беше облегнал назад и вече с пълни очи гледаше екрана, като свенливо бе покрил ритмично движещата се глава на партньора си с палтото му.
- Мама ви да еба, и това ли развалихте бе?? - трясъкът на затворената рязко дървена врата на киното ни стресна. Ядосаният мъж си беше тръгнал.
Филмът се очертаваше доста слаб, въпреки очакванията ни. Двойката вече се беше успокоила и само се побутваха и леко подхилкваха, докато течаха финалните надписи. Май всеки от зрителите бързаше да се измъкне от киното, преди да светнат лампите и да се разкрие ужасната истина, че филмът беше наистина слаб. :)
Тогава бях убеден, че ядосаният мъж псуваше обичащите се мъже, но от доста време ме измъчва подозрението, че беше по-скоро мотивиран от слабия филм. Вие на какво мнение сте? :)

вторник, 15 декември 2015 г.

Как ли ще ме пенсионират?

Ех, моето момиче, когато прочетеш някога това, аз сигурно ще бъда вече пенсионер. Не защото ти така късно ще се научиш да четеш, а защото вероятно татковците на такива момиченца ги пенсионират с миньорите, това е.
Налях си едно вино, отдъхнах си, а днес беше трудна вечер...
Абе, моето момиче, защо така пищя и рева при лекаря? Знам, че те е страх, ама той само искаше да те преслуша. И с голямо усилие успя, а ти рева, плака, все едно инжекция ти бият. И съвсем не разбрах, защо не ми даде да ти сложа якето, чак в колата се успокои, но тогава пък ревна, че искаш на кафене.
Но преди това- в аптеката.
Там пък съвсем изумях - защо ти трябваше да ме гониш и да ми показваш какво ще ми купиш от всеки рафт? Та ти си още така малка, а аз нямам нужда да изкупувам цялата аптека.
След конско от мама по телефона, обратно в колата, имаме обещание от твоя страна, че ще си облечеш якето. Но трябва и на заведение да отидем...нищо, че е 8.30 вечерта.
Тайно се надявам, че близката кръчма ще е празна и ще можем да те залъжем с някое сокче като награда за това, че въобще даде на лекаря да те прегледа.
Оказа се, че кръчмата е пълна, запушена от цигарен дим, вътре се слуша най-долната чалга и през дима едва пробиват светлинките на някаква цветомузика. И влизаме ние, някакси неочаквано, баща и дъщеря с почти 39 години разлика :)
Отсреща ни зяпат, ние ги зяпаме изненадани. През нас минават лъчите на цветомузиката.
- Мише, тука е много гадно, нали? - шепна и аз с надежда, че няма да ти е харесало.
Но ти блестиш, усещаш, че тук е купонът.
- Много е хубаво тате, не е гадно! - ми отговаряш ти...
Естествено, излизаме и си отиваме у дома. Ти вече спиш, аз вече съм си изпил чашата и ...пиша това. Наистина ще ме пенсионират с миньорите, дааа, с такава дъщеря -разбойничка. :)

сряда, 9 декември 2015 г.

Само един от начините да усетиш, че идва Коледа...

Упорито бягам от популярното твърдение, че в мен живее черен песимист, пълен с най-мрачните усещания, които нормален човек  не би могъл и да изрази. И както бягам от това мнение за себе си, не мога да не си призная, че за първа година усещам Коледа как приближава.

Тази Коледа идва с много благотворителност.
Неуверени дезорганизирани гласове. Един след друг по телефона.
Има няколко прости начини да усетиш какво иска да ти каже човек отсреща. По който и от тях да стигнеш, винаги ще усетиш, че гласът не звъни само на теб, а пред него стои списък, по който работи. Явно на първите 10-15 фирми си е играл да вкарва някакви чувства или отношение в гласа, но сега му е писнало и кара през просото.
Да, не е тази фирма, нямаме нищо общо с нея. Въпреки това, да ви попитам, събираме пари за болно дете. До тази събота му трябват 150 000 лева, иначе...
Поредната история от която потръпвам, защото аз имам дете, нямам 150 000 лева, нямам и откъде да ги взема. Но и дори да намеря тази огромна сума /защото се опасявам, че държавата не е от най-добрите помощници на родителите в подобна злополука/, каква е надеждата при подобно заболяване, известно като нелечимо.
Особено ако нямаш силата да повярваш в нечие обещание някъде по света, в крайна сметка, песимистите сами си пишели присъдите. Заради това и не искам да обяснявам нищо никому.
Нито, че не сме точно тази фирма, нито, че той или тя са поредния потърсил ни за пари глас по телефона. Днес ако са двама, утре ще са трима, а другиден - вероятно с един повече. И така, с един повече, но всеки ден, защото идва Коледа.
Няма как да помогна на всеки, а да помогнеш на всеки означава реално на никого да не помогнеш, невъзможно е. Въпреки това, те звънят, искат, пишат мейли, обясняват се, настояват за срещи. Позволявам си да ги препратя към електронната поща и се надявам да пишат, за да мога да им отговоря официално, че нямаме възможност. Утре ще дойде поредната порция от тях, всеки ден по нещо и някой, винаги един в повече. Но както казах, идва Коледа...