От няколко дни ходя и се връщам пеша - от дома до работа и обратно. Около десетина километра по напечения асфалт и почти 2 часа сред хората. Главата ми е вече пълна с истории, които чувам, но веднага гледам да забравя, защото ме мъчат...Да опитам да ви разкажа за една от тях...
На една сергия за зеленчуци едва пристъпва стар дядо, който крещи отдалеч:
- Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?
Дори не чува отговора и влиза във входа си, мърморейки нещо. Продавачът:
- Стар дядо, ама любовчия...Всяка седмица с нова, между 30 и 60 годишни го харесват, защото е стар ерген с огромен апартамент в центъра на града. Но и той хитър, води ги на екскурзия, правят там каквото правят и после им бяга. Виж обаче, миналата седмица една баба и обещал апартамента, тя хукнала да се хвали в жегите на другите баби и дали от слънцето, дали от вълнение...на място починала. А той си идва и свирука...
В това време дядото пак излезе от сянката на входа и изкрещя още по-силно:
- Момче, кога ще ти докарат утре краставиците?
Странна история за любов, смърт и недвижими имоти. Главата ми се пълни с разкази, освен да ви ги представям понякога, в дни, в които ми се живее и ми се пише. То идва спонтанно, лудата комбинация от двете заедно. Дали да не я отдам на кафето, което тайно изпих в полумрака на коридора. Или просто на ходенето пеша. Не знам какво да ви отговоря.
Светът през очите ми - статии, истории и всякакви други словесни водопади и течове, за каквито се сетите!
