Как лесно да познаем, че сме на центъра на български град?

Има един лесен начин да познаем, че сме в центъра на български град в ранните часове на утринта. Стари, монолитни кооперации. Няма никой. Хората отиват на работа и са по колите си. По малките улички се разкарват баби и дядовци по одеяния, които много прилицат на нощници и задължително или разхождат куче или коте или носят торба за хляб.
До такава степен са се слели с околния пейзаж и го приемат за своя среда, че не им е проблем да излязат с нощницата си навън. Сигурни са, че е толкова рано, че никой няма да ги види. Все пак е и лято.

Предаването Сделка или не трябва да се прекръсти....

Замислих се, че "Сделка или не" трябва да се прекръсти на "Зелка или не", предвид на IQ-то на зрителите и участниците му. В духа на безоблачния оптимизъм на Румен Луканов, възможността за отрицателен отговор да се елиминира почти до нула, за да спечели всеки.

Пътувания, от които ме боли сърцето - Чирпан

Днес наистина ме сви сърцето. Има места, които често сънувам, борейки се със спомените си от детството. Не знам как да го обясня, но Чирпан е едно от тях. Първият по-голям град до моето село Гита, около 1 час с автобуса, една различна вселена, огромна по размерите си, в очите на едно дете, някога в началото на 80те години.
Харесвам този град, но ме боли да се връщам там, защото от всяка крачка виждам разрухата, която е така типична и за цялата страна. Опитах се в няколко снимки от днес да ви покажа градът, както го видях. Сигурно няма и да ви хареса, но това е диагноза, тя не може да ви се нрави, особено и ако ви боли.

Магазин Мъпет Маг

Това ме удари още с паркирането на колата. Дали през отворените прозорци не бяха избягали мъпетите или просто бяха отворили, за да проветрят от миризмата на стари дрехи?

Влага ще да е, погледнете прозорците...

Центърът е силно издържан в стил Сталински барок, който се оказва непреходен за този град, но и доста издръжлив....

Общината

Дежурният блок, в който са живели партийните феодали.

Пощата не е мръднала.

Партизанинът стои на стража, но не успя да спре промените...приятен колорит.

Шадарван, издържан в подобен стил...но подарък от Пени Маркет.

Някога огромният за мен магазин е пълен с различни клетки със странни послания...

Без АБВ не можело.

Ще работя в понеделник - до тогава нито копир, нито отдих и туризъм.

Манекен от сватбен магазин.

Карамфили по всяко време, сещате се за повода.

Горните етажи на магазина са с дискретни завеси.

Външната реклама дава доста разнопосочни сигнали.

Политика, бизнес, обществен ред и порядък в Чирпан...

Странен ремонт на сградата на общината.

Тук май управляват ДПС и БСП...

Спомен от кооперация Искра

Подредено е като в стара картичка.

Градската градина.

Яворов.

Още от градината.

Изглед към главната улица

Розите

Какво небе, мамка му...

Библиотеката на един град като Чирпан

Централният вход

Сградата

Бяха прави хората...

Тече културен живот...

Улицата на библиотеката...

В будката за вестници продават бройлери и дават спраки. Страшно е.

Малко архитектура...

Обожавах този объл блок като дете и мечтаех за обла стая...

Спомен от тотото и неговата реклама...

Разпадаща се кооперация...

Тото късметът на разпадащата се кооперация...

Голяма част от младите хора тук са взели автобуса и са поели по своя път...

Спирката на автобуса

Дългият виещ се път...

И някак странно празни остават площадът и самотно стърчащият партизанин, до недостроената им сграда на културния дом, която вече започва да се разпада...

Празният площад

Недостроеният културен дом..

Пътуваме и ме боли сърцето. Защото над Чирпан все още има синьо небе, въздухът е хубав и мирише на трева, дим от печка, хората са спокойни и понякога усмихнати, но всичко е пред пълен разпад и смъртта дебне на всеки ъгъл, дори и от закланите и изчистени бройлери в реп-а. Дразнещи мисли и усещане...дали не можеше да бъде по-различна съдбата на Чирпан и много градчета като него....Дали вече не е прекалено късно, дори и за самите нас?

Сладолед от авокадо - лятна фантазия :)

Вчера гледахме с Уляна- Мария един филм за Палечка и там мишките празнуваха със сладолед от авокадо. Стана ми интересно, какво ли ще да е това? Няколко минути в интернет и бях готов зарибен да опитам.
Нужни ми бяха:
- 2 авокадо
- 1 банан
- 1 нектарина за допълнителен вкус

Пасирах всичко, добавих малко петмез от грозде за вкус и сложих в камерата за около 2 часа.
Резултатите - много добро, със страхотен вкус, по-добър и от най-скъпите сладоледи.
Естествено, Ваня се отнесе с необходимата доза подозрение и опита само на върха на лъжичката, но Уляна-Мария доста го хареса. Така че, струва си да опитате.

Рапърът Устата

...трябва да му се затвори устата. Отвратителен кич, заради който спирам да ям онези сладоледи. Дюнер чипсът също е извън диетата ми.

филмите от 80те години

Обожавам ги. Намирам оптимизмът им за много завладяващ. 80-те години са едни от по-хубавите години за света.

Летните вечери преди много години

Седя си тази вечер и внезапно се сетих за летните вечери на моето детство. Представете си, началото на 80-те години. Сигурно няма как да си ги представите, ако не сте ги преживели, бай дъ вей. :)
Един голям селски двор с десетки кошери. Вечер дядо ми почти не пускаше осветление, защото пчелите нападаха светещите прозорци и умираха от удара в стъклата. И така, всяка вечер около 7 той палеше две газени лампи пред прозореца и на тази светлина вечеряхме, слушахме радио или просто стояхме отвън и гледахме залеза и си говорехме.
В интерес на истината, залезите извън града са винаги интересни и красиви, с много цветове.
Тогава всеки залез бе особено интересен, различен и впечатляващ, за едно десетина годишно дете. Хапвахме по нещо, задължително слушахме новините и после волна програма, някъде по още топлите от слънцето плочки или на люлката пред къщата.
Когато станеше съвсем тъмно, вече влизахме в къщата, дядо ми гасеше газените лампи, пускахме тежки и плътни завеси и зад тях можехме да светнем електрическото осветление или да погледаме малко телевизия. Тя тогава около 9-10 вечерта свършваше или ставаше абсолютно негледаема в екстремални степени. Което не пречеше да зяпаме ски състезания от незнайни ширини или поредният ангажиран съветски филм.
Навън бе така тихо, че се чуваха звуците на щурците, на всички жаби от близката река, дори как по пътя се връщат хората, почти шепнейки си или смеейки се.
Усетих, че това много ми липсва. Днес в селото ми сигурно е така тихо, както и преди. Но поради друга причина - няма жители. Няма и щурци, сигурно и вече жабите не се чуват от все така близката рекичка. Просто нищо, вакуум. Тишината е наистина гробна, за залезите не знам. Страх ме е да замръкна там, сигурно заради тежестта на спомените за тези, които отдавна ги няма. И толкова много и силно липсват.
В модерния град днес съсед ремонтира нещо по апартамента си, като шумно пробива нещо след 21.00. Влизаш му в положение, сам си ремонтира, няма пари за майстори, на час по лъжичка, на вечер по дупка. И стърже ли, стърже.
Много ми се иска и Уляна-Мария да може да усети тази тишина от моето детство и спокойствието на вечерите тогава.  Не знам дали това може въобще да се случи в панелния град. Сигурно е вече време за бягство някъде другаде. Но накъде?