неделя, 26 юли 2015 г.

Едно пътуване през село Гита, 2015 - една неизмислена история за измислената история на селото, което така често сънувам

И ако съм ви досадил с това село, което така често споменавам, вчера реших и да му направя няколко снимки. Причината ли? Да ви го покажа.
Никога няма да успеете да го видите пред очите ми, така, както аз го сънувам понякога вечер.
Дългият път, по който слизам от центъра и автогарата към къщата на баба и дядо не е никак дълъг.
Отдавна вече я няма тази лека сутрешна мъгла, уханието на рози, което идва от двете градинки, разположени успоредно на пътя. Там тревите са станали по-високи и от човешки бой, а само по останките можеш да разбереш, че там някога са били красиви малки паркчета, със скамейки и алеи, даже и шадарванчета.

 Центърът няма почти нищо останало от спомените ми.
Общежитието за бригадири е унищожено. Само прозорците зеят, а сградата вероятно някога ще падне.Строена е през онези години, вероятно и от дядо ми, ръководител на строителната бригада на селото. Строена здраво, от сърце. Сърцето на комуниста, който така и така остана с мислите си в онези години, дори и по времето на така наречената "демокрация". Чиято съвест не му позволи на него да изгради както трябва нашата къща, която сега също стои празна. Или просто го отлагаше във времето, чакайки по-добри години, кой знае.
 В не по-добър вид е сградата на читалището, която стои стряскащо с боядисаните във вид на пердета прозорци. Изчезнала е някога огромната библиотека, в която можеше да се загубиш.
Паметникът до Съвета е започнал да се разваля и той.

Самият Съвет с гордо изчоплената петолъчка си седи още, като има реновирана и нереновирана част. В предверието, където вечно стоеше милиционер, имаше червен килим, два огромни бюста на Ленин и Димитров, сега някой е залепил идилични тапети.
Да му се чуди човек на дизайнера. Но ако не е бил той, това е чакало сградата.
Гълъбите си искат своето. Те влизат през разбитите прозорци на невъзстановената част и си правят своето.
Да, това е България, не забравяйте.
Същевременно ,това е царството на Ариана, бутилки и кенове можеш да намериш навсякъде.



Тук просто се пие, много, евтино и навсякъде. Ако погледнете тази снимка от канцелария, то аналогията с Чернобил няма как да ви подмине.
Просто някога някой е напуснал в паника, че нещо се случва, очаквайки, че скоро ще се завърне. И това никога не се е случило.
Клубът на БСП.
На гърба му - клубът на СДС.
Автогарата, от която ежедневно тръгваха и пристигаха десетки рейсове, сега стои празна и приложението и е доста съмнително.


Снимка от вътрешността.


Няма да можете да сънувате с мен спомените ми, но поне ви направих съпричастни на сегашната действителност. Която може скоро да стане и част от кошмарите ми.

Да ви кажа и за къщата ни там на село.

След смъртта на баща ми, известно време се опитвахме да поддържаме къщата, ремонт, градината. После се убедихме, че ако никой не живее там, то това е много трудоемко и безсмислено. И се отказахме. Далечен роднина обитава разпадащата се къща, а тя няма сили да се бори с растенията, които си искат своето. И всичко живо е трева.

Много е вероятно другата година да не заварим къщата. Нещо ми хрумна, някаква искрица и си взех този куфар. Всяка такава селска къща, която се разпада в самота, има по един такъв куфар, който е сърцето и. Без него, тя няма да издържи дълго, но вероятно това ще и донесе облекчение.
Вероятно с този куфар татко ми е учил в Габрово, а после е пътувал до Стара Загора.


А отвориш ли един такъв куфар, няма как да не те свие сърцето. Албуми, снимки, документи, важни неща, които са загубили стойността си отдавна, но са си заслужавали съхранението.


 Това бебе на снимката съм аз.


Куфарът бе студен и влажен, години никой не го беше отварял. Оставих го на топло в колата, за да се научи да диша, да се махне част от влагата, която го кара така да тежи, да свикне със слънцето и чистия въздух.
И сякаш нещо ми олекна, взимайки този куфар. Стотици снимки на близки хора, които тепърва ще открия, нещо като проблясък реалност в оня свят, който така често сънувам. В куфара бе и здравния картон на баба ми Йовка. Кръвна захар 12.3 на гладно, някога, някъде през 90те години на 20 век. Един дядо на 87 години вчера си спомни за нея и разказваше, че някога обичала да пее и така хубаво пеела, че всички и се радвали. Помнел годежа и, било така студено, че на всички им треперели ръцете. Той искал да напише история на рода ни, но само събирал имена, а историите някой друг трябвало да измисли. Дали това да не бъда аз? И без това така често сънувам онова село и онези хора.


сряда, 8 юли 2015 г.

За идването на модерните времена и за орехчетата, продавани на бройка

Сладкарски магазин, пълен с торти и всякакви други неща с много захар. Квартален и без никакви претенции за био, еко, но зареден до козирката с натрапчивата миризма на сладост. На рафта стои голям буркан със сладки под формата на орехи, пълни с крем. Такива бяха много популярни през детството ни, спомняме си и аз и съпругата ми.


Решавам да и купя няколко, просто от носталгия. Цената е за бройка, по 50 стотинки едното орехче. Решавам да взема три, продавачката си поставя ръкавици, бърка в буркана и вади три сладки ореха и ги поставя в една найлонова торбичка. До нас в магазина стои възрастен дядо, който леко трепери с ръце. Очите му са пълни с някакво ядосано учудване и той гледа моята торбичка с орехите, за която подавам три монети по 50 стотинки. Дядото изпсува и викна на продавачката:
- Абе, момиче, до какво ни докарахте бе, орехите на бройка да ни продавате.
Излизайки, с всички сили се опита да тръшне вратата, която се оказа по-тежка и силна от отслабените му от възрастта ръце.
Първият ми импулс беше да се засмея. Но дядото имаше право, бяха дошли модерните времена, които той не разбираше. Част от смъртта на едно поколение е идването на нещата, с които то не е свикнало и то не ги разбира. Сладките орехчета бяха така красиви и подобни на истинските орехи, че всеки би сбъркал, особено ако е изгубил отдавна връзка с реалността. Не бих могъл да обясня на дядото и защо пиша тази история на лаптопа си, как така свети екранът, защо я публикувам в сайта. Но от друга страна, само след 20-30 години, аз няма да разбера желанието на дъщеря ми за нещо, което тогава за нея ще изглежда така просто и обикновено. Страх ме е от това, че рано или късно и аз ще загубя връзка с реалността.  Ще ми продават орехи на бройка, до какво ще ни докарат. Сам не знам.