Странни сънища в главата ми...

Да ви разкажа какво сънувах! Не помня дали това не се е и случило...в някой друг живот или измерение.
Преди много години, когато нямаше интернет и такъв достъп до информация, във всеки град имаше по едно бюро на Балкантурист, в което човек отиваше, за да бъде настанен в хотел. Не трябва да звъниш със стотинки по телефона на хотелите, те не трябва да вдигат, в квартирното бюро знаят всичко и те пращат.
По някакви причини снощи сънувах, че се озовавам в подобно бюро и се мъча да си взема хотел. Вътре имаше една леля, която стоеше и безучастно мълчеше на въпросите ми. Усетих се странно, все едно съм последният и посетител в живота и като служител в подобно бюро, след мен ще затвори вратата и никога повече няма да приеме никого. И понеже вече се усеща излишна, тя може да го практикува с последния си клиент и да си поиграе с него, като предаде служебните си задължения. И се събудих.

Първата ми мисъл беше, че се сещам за още нещо подобно...Бюро за намерени вещи, последното от които бях видял някога преди 1980, при това в квартал Казански, който тогава беше пълен с млади хора и така различен и малък! Дни след това разбиха бюрото и на неговото място направиха бензиностанция, от която сега си наливам понякога гориво.

Замислих се за фаталната неизбежна обреченост на новото време, която се сблъсква с абсолютното безвремие на старото. Не знам какво ще сънувам днес.

За неочакваните женски подаръци към любимите мъже

Жените обичат да подаряват неща на любимите мъже. Ножички за обрязване на пури, яхти, спортни коли - всичко това, което мъжете обичат.

Ваня добре ме познава и затова смело поех към вратата, когато ми каза - За теб са...
Обожавам разправиите около вратата с амбулантни търговци и с религиозни дейци, а този път пред мен се изправи китайка от Свидетелите на Йехова, подкрепена от местна леля - вярваща.
Много сочна хапка, като за понеделник вечер. Аз им разкрих, че съм роднина на Исус, че съм атеист, че се усещам много близо до него, въпреки това. Предложих им ако загубят пътя и светлината, да ми се обаждат да ги напътствам, при това - директно от роднината
 Попитах ги те имат ли да дават нещо без пари, нещо по-конкретно имоти, коли, друго движимо или недвижимо имущество, пари без пари също може. Китайката се ухили и ми казва: - Аз от предния път помня теб, ти пак без пари искал!
Умрях от кеф, обожавам да говоря глупости и да ме слушат най-внимателно!

Разкошен разговор, след който аз ухилен се върнах в стаята и искрено благодарих. Ваня наистина знае с какво да ме зарадва! И не се шегувам никак!

Какво би било, ако забогатея? Как да забогатея? Вечните въпроси...

Пътувайки в падащия мрак, на връщане от работа, осъзнах, че ако забогатея някога, ще направя едно единствено нещо - къща или апартамент в някой малък град и село. Мечтая си да се изолирам  леко от шума на тълпата, да отделям време на Ваня и Дингито, да мога да слушам примерно музика по цял следобед или да чета книги по цяла нощ. Обожавам безвремието, което царува в тези села, добър начин да раздължиш всичко, като вкусен и дълъг бонбон, който поемаш на части.

Но тук идва и проблемът...как да забогатея? С работа стана ясно, че няма как да стане. Вече съм гърбав от нея. Дали да не продам на света разочарованията си, както направиха Венедикт Ерофеев и Уди Алън? Уви, котировките са много слаби, много. Защо ли пък да не стана месия и да възглавя някоя секта, като стана техен вечен водач и ръководител? Добра идея, но трябва да кажа сбогом на самотния живот в малкото село, а остава и да се наложа и чудеса да правя, ами ако се получат. Един наш роднина преди 2000  години така почнал и после такива каши отворил по света, че още спорят живял ли е, не е ли живял...

Сетих се, че мога да ви предложа, ако случайно се спънете в куфар с конвертируема валута, можете просто да ми го дадете и така да ме спасите от тежката драма - КАК ДА ЗАБОГАТЕЯ?
За останалото вече мога и сам!

Много настроение в две песни....

От няколко часа съседът ми върти Батальонът се строява и Сто патрона, свършват песните, а той ги пуска пак, отново и отново. Не знам какво се случва, но това е поредната вечер, в която върти две песни в някаква поредност, а после настава тишина.
Приспивам малката и се чудя, след като почне да разбира, какво ли ще и обясня за този човек, защо върти в някаква странна поредица две песни по цяла вечер. Какво ли изпитва?

Докато слушах как Дингито леко похърква, сетих се, че около 1982 година официално имах първата си касета - 6 минутна демонстрационна касета Сони, на която човек можеше да си запише точно две песни, че и малко да не му стигнат. Редовно дебнех по радиото да запиша някоя песен, имах на разположение един моно касетофон Сони, който живя почти до 2002 година, когато се амортизира съвсем, след години упорито лашкане навсякъде.
 Безкрайно много нощи, в които слушам радио, за да запиша за пореден път по една страна с една песен и да чуя касетата  милион пъти на другия ден.
Няколко неща, които научих от малкото оранжево SONY:
- ако имаш място за две песни, трудно може да събереш три
- стандартната поп песен е около 3 минути и нещо. За зла ирония - винаги с малко не ти се събира.
-по гласа често можеше да се познае водещият каква песен ще пусне, станах добър психолог :)
- научаваш се да мериш време, пространство и разстояние - дължината на лентата
- все някога се налага да изтриеш нещо, научаваш кое е важно и кое не...
- изтриваш все някоя любима песен, за да събереш нещо ново...научих се и да губя.

Безкрайно много неща, които любителят на гореописаните песни едва ли ще разбере някога. Вероятно ще се наложи да мисля за изолация, за полиция или за друго жилище. Сега и разбрах и кой пуска песните, ох...

За спомените преди лягане като сладък бонбон за уморени мозъци

От много време, при силна умора, винаги затварям очи и се връщам в много минали моменти от живота ми. Сигурно това е някаква неосъзната форма на защита и отпускане. Само преди няколко часа, аз умирах от умора и заспивайки,  отново спомените ми ме връщаха някога, много отдавна...

 

 По незнайни причини, внезапно се сетих, че някога в село Гита имахме пощальон. Не можете да си го представите, но по улиците тогава обикаляше нарочно облечен човек, който разнасяше вестници и писма.  Да уточня, че тогава имаше улици и асфалт, защото сега в селото ми няма дори и далечен спомен от тях и природата бавно си връща всичко, като бавно и методично погребва всички останки от цивилизацията в храсти и друга растителност. Но тогава, поне в спомените ми, всичко беше ново, а „глашатаят”, както му викаше дядо ми, гордо и наперено всеки ден около 13-14 часа носеше дежурният брой на Работническо  дело, който с нетърпение чаках, за да знам какво ще дават по телевизията. Около доставките имаше определено доста мистика, защото много рядко го засичах как го оставя между дъските на външната врата, но хартията беше много често топла и миришеше на хляб.  Според дядо ми, „всяка сутрин звънели в Чирпан по телефона, казвали им какво да пишат и  така бързо в Чирпан и околните села се появявал новият брой”.  Той много си падаше по странните обяснения, като едно от първите му такива беше за една ужасна буря. Той ми обясни, че „ на небето се води битка, бият се руснаци и американци”. Аз понечих да взема участие в битката и както ме е държална ръце да гледаме небето и светкавиците, с крак счупих прозореца на кухнята. Естествено, голяма уплаха от моя страна, стъклото беше донесено специално от Чирпан и над 35 години стоя здраво и на мястото си, докато някой не се опита да влезе с взлом и го разби. По същия начин ми обясни и кои са „пънкарите”. Тъкмо се беше обръснал отстрани и имаше коса само отгоре. Било е някъде около 1987 и аз вече имах представа за пънка /смътна/ и зяпнах като видях своеволието на селския бръснар. Дядо ми обясни, че това е „пАнска прическа”, като полското „пан”, които преди се носели обръснати отстрани. Не го приех за вярно, но и дядо ми нямаше как да знае за пънкарите все пак.

Но да се върнем към спомените с пощальона.

Понякога той носеше и списание „Пчелар”, което също четях, въпреки, че нищо не разбирах.  Когато пристигаха писма, той влизаше до къщата и тържествено ги оставяше, дори и само картичка да имаше в плика.

Сякаш винаги е било едно вечно лято, с посипани от слънце плочки, топъл вестник и тиха вечер, в която гледаме телевизия на тъмно, за да не се блъскат пчелите в светлината от прозореца. Веднъж развързано, въображението ми наистина няма спирка. Представих си как бавно са се разредили писмата, как са опустели къщите, как все по-малко улици е обикалял пощальонът и как се е пенсионирал преждевременно и е починал, кълнейки нямо времето и неговия ход. Цял един сюжет за филм, който никога никой сигурно няма да направи, защото трябва да излезе от главата ми, а това е така трудно.

На сутринта, след една солидна глътка кафе, когато вече умората бе само спомен, в главата ми се появи еретична мисъл. Възможно ли е всичко това по-горе да е просто илюзия, породена от някакви пристъпи на умора, ниска кръвна захар или просто някаква ретро- лудост...Защо постоянно се връщам в един илюзорен свят, в който живея по цели нощи, след като той най-вероятно не е съществувал. И имам ли някакви доказателства??

Оказа се, че не е невъзможно да се намерят доказателства за ОНЯ свят. Само просто трябва да вдигнете глава нагоре...

Не може да не сте забелязвали това огромно пано с двамата космонавти, което се появи някъде около началото на 80-те години в града ни, посветено на първата космическа мисия, което после бе преработено, за да отрази и втората. Времето е изтрило всички надписи, но ясно се виждат хората в скафандрите, нали...

Стоях зяпнал и се сетих, че тук някога посрещахме космонавтите, които посетиха Стара Загора.  С наивния си тийн акъл се надявах, че те ще вървят по улиците в същите скафандри, но те бяха в костюми, а зад тях и около тях сякаш вървяха абсолютно всички граждани на града.

С тях се случи същото, както и с моя пощальон от село Гита – измете ги времето, 20-30 години се оказаха фатални за оня свят, който сякаш сега осъзнавам, че обичах. Но тук картината си стои, явно доказателство, че все нещичко е било истина. Не бих се учудил, ако сега много от вас зяпнат, че сега за първи път виждат тези рисунки по стената на този блок. Не бих се учудил, толкова често гледаме само към обувките си, не и нагоре.

След това доказателство, мога да пътувам неограничено в спомените си, нали? Бях на път да се отпусна отново и да мина по цялата улица, заедно с тълпата с космонавтите, когато ме преряза съмнение. Някога са вярвали, че мъртвите носят на очите си запечатани последните си мигове  и ако видиш очите им, ще узнаеш какво последно са видели преди смъртта. Дали това не са разсейки, които се въртят пред очите ми, тъкмо с такава цел? И дали спомените ми не ми пречат да видя това, което стои пред мен. И дали не бъркам, че си спомням, вместо да мечтая.  Дали сладкият бонбон на миналото не вреди с високата си захарност и куп вредни и неполезни съставки?

На този въпрос вече не можах да си отговоря.

Петъчно усещане за края на годината

От няколко седмици приспиваме Дингито в нашето легло, като и даваме възможност да се навика, навърти и в точния момент да загасим лампата и тя да заспи сладко сладко, бърборейки си нещо. Тази чест обикновено се пада на мен.

Така беше и днес, но прегръщайки я, докато тя повтаряше тихо нейното "блиру, блиру" се замислих. И се усетих в едно абсолютно безвремие, точно както се усещам по време на новогодишните празници. Наоколо е така тихо, нищо не се случва, сякаш само минути преди това не е било петък, в който всичко около теб ври и кипи...

Затворих очи, беше много тежка седмица.