неделя, 21 септември 2014 г.

Твърдица - едно пътуване в миналото, в зоната на балканския здрач

Сигурно нямаше да я има тази история въобще, ако не беше това меню и "кебапчето Мутант" без цена. Бях минал по улицата, гледайки с плашещо отворени очи. Не вярвах, че това се случва, че е 2014 година и че аз го виждам. Твърдица, до момента бе едно от местата, които много приятели хвалеха, балканско градче, много чист въздух и спокойствие. Изкушихме се да посетим. И лично аз останах зашеметен. Но да караме поетапно. Така и не разбрахме за безценното кебапче мутант, което стоеше без цена.

Типична улица от Твърдица, около 17 часа, спокойствие и тишина. Хората вървят спокойно и на никъде не бързат.
Страхотен изглед и бистър, свеж въздух, на който няма как да се наситиш.
Но наведеш ли очи, няма как и да не видиш останалото, което променя радикално вижданията ни за града.
Драматична мизерия, толкова голяма, че дори в общината вместо прозорци използват стари агитационни материали от онова, по-хубавото за града време. Когато няма прозорци, грабвайте телата, оппа, плаката. Скъпи приятели, добро пожаловать...Лъха на спомени.
На следващите две снимки съм отразил три от основните причини за проблемите ни в България в последните 25 години, който познае кои са, печели осъзнатост. Интересно е как са се събрали в една сграда в Твърдица, как ли пребивават заедно и си общуват?

Надписът "Пази чистотата" почти се спазва.
Интересно, на първия етаж в същата сграда са явно бивши класни стаи, пълни с портрети, счупени чинове, столове, мръсотия. Интересно, как ли Атака не потръпват от хвърления на пода портрет на Ботев, покрай който минават всеки ден? Лично аз потръпнах, нищо, че винаги отричам патриота и българина в себе си. Вероятно заради кебапчето мутант и усещането, че съм в Зоната на здрача, любимият ми сериал, в който винаги има нещо, което не е както трябва.
Центърът е повече от приличен, с почти никакво автомобилно движение.
Но празните витрини със стари надписи изобилстват.
Най-актуалният бизнес в града е явно този - погребалният.
ЕТ Веско Маринов навсякъде търси хора, кой знае за какво.
Хотел Олимпик е с опадали букви  и седи празен.
За наше учудване, БАСТА е навсякъде, как ли...баста от БАСТА!
И да минем по централната улица...
Зашеметително - Съветска Молдавия - култовият ресторант си е още там. И тоновете некролози на бившите му посетители, наредени като птички на жица, пеят спомените си за някогашното минало на града.
Старите табели изобилстват, с леко препокриване на дейността. Явно от 25 години никой не е повярвал, че промените ще са как да кажа, трайни, заради това всичко е запазено готово за употреба.

Мръсотията е доста и абсолютно навсякъде, дори и по главната улица.
Побърквам се от малките детайли, точно над мръсотията, на терасата има поставка за подправки, с поне 40 годишна давност. Някога тук са живели хора, готвили са, имало е живот. Сега, нямам идея какво става.
И понеже емоциите правят сърцето тъжно, вдигам очи нагоре за почивка, небето, небето е прекрасно.
Но разрухата е навсякъде в града, абсолютно навсякъде. Вървим по главната улица, хората седя и пият, без никакво притеснение, петък е, тези които не вдигаш шишетата, просто вече са така пияни, че...
Втората употреба е важно понятие, защото тук в града все още употребяват това, което е построено по времето на социализма.


И не си мислете, че бизнесът цъфти, ясен надпис - Не работим.

Тези модели сигурно умират от скука.
Какво ли е да седиш с години тук и да гледаш как се променя градът.
Вдигам очи отново нагоре.
Блоковете по главната улица предлагали празни апартаменти на цена 4-7 000 лева, в които никой не иска да живее, така твърдят местните.
И тук отново старите реклами почти покриват дейността на новите обекти.



Васко и Ванко са все още приятели тук.
Типичните прозорци на стар магазин тук.
Тоалетната до пазара.
Мостът над реката.
Реката.
Която явно използват за бунище.
И пак небето и гората.
Прехвалените баници, които...избягвайте, освен ако не сте супер гладни и непридирчиви.

Пазарът, култово сборище.
Къщите срещу пазара.


Тук вече камерата ми привлича вниманието на няколко субекта от маалата, които започват да се интересуват от цена, как се казва, видео прави ли. Представи ми се като "оператор по сватбите"и "колега"."Колега, давай да те черпя една бира..." :)
Ужас, все едно съм в Рио Де Жанейро, аз вървя и гледам небето и снимам, а туземците ме следят. Срязах ги и се върнах в хотела. Ми скъпа ми е камерата и бира почти не пия с непознати. Пусто урбан шубе, за всеки случай им правя по една снимка.

Събота - пазар - водопад и водовъртеж от цигани, от скъсани до намазани, с джапанки с вълнени чорапи, които ядат теклави баници, купуват си вълнени чорапи в пакети по 10, чували лук и товарят в каруци. Дори не успях да снимам в навалицата, не успях и да вляза. Но си обещах да се върна някой ден и да снимам пак.

За всеки жител на Твърдица, който прочете това: Мили хора, не се обиждайте, но това е, което видях. Много спестих, но нищо не пресилих.
Твърдица е едно райско кътче, в което обаче времето е спряло, а това винаги мирише на смърт.
Много от местните обвиниха Ковачки, че е затворил рудниците и е унищожил препитанието на града. Други местни пък дори нямаха обяснение как китната Твърдица с бляскавата и жизнена главна улица с усмихнати млади хора се е превърнала в градче призрак, с  1/3 от някогашното население, вече на солидна възраст, с все повече мигриращи цигани от околните села. И да поговорим за циганите. Не мога да се пречупя да им кажа роми, това е.
Циганите в България са много. Те не са етнически цигани, а просто хората, на които им се отказа правото да се трудят и да живеят от труда си, парадоксално, за да могат други хора да печелят от бездействието им. И когато нямаш какво да направиш - когато си осъден да преживяваш от социалните подаяния на държавата, която упорито не те вижда, когато никой не те забелязва, освен когато има нужда от гласа ти или да те използва за някоя черна работа, за която да ти хвърли подаяние. Рано или късно цяла България ще попадне в ръцете им. Мислим си, че те са управляеми, а в един момент техните господари ще се окажат техни заложници.
Когато повече няма да има лекари, учители, художници, библиотекари, а само потребители на социални услуги.
Искрено се надявам кошмарната ми визия за бъдещето да не се окаже пророческа.
Сериозно се замислих за къща там, в която да мога вечер да се будя, да е тихичко и да мирише на гора. Прекрасно спокойно място и за живот, както и за срещи с приятели. Но какво ще се случи, ако черните ми прогнози се окажат истина и къщата ми запустее, както другите пустеещи къщи и апартаменти в града. Просто пореден епизод от българската зона на здрача, в която падащата тъмнина задава толкова много въпроси, на които нямам отговор.